2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Прочетен: 25737 Коментари: 66 Гласове:
Последна промяна: 28.01.2009 16:39
Качвам се вчера, 27 януари за протокола, в автобус, за да се превозя до родното си място. Да се видя с близки хора, приятели, роднини, куче, консерви, туршии и други, близки до сърцето ми неща. Времето е приятно облачно, само за пътуване. Въоръжен съм с кръстословици, глупави списания, мп3 плейър, нокторезачка и други различни начини за прекарване на времето по пътя към дома. Винаги съм си знаел, че съм карък. Така си е. Ако се запозная с някоя руса красавица, то тя задължително ще се окаже, че се казва Силвия и ще ми скъса нервите. Ако се кача в маршрутка, то тя ще катастрофира. Или най-малкото ще е пълна с хора, които са пропуснали операцията, известна на цивилизования свят като “къпане”. Ако вляза в дискотека, там ще има стрелба между наркобарони. Или някой ще се напие, ще грабне микрофона на оркестъра и ще се опита да изпее всички песни, които знае на висок глас. И то фалшиво. Пътуването обаче си върви добре. Без никакви проблеми...
Един висок остриган младеж става, изважда пистолет със заглушител, отива до шофьора и нещо му казва. След това се обръща към нас, пътниците и нещо ни казва. Може би разказва вицове и за по-голяма достоверност използва пистолет. Не разбирам какво говори, понеже съм със слушалки и слушкам музика. Възможно е да снимат филм и да правят репетиция в момента. Усещам как възрастната жена до мен се вкопчва в ръката ми. Махам слушалките.
– Филм ли снимат? – питам жената.
– Какъв филм, момче, този вика “извинявайте, че ви отвличам”! – не снимат филм. И виц не е. Всички спомени за това, че съм карък и половина нахлуват в главата ми с първа космическа. Запазвам самообладание. – Спокойно, госпожо.
– Как спокойно, ще ни избие, виж го какъв е... Сигурно е наркоман! – понеже седим по средата на автобуса, не чуваме какво точно говори “наркоманът”. Сигурно ще ни раздаде листовки с исканията си. Аз пари нямам да му дам. Ще видим.
– До смърт съм изплашена! До смърт! Мъжете не смеят да предприемат нищо, виж ги! – шепне уплашената ми спътничка и сочи напред. Две момичета вече реват. Ама тихичко, да не го разстроят. Правилно, тия, наркоманите, като видят плачещи момичета и веднага се вбесяват. Свещеник в черно расо се кръсти и клати неодобрително глава.
– Всичко е под контрол – казва мъж, който седи до мен, от другата страна на пътеката. – Не изглежда агресивен.
– Ние сме двама! Има и бомба в автобуса! – изкрещява “терористът” и настава паника и ужас. Писъци раздират автобусната тишина. Развалят ми деня, мамка му. То в такава “хостидж ситюейшън” ходи решавай кръстословици или слушай музика. Да не говорим да се концентрираш върху интересни статии в “Космополитън”. Или в “Ева”, “Жената днес”, “Плейбой” или някоя друга простотия.
– Искам държавата да ме чуе! Искам справедливост! Не се правете на герои от екшън филм! Аз съм тренирал карате! – продължава “наркоманът”. То и аз искам много работи, ама ей на, дори не мога ноктите да си изрежа на спокойствие!
– Аматьор! – изсъсква мъж на средна възраст зад мен. С очила със златни рамки и добра физика. Сигурно е бивш спортист. Може да е печелил медали.
– Вие печелил ли сте медали? – питам го директно през рамо.
– Ама какви медали бе, господине, ние сме заложници! – сопва ми се той. Сякаш аз си мисля, че сме на разходка по Охридското езеро.
– Вие да не сте пиян бе, момче? – пита ме бабата.
– Извинявайте, че говоря. Гледайте си терориста и толкова! – ама това е като епидемия. Един да попита нещо и всички се юрват след него и те да задават въпроси, да се интересуват. Сега разбирам защо предаванията, в които се обаждат хора с различни разстройства на мозъка имат такъв голям успех.
– Само Господ може да му помогне – промълвя отчето. Никой не му обръща внимание.
– Вижте го, че няма опит в тези неща. Вижте го как насочва пистолета на една страна, а гледа в съвсем друга посока – обяснява ни тихо жена, седяща пред нас.
– А вие имате опит, така ли? – питам я аз. – Сякаш човек, за да изтрещи, преди това трябва да е изкарал някакъв курс за обучение. Ама какви хора има само-о-о-о. – нарочно провлачвам “о”, за да е по-интригуващо и въздействащо. И получавам най-смразяващия поглед от тази страна на Млечния път. Явно трябва да внимавам какво говоря. Че и тя ако откачи ще стане съвсем като на кино.
Спираме на бензиностанци я. “Терористът” си говори нещо с двамата шофьори. До нас не достига много информация. Не че е нужно, ама ей така от любопитство. Щото нито листовки е раздал, нито е обяснил като хората какво точно иска. Наистина е аматьор!
– Свържете се с ваши близки и познати, искам всички медии да разберат! – заповядва ни “престъпникът”.
– Само Господ ще те разбере, чадо – пак се обажда свещеникът.
– Хм, медийна слава му се приискала – мрънка здравенякът зад гърба ми. Бабата отново се вкопчва в мен. Ако беше с 50 години по-млада, щях да си помисля, че иска нещо по така, нали схващате за какво става дума...
– Искаш ли я? – питам бабата и посочвам с поглед ръката си.
– Момче, защо така се държиш, не виждаш ли какво става? – сопва се тя.
– Какво?
– Ще ни убият! А аз отивах при внучката... – и свежда глава. Като за “последно сбогом, мила внучке”.
– “Отивах”?
– Да. Отивах. Защото вече животът ни е в неговите ръце... – клетата женица обръща поглед към бандита.
– Спокойно, тоя е нещастник – успокоява ни този отдясно. Отатък пътеката. Сигурно е психолог. Сигурно работи за Министерството на вътрешните работи. Много са добри тия, спор няма. Сигурно е бил на специализация в ЦРУ...
– Вие да не работите за ЦРУ? – питам го най-учтиво.
– Не. Престанете да дразните хората! – получавам в отговор.
– Просто питам дали работите за ЦРУ. Или за ФБР?
– Млъкнете! – кара ми се той. Грубиян! Тия от вътрешното министерство са големи грубияни!
– Искате ли да го обезвредим? – шепне този зад нас. Със златните рамки.
– Не – след като пита, отговарям.
– Ама как така? Страхуваш ли се? – и ме потупва по рамото.
– Дреме ми – факт. Дори ми се приспива, ама то, ходи спи в такава обстановка.
– Трябва да измислим начин... – разсъждава тихичко той.
– Заслепете го със златните рамки на очилата ви – предлагам му аз.
– Вие сте асоциален тип, господине! – това пък защо го казва не разбирам, но и не питам. Че в бързината може да се окаже, че съм виновен за газовата криза.
– Нали? Нали е такъв? – пита и бабата. Моята баба. Предателка мръсна!
– Да – потвърждава Брус. Брус Уилис, сещате се. Иска му се да обезвреди нападателя на цял автобус с хора. То да е един човек, да са двама, както и да е, ама това е пълен догоре автобус. Човек до човека. Ужас. Няма да му е лесно.
– “Ало, отвлякоха ни, не знам къде се намираме, имат пистолет, имат бомба, много е страшно, не знам дали ще оцелеем...” – изстрелва на един дъх младо момиче. След такова излияние очаквам да дойдат всеки момент спец. частите начело с Емел Етем. Барабар с хеликоптер и робот за обезвреждане на експлозиви, от тия, дето ги дават по “Дискавъри”. Евентуално и безпилотни самолети за контрол от въздуха.
– Жена ми има проблеми с детето! – крещи терористът.
– Горкият... – просълзява се някой зад нас.
– Ела при Господа, момче – кани го свещеника. Само кафе дето не му предлага.
– Прави се на интересен – заявява Брус. Със златните рамки, дето не иска да ги използва за заслепяване на врага... На наркомана... Разбрахте ме!
– Нали щяхте да ни спасявате? – питам го, а той ме гледа злобно.
– Да! Но трябва да се подготвя! – изръмжава той и започва да се вживява в ролята си. Може да започне да се прави и на Киану Рийвс. Или там както му се пише името! Ей тия американци са за пребиване с тия имена!
– Направете няколко лицеви опори за загрявка – давам съвет аз и намигвам. Не ме разбира. Цупи се. Е, като не иска съвети повече няма да му проговоря. Поне за 5 минути!
– Аз го познавам, аз го познавам – шепне младо момче с очила! – той пише в интернет, той пише в интернет! – и се държи така сякаш току-що е открило смисълът на живота.
– Така ли? То там само наркомани бе! – тихо ми казва моята бабичка. Предателката!
– Така е – и я хващам за ръката. С желание да се успокои и да заспи.
– Вие с какво се занимавате? – Брус се е изправил зад мен и крещи към “терориста”. Иска да завърже разговор като начало. Лелката пред мен го гледа с широко отворени очи, пълни с признание. Всичките й надежди, както и надеждите на пътниците, които присъстват на тази футболна, пардон, терористична драма, са насочени към него. Техният герой. Техният пърсънъл муви хироу. Нещо като пърсънъл Джийзъс. Тия “Депеш” са егати ясновидците. Написали песен по българска история.
– Работил съм в охранителна фирма – провиква се охранителят терорист. – А сега искам справедливост за моето семейство!
– И аз съм работил като охранител! – отвръща нашият спасител.
– А така. Ще се разберете. Ще намерите общ език – бъзикам го, а той пак ме гледа лошо. Какво толкова казвам?! С никого ли няма да завържа нормален разговор в този живот, по дяволите?!
– Браво, уважавам ви – казва Брус. Какви филми е гледал този човек не зная.
– Нали щяхте да го обезвредявате? – питам аз.
– Това е мъж, достоен за уважение! – отсича Уилис и си сяда. Е, поне малко спокойствие ще има от глупостите му.
Междувременно телефонът на “терориста” звъни постоянно. Дава интервюта за различни медии, доколкото се разбира. Обяснява, мънка, говори. Хората се успокояват.
Вече целият автобус е ограден от полицейски автомобили. Сякаш в автобуса е Осама Бин. Или някой друг, по-голям терорист. Ченгетата са насочили оръжие към нас.
– Ако някой полицай гръмне без да иска, не знам какво ще стане – казвам и всички се разкрещяват. В това време “терористът” дава поредно интервю и някак не го интересува нашата драма. Даже леко се завърта настрани, да не му пречи шума, който вдигат полуделите пътници.
“Ама как така”, “ужас, кой стреля”, “престанете да всявате паника”, “вие сте идиот”, “не разбирате човешките проблеми”, мръсник”, “ти си вторият терорист, нали, глупак такъв”!
Някои от виковете, както е видно, са насочени към мен. Отминавам ги с мълчание, пускам музика и затварям блажено очи. Обаче не, няма спокойствие! Някой изтръгва слушалките ми. Отварям очи. И кого виждам? Да, познахте. Брус Уилис. В умопомрачителна родна версия.
– Успокойте се! Успокойте се! – всява ред нашият герой. И ме поглежда – Млъкнете, господине! Вие всявате повече паника от човека с пистолета! – добре бе, добре. Ще млъкна за още 5 минути. Не че досега мълчах, ама то, като вляза в серия нямам спирка.
– Тежко е да страниш от пътя на Господа – изрича сякаш на себе си свещеника и го прекръства. Брус му хвърля поглед, който сякаш казва: “Аз съм Господ, други няма.” Нещо като онова, дето Левски го е изтърсил едно време. Не помня вече. Пък и в екстремални състояния трудно се сещам за футбол... Добре де, за революционни комитети.
– Мини им раздай по един валериан – и не му намигвам, щото не върши работа.
– Ти си олигофрен! – крясва в лицето ми той. Златните му рамки проблясват. И се опитва да ме респектира с различни движения от бойните изкуства. Онзи от ЦРУ и той се опитва да ми каже нещо с езика на тялото.
– Е, защо да съм олигофрен? – питам аз.
– Защото се подиграваш с хората!
– Така ли?
– Да – всяваш паника. Докато обезвреждаме...
– Е, нали той стана герой, идол и духовен водач? Само фланелка с неговия лик остава да си направиш. Като ония с Че Гевара. Ще трябва да напишеш отдолу това е моят любим терорист”. И бизнеса тръгва. Няма да искам пари за права.
– Стига! – съска той. – Кога ще спрете?! Никакъв идол не е ставал никой!
– Намя да спра! Защото аз съм вторият терорист! – Брус се отдръпва като попарен от мен. Всички някак се отдалечават от мен, доколото е възможно. Дори онзи от ЦРУ леко се втриса. А те са такива едни, железни. От филмите го знам.
– Помощ, помощ! – започва да крещи бабата. Както и всички, които чуват какво съм казал.
“Това е краят”, “Господи, къде си”, нека да се хванем за ръце”, “тия в парламента за нищо не стават”... това са част от възклицанията и сополите на хората. Ама и аз какви ги говоря само...
– Не викайте, имам бомба в левия джоб! – и намигвам на баба си, ама толкова чаровно, че ако Парис Хилтън ме види, просто няма как да ми устои. Но сега не е време за това.
– Има бомба, има бомба! – продължава с пищенето тя. Чак се притеснявам да не и изхвръкне протезата.
– Успокойте се, госпожо, важното е да се запази самообладание! – разяснява жената отпред. Сега се сещам на кого ми прилича. На жената зад щанда от онзи толкова велик сериал. И полудява и тя – има бомба, има бомба, има бомба! – добре, че няма щанд, щото съм сигурен, че ще се качи върху него и ще продължи да крещи.
– Шегувам се бе, няма бомба... – то пък човек да не си направи майтап значи. Бабата ме изглежда презрение. Брадичката й трепери. Добре че опазихме протезата. Жената зад щанда спира да вика, а ръцете й остават вдигнати високо над нея. Онзи от ЦРУ мълчи, но знам, че ме дебне. Тия са много хитри. Отчето се моли. Добре, това е хубаво.
– Вие господине, сте идиот! – казва Брус Уилис, осъзнавайки, че е загубил ролята.
– Господ ще ти помогне, сине... – съчувства ми отчето.
– Абе, стига с тоя Господ, бе! – крясва Брус. И си сяда на мястото. Не е хубаво така да се говори. Но обстановката утихва.
Ченгетата отвън са в очакване. “Наркоманът” се готви да излиза. Миролюба Бенатова, тази която може да разплаче само с една гримаса пълна зала със зрители, гледащи най-смешния филм на света, слиза от служебна кола до автобуса. По колата наблюдаваме надписи, текстове, емблеми. Само гирлянди липсват. Гирлянди с цветовете на нейната телевизия, имам предвид.
“Терористът” хвърля последен поглед към нас и слиза. Полицаите седят и го гледат. Бенка първа стига до него, тиква му микрофон и започва да говори Сигурно, ако сега си включите телевизорите, тя все още ще говори. Страшна е. Получавам нещо като просветление. Оприличавам я с първия човек, който се среща с инзвънземен разум...
Толкова е смешна цялата история, че започвам да се хиля. Като идиот, дето вика и Брус. Бабата намира един полицай и му казва.
– Господин полицай, този е луд. А може и терорист да е! – и сочи към мен.
– Добре, госпожо – казва й полицаят и ме поглежда. И се усмихва едва забележимо. Понеже е мой приятел и знае какви ги дрънкам. Идва при мен и казва на висок глас. – Вие сте арестуван!
– Е, защо? – казвам аз.
– Аз задавам въпросите! – слага ми белезници, за да е по-атрактивно и ме вкарва в една от колите.
Така с помощта на полицията, стигнах необезпокояван до родното ми място. Но това остана встрани от медиите, защото всички камери, микрофони, телефони и химикалки бяха насочени към “бандита”. И по-добре, не си падам по медийния шум.
Вечерта разбирам от новините, че според Мира Бенката, “терористът” имал психиатрични проблеми”. Да, психиатрични. “Моята” баба се опита да й обясни, че е посочила на полицаите вторият терорист, онзи с бомбата, но “топ” репортерката само я изгледа съжалително. И високомерно, разбира се. Зачудих се, кой е лудият? Но това е друга история.
На следващата сутрин, тоест днеска, търся нещо забавно по многоуважаемите телевизионни канали. Всички до един треперят от страх и мънкат за трагедията с терористичната атака. В първия момент решавам, че са взривили НДК-то на културата, пуснали са бойни отровни вещества във водата за пиене или възмутени природозащитници са обстрелвали с гранатомет кортежа на президента, понеже преди време в чужбина бил отстрелял някакво животно, което било на изчезване, горкичкото. Обаче не, не е това. Превъзбудени водещи дъвчат темата за “отвлечения” автобус и онзи, “терористът”. Бил пишел в интернет на десетки места, бил болен, не бил християнин, вярвал в това и в онова. И прочие дивотии. Що не пуснат “Том и Джери”, мамка им?! Изключвам телевизора и излизам за среща с един приятел. Качвам се в някакъв автобус от тия, дето никой не би отвлякъл. Толков зле изглеждат, миличките. Известно време е спокойно, макар някакъв, едва доловим страх да се наблюдава у пътниците. Явно са гледали, новини, сутрешни блокове и тъй нататък инфантилни чудеса. И внезапна болка раздира палеца на левия ми крак. Госпожа на около 50 години зверски ме настъпва и само ми кимва небрежно. Няма “извинете”, няма “прощавайте”. И откачам.
– Ако ме настъпите още един път, ще отвлека трамвая!
– Моля? – казва тя с пресипнал глас и започва да се оглежда.
– Ако ме настъпите още един път, ще отвлека трамвая! – услужливо повтарям, понеже съм възпитан.
– Това не е трамвай – почти изплаква тя. Останалите пътници запазват гробно мълчание. Сигурно са слушали разясненията на ъ-ъ-ъ, забравих му името, как да се държим по време на терористично нападение. Снощи беше! По всички телевизии!
– Добре де, ще отвлека автобуса тогава!
– Ама, господине...
– Шегувам се бе, то човек да не си направи майтап значи... – и се усмихвам, ама не ми се получава. Гледат ме както се гледа филм на ужасите. Е, нищо. Вратите се отварят и скачам навън. Автобусът потегля с мръсна газ, радвайки се, че току-що му се е разминало. Доколкото е възможно един подобен автобус да потегли с мръсна газ. И да се радва. А аз трябва да си взема бележка за моя хумор, че не всеки го разбира. Е, никой не е идеален. Запявам си “My Secret Combination” и всичко остава зад мен. Това е.
А, момент, предлагам песента “Терореро” да стане официален химн на терористите по света. Не знам защо. Довиждане.
Терореро
Да знаете магазини за такива уреди???
28.01.2009 17:02
Постът ти е за 10тица. Отдавна не съм се смяла така.
диж, фащай камерата и ги почвай:)))))))))
28.01.2009 17:20
Пий вода и така.
:)
28.01.2009 17:59
28.01.2009 18:08
28.01.2009 18:16
Свежарка си ти!
Поздравления за постинга!
Браво! Седя сама и се смея като завършен идиот със сълзи и глас!
Отдавна не ми се беше случвало!
Благодаря ти!
28.01.2009 20:16
Благодаря ти!
Наталие, кой е казал, че трябва да има адекватност???
Отчето ми направи някаква магия за загуба на памет и добре че беше моят приятел, ченгето, та да се освестя малко.
Но някои неща не ги помня...
;)
28.01.2009 21:48
С коя линия казваш, че пътуваш обикновено до квартала с езерото?))
29.01.2009 03:04
да се опитам много бързо да разкажа
светофара ми в главата дава на червено
от него ден опитвам да ти кажа ...теро-реро-о-у.
Тая мисъл ми се върти из главата
да си поговорим двама за живота от нещата,
а-опа.., за нещата от живота имах предвид,
чакай да отдъхна, че се чувствам като Пиф.
Припев:
О - О.., искам нещо да ти кажа,
Би – Би .., м-м как да го изкажа,
В главата ми е малко разглобено,
Искам само да ти кажа ... теро-реро..
Виж ся, ше го кажа с формата на стих :
Като арабин жаден със устата си вода отпих от мех,
Правен ръчна изработка от камила в некъф цех.., не разбрах..,
А, глей как пак се отплеснах от темата,
Става дума за това дето удря тука под колената,
А във вената кръвта започва много рязко да бушува,
Главата ти като паркет намокрен се издува,
Неква обща физическа отпадналост започваш да чувствуваш,
Кой вятър те довя дотук се питаш и умуваш,
Това, което искам много да ти кажа откровено всъщност е.., теро-реро.
Припев....
Гледам и не вервам, колко си забавна,
Мислим си за теб, като Фройд за психо-травма,
Много искам да те снимам на морето,
Как носиш сладолед ванилов за детето.
Само че, това е един друг въпрос,
А по теа теми аз съм малко, много бос.
Ти си много енергична, козметична, геометрична,
Екзотична, просто вери нетипична.
Ето как пак слънчицето свети,
Ето тука некво мъничко цвети,
На небето има облаче „подкова”,
Нека да попеем Алла Пугачова...
..Милион милион алъйх роз
из акна из акна из акна видиш тъй
кто влюблъон,кто влюблъон,кто влюблъон
их сериоз
теро ре ре ро ре рай ро ри...
Леидис ен дженталмен мисис Ала Пугачова...
Припев....
Уахахахахахахахахах!
29.01.2009 09:42
ади, нали? Налииииии?:)))
ан 35,
аз харесвам и "Женени с деца" и много много други...:))))
Справяте се и без диригентска палка, маестро. Удивително! :)))
Благодаря!
:)
Приветствайки приятното ти чувство за хумор, струва ми се целесъобразно да напомня все пак, че патроните са били доста, истински и ако съм разбрал правилно - дебалансирани и забранени със закон поради изключително жестоките поражения, които нанасят при попадение в човешкото тяло. Не съм сигурен дали по-добрия вариант не е последното да се окаже журналистическа измислица...
2-ро, кои патрони? Тези в оръжието на "наркомана" ли??
Но едва ли би го използвал.
Тъжното е, че той все пак е имал някакви искания, различни от пари, власт и слава.
А медиите не обърнаха много внимание на този момент. Те акцентираха на други неща, по-"значими". Като дебалансирани куршуми, бил луд, бил от Атака, не бил от Атака и т.н. прочие тъпанарщини.
Не бих се учудул, ако му треснат доста годинки по бързата процедура.
Или да го вкарат в лудница. Понеже ползва "дебалансирани" куршуми...
"Техният пърсънъл муви хироу. Нещо като пърсънъл Джийзъс. Тия “Депеш” са егати ясновидците. Написали песен по българска история."
Благодаря за усмивката която ми дари тази сутрин!
доаиажа, моля, моля:))
бро, аз пък се гордея с тебе. И така си се гордеем по дългия друм на живото...:)))))))))))))))))
хахахааааааааааа:))))))))
смотен си някак в този автобус, другият път хвани друг!
браво готин!
:)))
Забележка 1: Нищо не знам за това дали буса е рециклиран!
Забележка 2: Къде е Бойко борисов в цялата история, не ми казвай, че на финални надписи с/у Брус Уилис пише ББ или обратното!
Забележка 3: Емел Етем като онези от Хари Потър с метлите ли се явява - не е изпипано, липсва ми таквоз летателно средство!
Забележка4: А, де, имам много, ама нали не си ме цанил за едитор, няма да си отворя устата повече!
И още: искам % от печалбата!
А пък на този терорист- аматьор виж какво му се приискало:"Искам държавата да ме чуе! Искам справедливост!"
Той е по-КАРЪК от теб!Сега ще му лепнат и присъда или пък ще го пратят в "санаториум" за душевноболни/в най-добрия случай!/,за да не иска друг път НЕВЗМОЖНИ неща!
Ако не беше по действителен случай бих се засмяла искрено...Сега се усмихвам ...тъжничко!
Поздравления,човече!Харесва ми стила ти и образността,с която описваш всичко!
:-))
2. Повече няма да правя секс!
3. Съвестен гражданин
4. ЦЕНАТА НА ПРЪДНЯТА
5. СКЪПИ, БОЙКО...
6. ianchefff's BEST OF
7. The Best of MUSIC
8. АГИТ. ПРОП.
9. СИЛВИЯ:Gold Collection
10. Моята книга.
11. so fucking what?
12. Just Яна
13. Новата тя!
14. Мария Николова
15. ОСТРИЛКА!!!
16. еxtremecentrepoint
17. 1968
18. нямаме пари скъпа, но имаме дъжд
19. Една от най-великите фантастични истории, разказвани някога...
20. Фолклорна формация "НАШЕНЦИ"
21. ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
22. “ГАЛЕРИЯ” НА КИЧА
23. Йорданка Фандъкова преборва законите на физиката
24. Писмо до бате Слави Трифонов - Ракетата
25. ИСТОРИЯ ЗА ФЛИРТ, КАФЕ И ОЩЕ НЕЩО...
26. Лесни пари за Вероника
27. СИНЯТА КОАЛИЦИЯ
28. ПРОШКО