Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.12.2008 13:26 - Историята на Митко Палаузов от “фейсбук”
Автор: ianchefff Категория: Изкуство   
Прочетен: 10224 Коментари: 11 Гласове:
0



            За да е ясно, започвам с това: сборът от безкрайни среднощни пиянски изстъпления водят до трудно ставане сутрин. Но се забавлявам и не ми пука. Даже се виждам и на снимка в жълт вестник на заден план. Като статист. На четвъртия ред вдясно, този с червената картонена шапка на главата. Не този! Другият! Ама къде гледате и вие!?

            Така. От няколко дни вкъщи живее чичо ми Личко. Така се казва, какво толкова!? Братовчед на баща ми. Мъж на 55 години. Уж всичко е наред. Имал бизнес за известно време в София и заради баща ми, изобщо не се замислих, когато казах:

            – Няма никакви проблеми, ето ключ, може да останеш колкото искаш...

            Но проблемите се появиха веднага след първото ми прибиране след 3:30 вечерта.

            – Къде ходиш толкова късно? – пита ме той, сънен, по бели гащи.

            – На кръчма, чичо.

            – Не е полезно.

            – Ами добре, Личко.

            – Само това ли ще кажеш?

            – Е и “лека нощ”, разбира се. Личко... – опитвам да се шегувам с името му, но не ми се получава. Съдя по това, че ме гледа накриво.

             Влизам в моята стая. Споменах ли, че си пиша с една от “фейсбук”? Никога не ми е допадал, аз само за разнообразие, разбираш ли. И настъпи едно одобрение, включване в списъци и писане на различни безмислени неща. Също и замерване със снежни топки. Изпращаме си снимки, смешни статии и други изключително забавни неща. Назрява моментът да се видим. Усещам го. И тогава идва теслата. Тази вечер след новините. Това не го усетих. Може би от алкохола.

            Трябва да те одобрят моите приятелки тук и тогава ще се видим на живо.

            Иначе е опасно ли? – питам най-невинно.

            Да. Може да си неприятен – откровена до припадък. От по-лошите.

            А не може ли да съм приятен във “фейсбук” и на живо също?

            Не. Невъзможно е – кофти. До какви прозрения достига младото поколение в наши дни само. Освен това било “много интересно” така да се прави! Освен това тя се казва Любима! Личко и Любима, какви хора има напоследък, мале, мале. Запознаваме се по следния изключително интересен начин:

            – Как се казваш?

            – Любима.

            – Аз пък съм Митко Палаузов…

            – Ъ? А-а-а, ти се шегуваш.

            – Да де, както и ти.

            – Не бе-е-е, Любима се казвам! – почти я виждам как тропва с “любимото” си краче под масата.  Казвам лека нощ и лягам. Тя може да е на 18 и да се чуди какво да прави, но мен ме чака работа, чичо Личко и други особено интересни неща.

            Следващата нощ се прибирам от купон, с Маргарита. Записвайте си, ако е необходимо, че жените стават доста. С нея се познаваме от известно време. Излизаме, пийваме, хапваме, забавляваме се. На живо, да, да. Тя е кръстена на коктейл, в което няма нищо лошо.

            Така. Чичо ми няма да се прибира. Щял да бъде с някакъв негов бизнес партньор.

            Правим каквото правим и Марги си тръгва. Правилно, за какво ми е вече? Майтап, де-е-е! Аз си оставам, понеже съм пиян и понеже ми се спи. И понеже съм си в къщи!

            И може би пак заради алкохола, но започвам да подозирам чичо, че има някакви проблеми и се крие тук, в София, при мен. От време на време ме трясва параноята. Решавам да преровя багажа му. Ей така, да видя какво има. Залитайки, търся, ровя и намирам торбичка със златни пръстени, гривни и няколко синджирчета. Опа-а! Иманярство, значи. Е, няма значение. Прибирам ги без да ми мигне окото. След това изпивам още не знам си колко и... На сутринта се събуждам в банята и се чудя защо съм си легнал до тоалетната чиния, като съм си завил задника прилежно с гуменото чердже пред вратата...

            Тъкмо съм си отворил очите, свестил съм се, така да се каже и чичо се прибира. Влиза в стаята си, отредена за негова, и веднага след това изскача като попарен, ужилен и блъснат от каруца с два бели коня отпред, достойни да возят нечие аристократично семейство.

            – Къде е златото, Иване?

              Какво... ъъъ... злато, чичо?

            – Златото!

            – Не знам за какво говориш, Личко.

            – Някой идвал ли е тук?

            – Много хора. И най-вече жени, Личе.

            – Дай ми телефони и адрес. Ще ги проверя! – май наистина го е прегазила аристократическата каруца! Нищо не давам. Да не работи за ДАНС тоя човек!? Ще питам баща ми...

            Другари, да бъдем наясно! – казвам провлачено, че още ми се спи.

            – Какви ги дрънкаш?

            Това по Вапцаров, Личка. Но няма да строя завод, спокойно. То, само това остана.

            – Ще звънна на баща ти! И не съм ти никаква “личка”!

            – Звънни и на Джордж Буш, ако искаш, Личинке.

            – Ти си личинка! 

            – Отивам да спя, чичо, шегувам се – той се сърди и ме гледа лошо. Какво му става на тоя човек!? Ще питам във “фейсбук”, дали не са чули нещо за катастрофа между човек и каруца. Ъ-ъ-ъ... или бели коне с дълги опашки...   

            Лягам, но не мога да заспя. Чакам Любима от “фейсбук”-а да ме представи на всичките си въображаеми приятелки вече втора седмица и започвам да се изнервям.  

            Дремвам малко, ставам и усещам, че всичко е преровено и претършувано. Чичо ми гледа лошо. Трая си. Мирише на бъчва. Май е пиян. И облечен, и готов за път.

            – Намери ли нещо, Личка? Виждам, търсил си.

            – Няма да ми говориш така! Нищо не съм открил! Къде си го скрил? – пита ме.

            – Нищо не съм крил, Лич.

            – То беше за теб, Иване – почти се разплаква личо ми. Искам да кажа “чичо ми”. – Златото...

            Моля? Какво злато?

            Аз затова дойдох тук. Да ти го дам. Така се разбрахме с баща ти. Като сисвърша работата, да ти го дам. А ти така да постъпиш... – явно съм постъпил неправилно.  

            – Личо Чичко, тоест, чичо Личко, не знам за какво говориш.  

            – Ти добре ли си? – той е пияният, а пита мен дали съм добре!

            – Не, спи ми се.

            – Къде е златото?

            – Какво злато, Лич?

            – От моята чанта. Не ми викай “лич”!

            – Добре бе, представа си нямам – наистина. Бях пиян. Вие сте ми свидетели.

            – Да знаеш, че е твое. Това е твоята част. Събрахме се, роднините и така решихме. Е, някои не искаха точно така да се дели, но и за тях има.

            – Да не почват да ме преследват сега, личо... всмисъл, чичо?

            – Не се притеснявай. И стига с това личо, чичо и мичо – като чуя “не се притеснявай” и усещам студена пот по гърба си. Почти винаги се случва нещо.

            – Добре, мичо. Шегувам се – но той пак не ме разбира. Така си и оставам неразбран от него. Нищо. Сбогуваме се мълчаливо. Само с погледи. Изглежда съкрушен. Клетият чичо Личко.

            – Обещавам, като намеря златото да ти се обадя, чичо.

            Добре, Иване – и излиза. Малко е тъжно. Но не вярвам в никакво злато! Мотая се с желание да се сетя за златото, но не става. А Любима се включва в скайпа и ми обяснява:

              Във “фейсбук” има разни игрички, тестчета, разни каузи, към които можеш да се присъединиш, като да остане природа в България и други – като световния мир, примерно. Тя е кандидат за фотомоделна слава, така че я разбирам. Да се зарибява с каквото иска, но защо и аз да го правя?

            – Можеш да си купиш и продадеш приятелите.

            – А майки и бащи?

            – Ако се регистрират, може – ей сега ще им кажа да се регистрират, дееба и глупостите! Добре, че нямам куче, та и него да го мисля. Колебая се дали да не кажа и на личо Чичко, ох-х, чичо Личко и той да се регистрира. Да регистрира и изгубеното си злато, та ако някой го намери да му го върне!

            – Страхотно. Одобриха ли ме твоите приятелки?  

Oще не. Ще те известя – “ще те известя”. Я си... да ви кажа, че преди време скъсах с едно гадже, заради конкуренцията, която имах от “майспейс”, “хай5” и останалите простотии! Вместо да ми обръща внимание, дремеше денонощно пред компютъра...

            Изключвам се. Наливам си пиене, казвам си наздраве, усмихвам се и включвам телевизора. Кеф. Е, преувеличавам малко. Звъни ми телефона, пише “4и4о”. Не му вдигам, не ми се занимава. Злато, роднини, глупости. Остава само Индиана Джоунс да се появи. С него поне можем да пийнем...

            Минава известно време във вид на няколко питиета и няколко глупави предавания. Как лети времето само, дееба! И към 10 вечерта се звъни. Отварям. Пичка. Пардон, млада жена. Не е руса, но ще го преживея.

            – Добър вечер. Иван търся? – и се усмихва. Добре изглежда.

            – Какво има?

            – Аз съм Габриела. (Казах да записвате!) Представителка на част от вашите роднини. Студентка съм по право. 4-ти курс. Обадиха ми се...

            – Браво. И аз какво трябва да направя? – гледа ме учудено с големите си, адвокатски, бих казал, очи. Спасявам я. – Шегувам се, влизай – плахо пристъпва. Не е много нахална за адвокат. Явно има пропуски в обучението. Докато си сваля якето, питам – И ти ли ще ми даваш злато?

            – А, ми не. Аз ще ти вземам.

            – Защо?

            – Аз съм представителка на част от вашите...

            – Да бе, да. И?

            – Те искат някои пръстени и обици, за сметка на други. Искат да ги размените. Иначе ще ви съдят.

            – Аз нямам злато.  

            – Аз съм студентка по право, 4-ти...

              Аз пък съм братовчед на Мики Маус.

            Усмихва се, мисли, че се шегувам. Добре де, шегувам се. И се напиваме. Всъщност тя се напива. Отдавна не съм виждал толкова пияна жена. Брутално е, не знам дали ми вярвате. Опитва се да седи права на табуретката, ама не може и залита. Аз съм с паркет, не би трябвало да си сцепи красивата глава, но за да съм по-спокоен я слагам да седне, т.е. да легне на фотьойла. И докато я слагам... да не ви разправям. То и не помня много, щото и аз се отрязах. За протокола, записвам, че е било супер. Сутринта й е малко конфузно, но бързо разведрявам атмосферата като й казвам вица за заека и приключенията му в страната на зеленчуците, дето го преследват, понеже се е напил и ги обижда на месо. Тя се усмихва. Значи, разминава ми се съда.

            – Това не значи, че няма да те осъдя, нали знаеш? – значи, не ми се разминава!  

            – Добре, Габи – искаш ли да ми направиш, ъ-ъ-ъ... – затруднявам се да й го кажа направо, някак, не сме си близки чак толкова, – сещаш се, нали?

            – Казвали ли са ти, че си идиот?

            – О, да. Много пъти. Основно жени...

            – Разбирам ги!

            Тръгваме без да си говорим. Качваме се в първата маршрутка. Чичо ми звъни. Ама много е нахален този човек!

            – Иване, намери ли златото?

            – Не, чичко, тоест, Личко, но една адвокатка иска да ме съди.

            – Не говори с нея, тя е изпратена от другите...

            – Добре. Чао – затварям. Изпратена от онези, другите. Сякаш се намирам в “Изгубени”. Както знаем, тия “другите” са лошите. Ди адърс! А къде е корабът-майка, по дяволите?

            Габи седи до мен, поглежда ме, но не любовно, а някак адвокатски и започва да говори. Обяснява ми закони, параграфи и подточки. Разбира се, не я слушам.

            – Довечера свободна ли си? Можем да повторим... – рязко настъпвам аз.

            – Много си зле – хайде няма нужда някаква неизлюпена още адвокатка да ми го разяснява...

            И маршрутката катастрофира. Шофьорът просто изтърва волана и се преобръщаме настрани като по филмите.

            Слава Богу няма сериозно пострадали. При удара Габи се сгушва в мен. Аз само си ударям главата, ама не много силно. Излизаме един по един. Съвсе-е-ем малко ми тече кръв. Превързват ме като партизанин на 9-ти септември, за да изглеждам по-геройски. Нещо като Митко Палаузов съм. Само автографи не съм почнал да раздавам. Не че той е раздавал...

            – Да се върнем на златото! – казва Габи, докато се мотаем край линейките и полицейските автомобили, два броя, и някакви други, които не ги знам за какво са. Само Емел Етем липсва. Нали я знаете, онзи наш симпатично безсмислен министър на еди какво си.

            – Какво злато? – провиква се Маргарита, почти от автобуса, от който слиза. – Как си? Научих от радиото... следят ни навсякъде, дееба и агенциите!

            – Злато, което не е негово, но е в него! – разяснява казуса Габчето.

            – Не знам къде е – казвам аз. – Добре съм, не виждаш ли?

            – Виждам. Щом казваш...

            – Искаш ли автограф?  

            – Стига де – цупи се Марги. – Не е кой знае какво! – е, не може така да се отнасят с героите на държавата, мисля.

            – Ти коя си? – обръща се Габи към нея.

            – Аз съм гаджето му, а ти коя си? – изсъсква Маргарита. Е, чак пък гадже... Ама не й правя забалежка.

            – Аз ще го съдя. Аз съм адвокат 4-ти курс... – започва Габи.

            – И снощи спа с мене – да е ясно кой кой е.

            – Моля? Спал си с тази пачарва, дето ще те съди за злато, което не знаеш къде е!?         – Без да искам – какво да кажа. То след тоя удар... –   Искаш ли автограф от един партизанин?

            – Идиот! – и Маргарита ме обособява в коя мисловна група съм. Мерси бе, мерси! Аз автографи предлагам, тя ме псува. Я си таковай...

            – Не ме занимавайте! – ставам и се разхождам наоколо. Медицински екипи, ченгета, някакви други, тълпа, милиони, маса народ. Почти като в Гео Милев. Само дето не правим революция, ами... ъ-ъ-ъ... нещо друго.

            Получавам есемес от Любима, от който научавам, че трябва, моля ви се, да си отворя мейла, за да разбера, че го е задръстила с безсмислени писма, от които да науча, че ми е писала във “фейсбук”! Било важно. Боли ме главата. А Габи и Маргарита още малко ще се сбият. Двама полицаи ги разтърват. Жалко. Обичам женски бой рано сутрин.

            – Как сте? Как се казвате? – и виждам микрофон под носа си. Млада и доста нахална журналистка ми задава нелеп въпрос, след като е обиколила повечето от нас, жертвите.    

            – Прекрасно – казвам. – Аз съм Митко Палаузов. Тази превръзка на главата ми е просто за украшение. Аз съм малко откачен и ще я съдя тази тук! –и кимвам към Габи.

            – Не се казва така! – прозява се Габи. И се усеща – Ти ще ме съдиш?

            – Да.

            – Тя е виновна за катастрофата? – пита репортерката.

            – Да – продължавам. Аз партизанин ли съм или лукова глава!? Или чеснова...

            – И е откраднала златото на чичо ми, Чичко. Личко! – поправям се веднага.

            – Аз? Ти си го откраднал и аз ще те съдя, ненормалнико!

            – Я млъквай, ма! – срязва я Маргарита.

            – Моля ви, кажете повече за нашите зрители!

            – Да го духат! – отсичам. – Лично аз, Митко Палаузов им го заявявам най-тържествено от върха на планината! – И получавам пореден есемес от Любима, че окончателно съм одобрен, може да се видим, когато пожелая и тя щяла да бъде много миличка. И тя да го духа!

            – А вие? – репортерката се цупи и бута микрофона към Габи.

            – Аз съм адвокат и ще го съдя. Той не е...

            – Какъв адвокат си ти, ма? – крясва Маргарита. – 4-ти курс!

            Пак получавам есемес от Любима, че не просто ще бъде миличка с мен, ами и огнена и ще трябва да потуша пожара в нея. Звучи ми като чалга парче. Аз да не съм пожарогасител, мамка му!

            – Кажете за нашите зрители – продължава репортерката.

            Иде ми да си сваля обувките и да ги метна по нея, както направил някакъв олигофрен към Джордж Буш, толкова е зле, горката...

            Стоя и се усмихвам небрежно. И кимам възпитано с превръзка. Габи седи и рови нещо в Наказателния кодекс. Маргарита говори с едно от ченгетата.

            – Да си знаеш, че ще те осъдя! – присламчва се Габи.

            – За какво ще ви съди? А не би да сте вие шофьора? – разсъждава на глас журналката.

            – Да – обичам хумора рано сутрин.

            – Вие сте шофьора!? Какво стана, разкажете повече, как, кой е виновен? ! – почти усещам оргазма, който всеки момент ще избухне в крехкото репортерско телце.

            – Свободна ли сте довечера?Да продължим работата с микрофона.

            – Нещастник! – с оргазмите дотук!           

            – Скоро ще е осъден такъв! – добавя Габи.

            – Искате ли да си направим една тройка довечера? – просто питам. – С мен, Митко Палауз...

            – Простак! – прекъсват ме и двете в един глас.

            – Оставете го на мира! – защитава ме тази, дето е кръстена на коктейл. Без сламка. Явно не се е получило с полицая и ми е простила изневярата. То пък една изневяра. С адвокат, при това още студентка...

            – Не можахте ли да се пресегнете и да уловите кормилото? – журналчето вече започва да ме дразни.

            – Аз съм Митко Палаузов, не Джон Уеин!

            – Ама... – продължава тя. Нахалства. Разпитва ме. Както е тръгнала и пари ще ми иска. 

            – А искаш ли да ти метна една снежна топка? – и се усмихвам обеззоръжаващо.

            – Каква снежна топка? – чуди се тя.

            – Кръгла. От виртуалните. Аз нали съм партизанин...

            – Цървул! – о-о-о, я си гледай микрофона!         

            Каза ли ти го!? – включва се Габи.

            – Разкарай се, лигло! – крясва Маргарита и боят пак приближава. Ха, дано стане, моля се на ум. Но нищо не става. Габи хваща такси, Маргарита хваща автобус, заявявайки, че “щяла да помисли какво ще прави с мен”, а аз се прибирам обратно в къщи. Някак след катастрофа не ми се работи. Любима ми праща още 4 есемеса, звъни ми 5 пъти, но неуспешно, защото не вдигам. И на “Чичко” също не вдигам!

            В момента цъквам запоследно с мишката! Не ми се занимава с глупости! Изтривам акаунта си във “фейсбук”!

            След два дни влизам в банята, подхлъзвам се и залитам. Докато се опитвам да стана, забелязвам, че зад тоалетната чиния има някаква торбичка. Със злато, правилно. Връщам го с куриер на адреса на чичо ми с подробно описание на случката, хиляди извинения и обяснения. И той ми се обажда и ми вика:

            – Тази държава е пълна с тъпанари. И ти си тъпанар! – мислено се съгласявам с него.

            Същата вечер, забравил за Митко, Личко, Любима, Габриела, Маргарита, злато, превръзки, топки и всичко останало, което се довлече “ин май лайф” напоследък, пийваме с един близък приятел и слушаме AC/DC. И той изтърсва:

             Така като ги слушам, братчед, скоро няма да дойдат у нас!

            Прав е, мамка му.



Тагове:   Митко,   фейсбук,


Гласувай:
0
0



1. анонимен - За какво да идват?
22.12.2008 16:28
За да ги отстреляте и да ги направите на пържоли ли?
Диваци!
цитирай
2. ianchefff - зли,
22.12.2008 17:02
я преосмисли това, което си написал, ама бааавничко:)))
цитирай
3. dessykg - :)))))
22.12.2008 17:08
Само така Янчев!
Кво злато - кви пет лева. Те жалост към Митко Палаузов нямат ли?!
Мамицата им, вместо да го обгрижат качествено...
Дай да пийнем по едно няколко пъти, а другите да се таковат в таковата...
цитирай
4. venercheto - абе,
23.12.2008 03:09
много пиене нещо стана..и с тия жени, съвсем като при Буковски. да не беше златото само :)
и остроумието.
цитирай
5. flyco - за протокола
23.12.2008 09:42
Митко Палаузов - по роднинска воля пишман партизанин.
цитирай
6. ianchefff - женнерцхе,
23.12.2008 09:48
аз Буковски го уважавам много!
Ти мене уважаваш ли ме?
И какво противе имаш пиенето? Да не би само той да е пиел?
Не че се оправдавам, ама...:)))))))))))))
цитирай
7. henzelski - Доста време
23.12.2008 23:55
живях на стотина метра от градинката с паметника на Митко Палаузов...;)
цитирай
8. анонимен - Историята...
08.01.2009 21:41
Нима това е изкуство? То и "Дон Кихот" е пародия, но гледа към звездите. А това е старомодно профаниране. Про-фа-ни-ра-не. Ако някой го харесва е профан №2, №3, № N и т.н.
Моите съболезнования към духовните мъртъвци. Профанизираният хумор е последното убежище на лъжата и бездарието.
цитирай
9. анонимен - bukovski
15.01.2009 12:57
hahaha tva beshe gotino
цитирай
10. ianchefff - знам, ан 10, знам.
15.01.2009 13:52
:)
цитирай
11. ianchefff - ан 9,
15.01.2009 13:52
моите съболезнования към теб.
цитирай
12. анонимен - Янч - поздрави и се дръж. Пиенето си е ...
17.02.2012 10:05
Янч - поздрави и се дръж. Пиенето си е спасение, каквото и да казват "хората".

Иначе гледам, че се забавляваш с коментиращите, особено с някои :) Винаги съм се чудил откъде имат енергия.

Поздрави и да знаеш, че си те "гледам" в Рийдъра
- Марк
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ianchefff
Категория: Изкуство
Прочетен: 3073895
Постинги: 589
Коментари: 12007
Гласове: 32597
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930