2. varg1
3. radostinalassa
4. mt46
5. leonleonovpom2
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. hadjito
10. sparotok
11. zaw12929
12. getmans1
13. bosia
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Мотая се по улицата. Студено е, вали сняг, но искам да се разхождам. Гледам за интересни физиономии, гледам за смешни ситуации, забавлявам се. Срещам Петър, приятел от години.
– Как си, приятелю? – питам го.
– Добре съм, не се оплаквам. От две години съм полицай. Катаджия. Пари има. Ожених се. Казва се Гина. Напълнях. Към двеста килограма съм. Всичко е наред.
– Е, значи си добре – казвам аз. Какво са двеста килограма отгоре за едно старо приятелство? Нищо. Явно катаджийството така влияе на някои...
– Хайде да идем вкъщи, да се почерпим – предлага той. Нямам работа, защо не…
Отиваме у тях. Налива по едно, изпиваме го. Приготвя салати, мезенца. Перфектно. Налива по още едно. И в един момент бройката им се губи. Говорим си. Петър е забавен както винаги. Разказва виц след виц. Винаги ми е било много приятно с него.
– Иване, хванах си любовница – изведнъж изтърсва той.
– Що така бе, Пешка? – опитвам се да съчувствам.
– За нищо не става моята. Грозна, тъпа. Какво да ти говоря... Ама готви тука, чисти... Разказвай, какво става с теб, ти ожени ли се?
– Не съм се оженил, но имам гадже... сериозно, така да се каже.
– Махни я тая. Питам нещо настрани, дали удряш? – Какви са тия въпроси сега? Явно катаджилъка не прощава. Или семейният живот. Едно от двете.
– Откакто съм с нея, не. Преди това обаче, през лятото, бях на екскурзия и там с една жена... какво да ти кажа, луда работа. Но всичко беше за момента. После се разбрахме, че всичко си остава там.
– Наздраве. Подробности искам, ей – настоява той, усмихва се и сипва по още едно. Явно прибирането ми ще е трудно.
– Знаеш, че за такива неща рядко говоря...
– Не ми се прави на притеснителен сега.
– Така е, де. Имам приятелка, всичко е окей. Какво повече да ти кажа? Ти си жененият, ти си този дето трябва да разправя.
– Жена ми е мърла – явно му е болка. – Вече не ме иска и аз не я искам. Започна се така: телефонът й или даваше заето, или беше изключен, или не го вдигаше. Прибира се късно... “Какво правиш по дяволите”, питам я... “В оперативка бях миличък...”, “нямаше обхват”, “имах важна среща”... простотия. И намерих презервативи в чантата й, а ти казах, че съм от полицията. Спуках я от бой. И след това вече е така. Живеем в една къща, ядем на една маса, спим в едно легло, но секс няма. Давай за твоята.
– Нали ти казвам, от лятото сме заедно...
– Не бе, Ванка. За онази от екскурзията.
– Ами... запознахме се в автобуса. Заговорихме се, намерихме общи теми. Пихме кафе и така. От една тоалетна на границата започнахме. Разбихме се, Пешка. В банята, в метрото, във влака, в автобуса, в ресторанта... викам й “има ли място където не искаш да го правим”? Тя ми отговаря: “Е, аз за к’во съм дошла на екскурзия? Да седя в тъпата стая ли?” Шемет...
– Аха – Петър ме слуша с интерес и налива. Пием. Чувствам се добре в компанията на стария си приятел.
– Когато не бяхме в леглото, ходеше по магазините. Всичките си пари ги профука за глупости. Че и от мен заем взе. Дадох й, после ми ги върна, де. Със запис, понеже се бяхме разбрали повече да не се виждаме...
– Дал си й пари, казваш... колко?
– Е, колко? Петстотин лева, мисля че бяха...
– Петстотин лева?
– Да. Изхарчи ги всичките за два часа. Нали знаеш, жена с пари е като луд с картечница – усещам, че почвам да се напивам.
– Знам, Ванка, знам. Как изглеждаше?
– Малко закръглена... руса... зелени очи... Красива. Много секси.
– Красива... Докъде каза, че била тази екскурзия... ъ-ъ-ъ... Ванка?
– Париж бе, Пешка, Париж... Наздраве. – Напиваме се бавно и сугурно. Толкова е хубаво да си със стар приятел. Толкова е спокойно. И уютно...
– Не съм ти никаква “Пешка”! “Пешка” съм само за приятели! –разкрещява се той.
– Защо? Какво има? – не знам какво му става изведнъж. Да не би да ми правят отново скрита камера?
– Това е жена ми, идиот! Чукал си жена ми, че съм ти и платил на туй отгоре!
– Как бе? Как ще съм чукал жена ти? Бъркаш нещо...
– Това е мойта Гина, бе, ше ти счупя главата! – става. Да видиш как двеста килограма се изправят заплашително пред теб не е добра гледка.
– Чакай бе, твойта. Онази беше Силвия... Нали твойта се казва Гина... Сядай долу, сядай. Спокойно – той сяда.
– Да де, ама по описание... И парите... една заплата ми отиде на кино. В смисъл, в Париж.
– Спокойно бе, Пешка. Мойта беше Силвия. Щяла да учи за репортер...
– Така ли? Не каза ли “репортьор”? – пак се опитва да стане. Добре че е дебел и пиян. В смисъл, трудно му е.
– Да, всъщност, така се изрази...
– Сега ще те изразя аз тебе! – става. Откъде толкова пъргавина...
– Пешка, моля те... Седни, наздраве...
– Сега ще видиш ти какво ще стане!
– Приятелю, моля те, говоря за Силвия, не за Гина.
– Аз съм полицай, аз ги усещам тия неща! Не си ми приятел повече!
Силвия влиза. ВЛИЗА СИЛВИЯ! Мигом усещам как настъпвам мотиката. С двеста килограмова дръжка, хвърчаща към мен.
– Силвия? – едва казвам аз. – Какво правиш тук?
– К’ва Силвия бе, това е Гина!
– Аз откъде да знам? Пък и тя каза, че се казва Силвия! – надявам се, Петър да губи силата си като е пиян...
– Не! Гина се казва! Я, ела тука, ма! Силвийо! Гино!
– Какво да ви кажа... Не го закачай, той не е виновен! – тя, че не е много умна не е, ама какво да се оправдавам.
– Какво да ни кажеш ли? Ще ви застрелям и двамата – изважда пистолет, зарежда го и го оставя на масата. Дулото му сочи към мен. Леко се обезпокоявам.
– Ама недей така бе, Пеше... – то стана случайно – Силвия е пред разплакване.
– Не ми говори! Сядай да пием и после ще ви гърмя. И ще ви излежа, и това ще е! – той сяда. Силвия също сяда. Или там както се казва.
– Аз ще си ходя – опитвам се да стана.
– То и Силвия ще си тръгва... – И ми намигва по начин, който ме кара да се разтреперя вътрешно. – Ама не сега. Ха-ха-ха. Наздраве. Гино, сядай! – налива й – Пий! Пий, Силвийо! Мамка ти, френска!
Тя се дърпа.
– Пий! – тя отпива.
– Моля те, Пеше...
– Не ме моли, Силвийо! – и той отпива. Направо глътва всичко и си налива пак.
– Сърдита съм ти – мисля, че не е в позиция да се сърди на мъжа си, на когото му е изневерила с мен, в случая, и който е и полицай със зареден пистолет. И с лично тегло двеста килограма. Но какво ли ми разбира пияната глава.
– Добре, че нямаме дете. Щеше да е грозно като тебе, Силвийо-о, Силвийо-о-о... Гино!
Петър взема пистолета и се почесва по челото с дулото му.
– Ами щеше да прилича на тебе. Не. На мерцедеса, който нямаш! – освен, че е глупава, явно е и несъобразителна. В случая е едно и също.
Докато се чудя, откъде толкова смелост у тая жена, Петър замахва и я сваля от стола на земята. Тя се разпищява. Става. Той също се вдига и я блъсва на стола.
– Мълчи! Имаш право да мълчиш!
– Пешка... – опитвам се да овладея положението, но кой би могъл да спре наводнение с водна чаша?
– Свирки прави ли му?
Тя не отговаря. Само подсмърча и се държи за бузата, където има отпечатък от ръката на Петър.
– Петре... – нищо не мога да измисля. Само споменавам името му, та дано да му отвлека вниманието от мислите, които го тревожат. Признавам и аз понякога върша глупости.
– Ти мълчи също! – и ме посочва с пистолета си. – Попитах те нещо... – става спокоен изведнъж, което не е на добре.
– Ми... – Гина се чуди какво да каже – Извинявай...
– Петре, не знаех, че Силвия е жена ти... Иначе не бих си го позволил...
– Знайш на каква Силвия тире Гина ще ви направя и двамата!? – оставя пистолета на масата.
– Недей така бе, Петре... – тя се опитва да го прегърне, той я перва през ръката.
– Тишина! Мисля, да се разкараш към родното Симитли.
– Не искам в Симитли.
– Разкарай се при Иван тогава. Иване, твоя е...
– Стига, моля те... – само това ми липсва.
– Ходи у Франция, тогава. Не искам да те виждам!
– Защо така, Пеше?
– Защото си чукала ей тоя дръвник тука! Ето затова. Във Франция.
– Без да искам...
– Ма, как без да искаш, ма? Зави ти се свят от високото на Айфеловата кула и му се надяна, така ли?
– Аз не знаех, че е жена ти...
– Е, ако знаеше пак ли щеше да я треснеш? – и хваща пистолета.
– Пешка, всичко ще се оправи – глупости говоря.
– А бе ти, нали беше режисьор?
– Да... – не очаквам нищо хубаво...
– Я, да видим как ще режисираш собственото си застрелване? А? “Пешка-а”? – опитва се да ме имитира.
– Не се нервирай, Пешка...
– Стига с това “Пешка”! – пак ме имитира. – Пешка, та, Пешка. Тука да не е шахматно табло, бе, дивак?!
– Ами...
– Красива била жена ми... Красива е, когато Сашка Васева е Джулия Робъртс... Тогава ще е красива тази мойта Силвия... Гина... Че и съм ти платил да я чукаш...
– Е, то беше на заем...
– Дал съм ти пари на заем, да чукаш жена ми. Така излиза. Бе, вие режисьорите, големи тарикати сте били, бе!
– Пешенце, вече ще ти бъда вярна до гроб! – изтърсва Гина.
– Да уточним! Ще ми бъдеш вярна в гроба! – натъртва Петър зловещо на буквата “в”.
– Пешка, спри се... – казвам аз.
– Аз не го обичам, Петре, беше случайно...
– Остана и да го обичаш! Ама десет дни във Франция свирки в подлеза и в метрото, случайно ли е, ма?
– Без да искам...
– Стани малко по-умна, моля те... – казвам аз и се засмивам, макар да е грешка. Пиян съм, това е причината.
– Ти не се обаждай! – крясва ми Гина... Силвия. Все тая.
– Разказваш си смешки и сам се смееш, а? Иване? – какво да му кажа?
– Наистина не ме обича – намигвам му, а той невъзмутимо си налива поредната чаша. Опитвам се да го успокоя.
– Сега да ти пусна “Защо няма радост” ли? – Не знам какво иска да каже. – Късно е... – продължава той и посяга към пистолета. Лошо.
– Пешенце, аз съм ти благодарна, че си с мен...
– Т’ва да не ти е Денят на благодарността, ма? Че съм бил с теб? Ти се радвай, че още мърдаш... Ще плащам аз на хората да чукат жена ми. Ебах му майката! – оставя пистолета ядосано. Добре.
– Петре, моля те... – едва казвам. Изпивам на екс чашата си и си наливам друга. Като ще ме застрелват, поне да не усетя какво е.
– Обичам те... – явно е пияна.
– Бе, ти руса ли си, ма? Я се съблечи на светло да видим истината! – заповядва Петър.
– Моля те, Пеше...
– Събличай се!
– Пешка, моля те... – знам, че няма да има ефект.
– Ало, режисьорчето, млъкни! Сега ще оттърва тая държава от двама идиоти! Жалко. Няма да можеш да направиш поредния си безумен филм. Между другото, не харесвам твоите филми! Е, такова признание в такъв момент няма никакво значение.
Петър се изправя. Вместо пистолета взема дистанционното и се опитва да ме гръмне с него. Но се включва телевизора. Animal Planet.
– К’ви са тия кози? – пита той учудено, клатейки се с чаша в едната ръка и дистанционно в другата.
– Т’ва са антилопи... – обяснявам.
– Все тая – заключава той – кози, антилопи, така или иначе ще ви гърмя! – оставя дистанционното и взема пистолета.
– Моля те, Пеше... ще бъда добричка с тебе! Вече...
– Не ми се прави на Мики Маус, ма! Добричка щяла да бъде! Ще ви избия ей!
– Искаш ли да правим любов, Пешенце?
– Полудя ли? По-скоро ще си направя една чикия на тия... ъ-ъ-ъ... козите...
– Антилопите... – обаждам се аз и веднага съжалявам, че съм го направил.
– Да съм те питал случайно?
– Не си. Извинявай – какво да му кажа ебаси.
– Не ми се обяснявай! От чукали жена ми, обяснения не ща!
– Съжалявам, не знаех. Нали ти казах...
– Като го набутваше на Мики Маус, не съжаляваше, нали, бе?
– Нали... – що ли го бъзикам. И без това чувството му за хумор е изчезнало. Пиян е. То и аз съм пиян.
– Какво?
– Нищо.
– Ти подиграваш ли ми се? – опитва се да стане, но не успява. Насочва пистолета към мен. Почва да ми става безразлично. Отпивам поредната голяма глътка. Да не ме боли много.
– Пешенце, стига. Не се пали...
– Млъквай! Ще те подпаля аз тебе... Питах те, колко свирки му направи? – изпива си чашата и си налива нова.
– Аз не правя свирки, Пешенце...
– “Аз не правя свирки, Пешенце”... – добър е в имитациите. Що не е станал циркаджия, ами катаджия и сега с тоя пистолет тука да ме притеснява...
– Добре, кавали. Колко кавала му врътна?
– Аз не правя кавали.
– “Аз не правя кавали” – за НАТФИЗ е отвсякъде. Ако оцелея, ще му предложа.
– Дудуци тогава?
–И дудуци не правя – сякаш й е забавно. Ама и тя е пила доста.
– Ъ-ъ-ъ... – Петър за момент се затруднява в избора на следващ духов музикален инструмент.
– Китари... – търся си застрелването. Нямам друго обяснение.
– К’ви китари бе, идиот! Ти си китара! Я врътни една китара на пистолета... – Става. Бута пистолета в лицето ми. Зареденият пистолет. Мислено се разтрепервам.
– Стига де, Пеше – казва Силвия. Или Гина. Обърквам се вече. Този път тя ме спасява. Факт.
– Кажи ма, колко китари му направи? – започва да се смее. Не е на добре този смях.
– Пеше, забрави ли, че аз правя френска любов, миличко?
– Това че си била във Франция, не значи че можеш да правиш френска любов, тикво-о-о!
Прав е принципно. Но не ми е до принципи сега.
– Красива била... Репортерка щяла да ми става... – на екс изпива това, което в чашата му. – Ти можеш да станеш репортерка само в тази, животинската телевизия... Тъкмо няма да се различаваш с говедата. С козите... антилопите.
Каза го. Да не повярваш.
– Пешенце, стига си пил, моля те...
– Бе, ти на кого викаш алкохолик, ма курво?
Замахва да я удари, но тя се дръпва. Петър залита и се строполява на земята. Пистолетът гръмва. Не ме уцелва. Не уцелва и Гина. И Силвия не уцелва. Уцелва телевизора, който избухва глухо. Гина започва да пищи. Аз отпивам хладнокръвно, защото той се опитва да стане, но двеста килограма трудно се вдигат. Изправя се, но толкова е пиян, че отново залита. И пак стреля. И уцелва крушката, която се пръсва. Настава мрак. Силвия, пардон, Гина започва да пищи. Пипнешком излизам в коридора и оттам побягвам навън. Чуват се два изстрела. Замръзвам. Гина продължава да вика. Значи е жива. Успокоявам се, доколкото е възможно и хуквам...
Пресичам булеварда, но усещам, че Петър е след мен. Обръщам се и го виждам да се клати. Колкото и да е пиян, пресича и той. И не го блъска нито една кола за съжаление...
Влизам в парка. Тъмно е. Чудя се накъде да поема. Петър не ме вижда, но е въпрос на време. Вървя и се оглеждам...
Политам... пропадам... цопвам в някаква вода... Езерото с водните лилии. Ужас. Ей сега ще умра от студ. От куршум не умрях, ама от студ... Подавам си главата над водата. Трудно ми е да дишам. Виждам Петър да отминава. Опитвам се да не мърдам, но треперя толкова силно, че се страхувам да не събудя някое водно животно и да ме налази. Имам фобия от такива. А и Петър може да чуе плясъците на водата... Не ги чува. Не се обръща. Благодаря ти, Господи.
Изчаквам малко и се измъквам. Отвратително студено е. По мен има водорасли, листа, корени и всякакви други боклуци!
Връщам се на булеварда. Зъзна, треперя и още малко и зъбите ми ще се строшат от тракане. Подхлъзвам се на леда и падам. Краката ми се протягат на платното.
Една кола без малко да ме премаже, но успява да спре на метър от мен. Вътре има някаква жена. Превит на две от студ, отивам до вратата. Тя сваля стъклото.
– Извинявайте, случайно да сте към “Дружба 1”? – питам, дишайки на пресекулки.
– Да. Качвай се.
Влизам, тръгваме. Вътре е топло. Сякаш влизам в пещ. Но се чувствам много добре. Поемам си дъх. Настъпих мотиката, но дръжката й мина покрай главата ми, за щастие.
Жената ме оглежда небрежно. Аз нямам желание да дишам, за оглеждане да не говорим. Да прави каквото иска. И след двайсет метра да ме свали, пак ще е по-добре. Цялата седалка е във вода, отвсякъде се стича от мен. Но тя не се дразни. Хубаво.
– Как се казваш? – пита ме.
– Иван... а ти?
– Силвия.
Усещам как дръжката на мотиката се връща обратно...
11.01.2008 10:14
Странни неща ти се случват понякога...
Чакам и Силвия 4.
Поздравления, Янч!
Все пак-на Силвии не ти върви:-)))))
браво! :-)))
да са живи и здрави Силвиите, пардон музите ти! ;-)))))
п.п. а за часа на премиерата... ти си знаеш ;-)
Аплодисменти, Янч!
оставам саааам със моя спооомен саамо...
и т.н.
:))))
радвам се, че ви харесва.
:))
ан,
говорихме нещо за споренето рано сутрин...
;-)
2. "рано сутрин" не мина ли вече? ;-)
млъквам... :-Х
Поздрави
Коя Силвия е най-добра І, ІІ или ІІІ.
но ти може и сега да споделиш коя ти е любимата
Не разбрах, че питаш мен.
Но, може би 1-вата, защото е първа.
;-)
Поздрави!
добрутро бро.
върнах се :)))
11.01.2008 17:16
Малко критика, че не може само с похвали, я
Ама, т'ва за най-добрата Силвия?
Как да го разбирам?
м?
:)
ааааааааахахахааааааааааааааа:)))))))))))))
;-);-)
най добрите героини винаги са в главите на авторите блондьо :)
:))))))))))
11.01.2008 19:16
джд,
в случая, аз не съм убиец.
Но си го помислих, де :)))))))
12.01.2008 15:24
13.01.2008 15:35
13.01.2008 22:41
щедрост
благородство
непоколебимост
великодушие
смелост
мъдрост
достоинство
имам много пари
справедливост
безочливост
наглост
познания по тройна геометрия
:)
2. Повече няма да правя секс!
3. Съвестен гражданин
4. ЦЕНАТА НА ПРЪДНЯТА
5. СКЪПИ, БОЙКО...
6. ianchefff's BEST OF
7. The Best of MUSIC
8. АГИТ. ПРОП.
9. СИЛВИЯ:Gold Collection
10. Моята книга.
11. so fucking what?
12. Just Яна
13. Новата тя!
14. Мария Николова
15. ОСТРИЛКА!!!
16. еxtremecentrepoint
17. 1968
18. нямаме пари скъпа, но имаме дъжд
19. Една от най-великите фантастични истории, разказвани някога...
20. Фолклорна формация "НАШЕНЦИ"
21. ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
22. “ГАЛЕРИЯ” НА КИЧА
23. Йорданка Фандъкова преборва законите на физиката
24. Писмо до бате Слави Трифонов - Ракетата
25. ИСТОРИЯ ЗА ФЛИРТ, КАФЕ И ОЩЕ НЕЩО...
26. Лесни пари за Вероника
27. СИНЯТА КОАЛИЦИЯ
28. ПРОШКО