Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.10.2008 16:49 - СИЛВИЯ 11: Иванова. Силвия Иванова.
Автор: ianchefff Категория: Изкуство   
Прочетен: 6470 Коментари: 50 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
                 *
            Значи, копеле, лежа си в коридора и не мърдам. Просто не мога да се движа. Спокойно не съм болен. Пиян съм. И съм много много изплашен. Страхувам се, че ако се изправя и ще падна на тавана. Чувал съм за Нютон и гравитацията, обаче страх е това, не е шега работа. На вратата се звъни... 

            *
It was one of those nights
When you turned out the lights
And everything comes into view
…”

            С Жоро сме се наквасили, ама още може. В центъра на София в 10 и 30 вечерта е доста оживено. Стоим пред някакъв клуб не-знам-си-как-се-казва. Разглеждаме последния писък в автомобилостроенето. Червена и приличаща на кораба на Хан Соло. Знам, че не е червен!
            – Копеле, какво е това? – питам аз моя приятел.
            – Кола – отговаря ми той като на идиот. Явно съм идиот. Надничаме да видим как е вътре, но стъклата са тъмни, нищо не се вижда.
            – Леле! – възкликва някой зад нас. Обръщаме се и двамата като по команда. Висока руса жена. Усещам прерязване в стомаха. Бях позабравил това усещане.
            – Жанет? – почти извиква от радост Жоро. – Запознай се с моя приятел Иван, казва той и ме подбутва към нея.
            – Приятно ми е – казва тя, гледайки през мен. Явно не съм й интересен.
            Влизаме в кръчмата.
            Музиката е потресаваща. За щастие Жоро урежда някакво сепаре. Току до нас има висок бар плот, по който, предполагам, минават танцьорки, танцьори и всякакви други, които имат желание да се изявяват. “Излел е Дельо хайтудин...” Не, не е това. Почвам да се обърквам. Жоро и Жанет си говорят, аз мълча и си пийвам. Оказва се, че Жанет е стара приятелка на Жоро. А той едно време бил влюбен в нея. Преди години. Това го научавам от есемес, който той ми праща, докато междувременно е в тоалетната.
            – Ти с какво се занимаваш? – пита ме Жанет небрежно. Все едно да хвърлиш едно око на прогнозата за времето по телевизията, ама ей така, между другото.
            – Режисьор съм. Снимам разни работи... – тя поглежда отново през мен и извиква:
            – Ето я и нея! Ето я и нея... – обръщам се към Жоро, който току-що се връща, той ми намигва и ми прави знак да се завъртя.

“She had the face of an angel
Smiling with sin
The body of Venus with arms...”

            Споменах ли, че седя точно до бар-плот-танцувалната магистрала? Не съм? Нищо. Обръщам се и осъзнавам, че пред лицето ми имат два женски крака. Хубави, няма да си кривя душата. Облечени в къса пола, тип много къса. Вдигам поглед, пред мен в целият си блясък стои гордо изправена, висока руса жена. Колкото висока, толкова и руса.
            – Запознайте се с моята приятелка Силвия – чувам зад себе си обяснението на Жанет. Усещам удар от нож, който ме разсича на две. Символично, да, да.
            Силвия виси пред носа ми и танцува. Почти мога да видя  какво има под почти невидимата й пола. Карирана. Чорапите и те на квадратченца. Цялата е в карета, квадрати и други двуизмерни форми. Прилича на Зайчето с карираните уши. Е, ушите й не са карирани. Спира да се клати, опитва да слезе от масата, но не й се оттдава. От вибриращата светлинна феерия, от силната музика или от друго, залита и полита с главата напред. Жоро и Жанет скачат, забелязвам с перфектното си периферно зрение как един сервитьор изтърва табла с няколко питиета и чувам ужасения писък на две сервитьорки, въпреки силната музика. Всички се опитват да помогнат, но са далеч. По всичко личи, че Силвия ще си разбие карираната глава в пода на кръчмата и Смъртта ще седне на масата ни. Но... добре че съм на място, за да я хвана, преди да се размаже на скъпия под. Спокойно, никой няма да умира тази вечер! Хващам я! Само аз си знам какво ми струва да уловя във въздуха това високо карирано русо чудо. Сядам на мястото си, а тя се намества върху мен. Предполагам, отстрани изглеждаме така: някаква русокоска, леко превита на две в кръста, прегърнала нещо, на което му се виждат ръцете, безпомощно мятащи се във въздуха. Сякаш между гърдите си души някакъв по-едър бръмбар, който се бори за живота си. Аз съм в ролята на бръмбъра.
            – Здравей, миличък. Благодаря ти – и получавам първата си целувка за вечерта. Както ще се окаже впоследствие, целувката на Юда или нейният еквивалент, пренесен в наши дни, в обикновена фолк кръчма. – Как се казваш?
            – Аз ли? – понякога съм много зле. Факт.
            – Ти, да – и се усмихва. Има прекрасна усмивка.
            – Иван.
            – Аз съм Силвия, приятно ми е да се запозная с моя спасител – за разлика от Жанет, Силвия не гледа през мен. Надявам се, да е за добро, макар да се съмнявам и да се замислям, дали не беше по-добре да я бях оставил да се размаже на плочките.
            – Селянка! – е следващата очарователна реплика на Силвия. Нямам какво да кажа.
           
– Кой бе, миличка? – пита я Жанет.
            – Тая, певицата...
            – И аз така мисля! – позволявам си да се обадя и аз. Пее се за “убий ме, мрази ме и жива изгори ме, безумно ме ревнувай, от яд до кръв целувай...”
            – Прави се на Жана Д’арк тази...
            – Аха. Супер – не ми пука. Обаче не е фолк почитателка, което ме изумява. – Наздраве.
            – Наздраве – казва тя и отпива. Чудна е. Ще си имам неприятности, усещам го. Както винаги.
            – Знаеш ли, че миглите ти са ей то-о-олкова дълги? – разговорът трябва да върви.
            – Колко? – пита тя.
            – Ей толкова. И са много готини.
            – Мерси-и-и. Ще потанцувам малко – и веднага се качва и започва. Сигурно е добра, но не разбирам от такива танци. Да ви кажа само, докато Силвия танцува, че гласът й е тъничък, като на педя човек лакът брада. Или като на патето Яки. Не знам кой ги озвучава, но Силвия говори така! Толкова е смешно, че може да си имам проблеми с възбуждането. Ако се наложи. Сяда отново при мен и ми се мята на врата.
            – И този джедая...
            – Диджея? – поправям я.
            – Да бе. Веднъж бях объркала кръчмата и влизам в някакъв клуб... И този, джедая, едни глупости пуска, ужас... щеше да ми падне главата. Добре, че бях пийнала повече...
            – А Дарт Вейдър беше ли там?
            – Ти си Дарт Вейдър, миличък – и пак ме прегръща.
           
– Само не разбрах, ти харесваш ли тази музика, кокичето ми? – трябва да се уточня, за да няма музикални произшествия.
            – Аз? Разбира се, че не. Просто си танцувам.
            – Да. Искаш ли да се разкараме оттук?
            – Искам, кокичето ми.
            – Харесва ми да ме наричаш “кокичето ми” – и на мен ми харесва да я наричам така.
            Оказва се, последното чудо на техниката, което сме гледали отвън е на... Силвия, познахте. Не се интересувам откъде го има. Просто влизаме в него и излитаме. Чувствам се като Люк Скайуокър.
            – Дееба тая Жана Д’арк, дееба – не знам защо го казвам.
            – Споменах ли ти, миличък мой, че мразя мръсните думички!
            – Не, дееба.
            – Ще те оставя! А тъкмо взе да ми ставаш интересен.
            – Добре де, кокиченце.
            Спираме пред някакъв блок. Качваме се.
            – Влизай, аз тук живея. Купи ми го бившият ми кандидат-мъж – явно гледам учудено. – Какво се чудиш? Иска да се женим, но аз не искам. И той се опитва да ме накара с апартамент и кола. Ама не го харесвам. И така.
            – Ти на това кола ли му викаш?
            – А как да му викам?
            – Самолет, дееба и колата.
            – Моля те...
            – Да бе. Извинявай. Не ти ли казах, че много те харесвам, кокичето ми?
            – Не – и се усмихва. 
           
– Ето, казвам ти го... – хващам я за краката, малко под дупето, което, признавам е страхотно, и я повдигам, така че, краката й се отлепват от земята. Отвръща на целувката ми. Добре се целува за кокиче. Разбира се, сцената е невероятна, защото тя е пияна и се клати насам натам по стената. С една глава е над мен, и аз докато я целувам се опитвам да я задържам изправена. Представете си да балансирате такова чудо. За да ви е по-лесно да ме разберете, представете си, че вдигате тежка саксия с фикус, който е висок към метър и осемдесет. Трябва в саксията да има задължително фикус, а не кокичета, защото кокичетата не растат до един и осемдесет. Вие не сте метър и осемдесет. И както сте го вдигнали го подпирате на стената. Значи, фикусът тежи и се клати, макар да е подпрян на стената. Най отгоре, този въображаем фикус има едно малко по-различно листо. Сега, докато го държите и подпирате, а и балансирате, опитайте се да целувате това малко по-различно листо, което, както ви казах, е най-отгоре. Не е лесно, нали?
            Залитаме и двамата и политаме към вратата на хола. Добре, че е отворена, щото иначе бихме се нарязали на стъклата. Що ги правят със стъкло тия врати, до ден днешен не ми е ясно. Успяваме да останем цели и да се разминем с пластични операции посред нощ. Сядаме на дивана и се целуваме известно време. Ба-а-авно. Като кокичета. Нямаме бърза работа, а и сме си пийнали. След това, включвам телевизора.
            – Обичаш ли филми за животни, бейби? – понеже тръгва “Енимъл планет”.
            – Нали бях “кокиче”, не ме наричай, бейби! – бе ти на Памела Андерсън ли ми се правиш, ма? Ама не й го казвам. Не съм си вкъщи, не е възпитано. Дават филм за костенурки, които се плацикат в някакво море.
           
– Колко ли струва такова животно? – искрено ме пита Силвия. И става и започва да се разхожда из стаята. Така някой като се движи неориентирано много ме дразни, но се старая да не се ядосвам преждевременно. Преждевременното ядосване прилича на преждевременната еякулация. Каква дума само, а и правилно я пиша!
            – 50 лева – отсичам аз. Все едно знам колко струват всички костенурки по света и  у нас.
            – Ама с кутията или без кутията, миличък мой? – ще ме разбие от смях тази орхидея. В смисъл кокиче. Започвам да се смея неудържимо. Тя седи до мен, гледа ме с безкрайните си мигли и се чуди що се смея.
            – Защо се смееш сега?
            – Е, кога да се смея?
            – Оф, не бе, на какво се смееш?
            – Щото това не е кутия, кокиче мило, а е черупката му. Това е неговото облекло за празнични случаи. Иначе не си го носи. То, животното... – гледа ме и почти ме разбира.
            – И откъде ги знаеш тези неща, миличък?
            – То си пише, кокиченце.
            – Къде си пише? – толкова е искрена в глупостта си. Обаче разлива пиене. – Наздраве.
            – Ми в гугъл – добре, че не ме пита какво е “гугъл”. – Наздраве. И точка.
            – Не може ли удивителна? – страхотна е. Глътва на екс чашата си. Краката ми се подкосяват. Добре, че съм седнал.
            – И въпросителна може... всичко може за теб. И запетайки, и тиренца...
            – Ти си тиренце, миличък. И забавничък. – и се смее като тиква. Ама от русите и прекрасни. Което държи положението засега.
            – Щом казваш... я ела при мен – идва и сяда. Целувам я. Но се спирам.
            – Да не дойде мъжът ти сега?
            – Аз нямам мъж. Ти си моето тиренце. Спасително тиренце – и пак почва да ме целува. Кажи ми още нещо смешно, моля те, моля те.
            – Е, аз да не съм Слави Трифонов с 50 сценаристи, кокиче мое?
            – Е, не си, де, не се цупи. Ти си си ти. Тиренцето ми миличко – но й звъни телефона. – Ох, кой е сега бе-е-е?! А, това е той... Ало?... Нали ти казах, че не искам да се женим... Няма какво да говорим... – поглежда ме. – Затвори. Щял да дойде сега, да се разберем. – усещам как на талази, вълни и урагани ми налитат горещи и студени вълни. Една след друга. Очаквам да влезе Годзила след малко.

            – Ставай! – заповядва ми тя. Още малко и камшик ще ми извади. – Тръгваме.  Не искам да говоря с него!
            – Щом се налага, дееба и ставането... И без това с никого не искам да говоря!
            – Не псувай, моля те.
            Качваме се в космическия кораб и тя натиска педала.
            – Като си пила, можеш ли да караш?
            – Не знам. Сложи си колана – поне е искрена.
            – Е, добре – какво мога да направя? Нищо.
            – Къде живееш? Отиваме у вас. Трябва да довършим започнатото!
            – Ако искаш, спри в някоя тъмна уличка, бейби.
            – Стига с това “бейби”! Мо-ля-те! И не искам в тъмна уличка!           

            *
            Известно време си мълчим, а аз се боря с алкохола в кръвта ми. Справям се успешно. Добре, че и Силвия се справя с колата. Влизаме в къщи. Не се опитвам да я целувам в коридора, защото и аз имам врата със стъкла по нея. Ужасно е. Ще трябва да ги сменям. Сядаме, нося пиене, а тя си тананика нещо, което не чувам много добре какво е.
            – Наздраве. Да пием за теб и твоята свобода – казвам аз. Знам, че е голяма глупост, но в такова състояние, това успявам да измисля.
            – Да. И за теб, моят спасител. Моето тиренце – чукваме се. Тя пак изпива всичко на екс.
            – По-леко, бейби.
            – Ще те напляскам.
            – Хйде де, откога го чакам.
            – Ще видиш ти! – заканва ми се моето фантастично-прекрасно кокиче и поема нещата в свои ръце. Не е това, което си мислите. Просто взема дистанционното. И адът слиза на земята. Директно от телевизия “Планета”.
            “Дами, дайте път на краля на нощта,

            тази вечер той ще е сред вас,
            затова роден е той, да бъде краля на нощта...”

            Може би от алкохола, а може би не, но започва да ми лази по нервите. Явно съм я погледнал лошо, защото започва да ми се обяснява:
            – Знам че съм дебела, не ми викай.
            – Не си дебела, кокичето ми.
            – Мога да отслабна, ама не искам.
            – Не си дебела. Музиката ме дразни...
            – Знам аз, не ми обяснявай! Дебела съм си!
            – Престани! Не искам да си слаба толкова, че след две седмици да си мъртва, дето вика една приятелка.
            – Видях как ме гледаш...
            – Погледнах те, заради песента, а не заради това как изглеждаш.
            – Аз заради теб я пуснах. Щото ти си чалгаджия.
            – Аз? Ти си пияна.
            – Не съм пияна. В чалга клуб те намерих, миличък.
            – И ти беше там, дееба.
            – Не псувай! Аз заради Жанет дойдох.
            – Аз пък заради Жоро.
            – Селянин чалгаджия!
            – Руса краставица!
            – Фолк дървар!
            – Кариран фикус!
            – Защо кариран? – спира се тя. Просто е удивителна.
            – Защото дрехите ти са карирани, фикусче.
            – Престани!
            – Ти започна първа, миличка.
            – Добре де. Ама си чалгаджия... – и започва да се смее неудържимо.
            Има един единствен начин да я накарам да млъкне...

“She was taking her time
I was losing my mind
There was nothing that she wouldn"t do...”

            След като вече сме направили всичко, което може да се направи, на свой ред, аз вземам нещата в свои ръце. Нищо няма да ви обяснявам, това да не е сценарий за “Прайвит Спайс”!
            – Сега ще ти разкажа един виц, без мръсни думички, кокичето ми.
            – Искам постоянно така да ме наричаш.
            – Постоянно ще е малко слижничко.
            – “Слижничко”? – чуди се русото ми растение.
            – Идва от сложно. Сложно, слижно, слижничко. Така ме кефи. Особено като съм пил, “слижно” е любимата ми дума.
            – Откъде идва?  
           
– Няма значение. Слушай сега.
            – Е, добре – и се протяга блажено. Тези които не са имали удоволствието посред нощ в тях, на пода в хола да им се протяга гола руса жена могат да съжаляват.
            – Добре – изкушавам се да кажа, “добре, бейби”, но се удържам. – Значи, лъвът разпоредил всички в гората да пазят тишина, защото щял да спи. Всеки който дръзнел да наруши покоя на Царя, щял да бъде изяден. Легнал лъвът, задрямал ..... и БУМ!
            – Какво “бум”, какво станало? – пита ме Силвия. Толкова е учудена, че веднага бързам да разкажа понататък, за да не я удари някой инфаркт от превъзбуда на тази крехка възраст.
            – Стреснал се лъвът, огледал се и си казал: Сигурно ми се е причуло. И задрямал отново.
            – И заспинкал ли?
            – Да. Заспинкал – не, не заспинкал. Прерязал си вените! Дееба и русото мушкато, дееба! – И пак БА-А-А-М! Този път лъвът скочил и тръгнал разярен да дири злосторника. На една поляна гледа слона да държи в ръцете си една маймуна, а около него трупове на други маймуни.
            – М-м-м. Не обичам маймуни. Ама защо трупове? Изяжда ли ги?
            – Не, не ги изяжда. Слушкай.
            – Слушкам – казва Силвия, обръща се по корем, изправя се и ме дарява с дълга целувка. Гърдите й се допират до коленете ми и изтръпвам.
            – К’во правиш бе Слоне?! –  продължавам аз. – Ще извиняваш Лъвчо, но се пукат...
            – Как се пукат, как се пукат? – нетърпелива е моята руса кукличка. Не надуваема, разбира се! За какъв ме мислите?!
            – Ами как да ти кажа, кокиченце...
            – Ами веднага ми го кажи, веднага ми го кажи!
            – Добре. Той ги ебе и като свършва в тях се пукат.
            – Идиот!
            – Магарешки трън!
            – Не ми викай “магарешки трън”! Абе тебе те няма на картата, бе, ало-о-о...
            – На коя карта, бейби?
            – Клоун!
            – Клоун, ама преди малко друго викаше.
            – Какво съм викала?
            – Ами “ааа”, “ооо”, “да, да”... такива работи.
            – Селянин!
            – Селско е да си бъркаш в носа по време на обяд в “Шератон”. Или в “Кемпински”, все тая, и двата хотела са идиотски!
            – Аз обичам кафенце в “Кемпински”!
            – Да. И Лили Иванова също обича кафенце в “Кемпински”, дееба.
            – Престани да псуваш!
            – Добре, бейби.
            – Ще те ударя!
            – С какво, скъпа?
            – С лопата!
            – Ще си счупиш маникюрчето, кокиченце.
            – Да, прав си. Е, затова ми харесваш. Не мога да си обясня, защо точно те харесвам, но съм сигурна, че те харесвам! Да си знаеш! А “кокиче” довършва картината. – тя не е Силвия. Тя е Кели от “Женени с деца”. 
           
– Само не мога да разбера защо си чалгаджия?
            – Не съм чалгаджия, бе! – почва да ми лази по нервите.
            – Е, имат някакви музиканти там...
            – Лайкучке мила, не харесвам фолк музиката.
            – Ти си лайкучка.
            – Добре. Харесвам “Дрийм Тиътър”.
           
– И аз ходя на театър от време на време.
            – Да, кокиченце.
            – Може би ти харесват певиците. Красиви са – и ме гледа през безкрайните си мигли. Иде ми да я ударя!
            – И толкова прости, карирана лайкучке...
         – Тогава ти пък си безкарирано лайкученце! Което се заяжда... – “безкарирано” много ми допада.
            – И ти се заяждаш, миличка!
            – Да. Наздраве.
            – Наздраве, миличък. Започва да ми харесва като се заяждаш. Друг път ще ти обяснявам. Но си представям как отиваме с теб на някое страхотно романтично място. Ти ме водиш там, после, като си починем, отиваме на някое друго романтично място…
            – И така докога бе, миличка?
            – Ами постоянно. Аз ще съм ти благодарничка… – леле мале!
            – Ти ще си ми “благодарничка”, ама аз да не съм “Балкантурист”?
            – Дивак си ти! Не “Балкантурист”! –  и сълзи се търкулват по лицето й. Не знам дали сте виждали кокиче да плаче, ама аз току-що виждам.
            – Не се цупи де, ела да те гушна… – минава й. Разливам отново по чашите, защото пак сме изпили всичко на екс. Тая жена пие като... не знам като какво. Вдига се  от пода, където се търкаля от известно време и се обръща към мен.
            – Плъз, плъз – казвам, – пълзиш ли ми, кокиченце?   
           
– Да –  отговаря ми тя. – Плъз, плъз...
            – Не ти ли е слижничко?
            – Слижничко ми е, да – като я гледам как пълзи и се извива към мен се убеждавам, че сънувам. Просто има перфектно стъбло. Искам да кажа, тяло.
            – Харесва ми карирания ти, рус, тънък кокичешки глас... – това е последното, което казвам.
            – Добре, миличък... – започва да ме целува бавно, а аз се отпускам и потъвам в някаква тишина, забрава, нирвана и просветление. И други работи. Потъвам някъде. Чувствам се фантастично. Правим любов. Пием. Виждам я как става и излиза. Гола. Връща се с нова бутилка... 
           
Целува ме, както само едно кокиче може да го направи... Нищо не усещам в един момент. Сякаш съм напръскан с обезболяващ спрей. Но на нея й е хубаво.
            Пак ми налива в чашата, пак отпиваме...
            Губят ми се образи, губи ми се време...
            Нещо се случва...
            Силвия става, облича се и излиза.
            Всичко край мен започва да танцува...
            Черното ме поглъща.

            *
Too much for my body, too much for my brain
This damn woman"s gonna drive me insane
She"s got a touch, a touch too much
…”

            Значи, копеле, лежа си в коридора и не мърдам. Просто не мога да се движа. Спокойно не съм болен. Пиян съм. И съм много много изплашен. Страхувам се, че ако се изправя и ще падна на тавана. Чувал съм за Нютон и гравитацията, обаче страх е това, не е шега работа. На вратата се звъни. И веднага след това Силвия отваря вратата и влиза.
            – Миличъ-ъ-ък! Благодаря ти-и-и-и! – какво ли е станало, мамка му! Силвия ми показва пръстен на ръката си! Целува ме. – Нямаше нужда, миличък, аз не ти се сърдех много! Обичам те! Ама нямаше нужда чак такъв камък! – явно сънувам. Сигурно съм прекалил с растенията...
            – И да разбира се, че ще се оженя за теб, миличък! Ти си Иван Иванов, за мен ще е удоволствие да съм Иванова... Силвия Иванова.
            Да, наистина сънувам! Трябва да изям ягодите на Устър, за да се събудя! Ягодите са растения, мамка му, пак няма да ми върви!

 “Seems like a touch, a touch too much
Seems like a touch, a touch too much...”




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. mitternacht - ...
30.10.2008 18:44
Дееба бруталния стил, дееба :)))

Голяяямо смяяхх ;))))
цитирай
2. анонимен - ako tova naistina ti e minalo prez ...
30.10.2008 18:49
ako tova naistina ti e minalo prez glavata.... qvno trqbva da namali6 alkohola :)
цитирай
3. анонимен - 1 и 2, тъпи ли сте
30.10.2008 18:53
Автора не е пияница, а павкатор
цитирай
4. gothic - Янч, е тува вече, с тоя пръстен май го ...
30.10.2008 18:55
Янч, е тува вече, с тоя пръстен май го задра много сериозно ;)
цитирай
5. estrella - Янч,
30.10.2008 19:42
скапваш всеки път, братче, от смях. Готик, и аз т'ва си помислих, нашия лир. герой го закъса внезапно. Последното силве май най-много ми харесва.
цитирай
6. ianchefff - мит,
30.10.2008 21:04
дееба...:))

ан, работя по въпроса, ама тъкмо когато се получи някакъв успех и цъфне някоя поредна Силвия и прецаква ситуацията.
цитирай
7. ianchefff - ан 3,
30.10.2008 21:06
студено.
В смисъл, далеч от Земята си, майка;))

гот, ще видим докъде ще я докара...:)))

остр,
не се скапвай, чак толкова, че това не е краят все още;))
цитирай
8. gothic - А, то си е ясно, че Силвиите край н...
30.10.2008 21:13
А, то си е ясно, че Силвиите край нямат ;)
цитирай
9. anothercat - наздраве
30.10.2008 22:00
за поредната Силвия! ;-)))
цитирай
10. анонимен - ))
30.10.2008 22:04
Какъв казваш бил камъка?
цитирай
11. ianchefff - cat,
30.10.2008 22:12
наздраве.:))
:-*
цитирай
12. ianchefff - мис,
30.10.2008 22:12
ту би контину... дрън дрън...:)))
цитирай
13. flyco - :)
30.10.2008 22:15
" – Само не мога да разбера защо си чалгаджия?"
В това е смисъла, браво!
цитирай
14. анонимен - Според вас
30.10.2008 22:24
Янчефф публична личност ли е?
Ма не гледайте статистиката от 153325 прочитания и 4334 коментара деее ...)))
цитирай
15. thomas - :-)
31.10.2008 11:27
Явно Янчев си налита все на Силвии - учителят ми по история в гимназията пък три пъти се беше женил и развеждал с три различни Маргарити (та познайте лесно ли й беше на една съученичка от нашия клас със същото име)... Но впрочем, с увеличаването броя на историите със Силвии драстично почва да намалява вероятността дори и една-две от тях да са нещо повече от литературни героини.
цитирай
16. flyco - Re: 15.
31.10.2008 11:47
На мен ми се струва, че така е решил да покаже на четящите го да не обръщат толкова внимание на формата. Из блоговете много по-често се среща напудрена форма с калпаво съдържание.
цитирай
17. gantree - :-o)
31.10.2008 11:54
Ооо, Томас е учил история! В училище!
Това е възхитителна новина!
Томас, аз съм окрилен. Идва ми да те питам учил ли си по история кога за пръв път руснаците освобождават България?
цитирай
18. thomas - @gantree
31.10.2008 12:44
За бабата и баенето се сещам аз, като те чуя... Учил съм история, да, при това при сигурно най-добрия учител по история в България. Впрочем скоро го мернах по телевизията - оказа се, че е в основата на учителската стачка и пак говореше доста умни неща. За руснаците... интересното е, че въпреки че годината беше 1984-1985, човекът не пропусна да ни обърне внимание как въпреки освобождението от 1878 година през Първата световна война през 1918 година доста добре сме ги отстрелвали с картечници някъде из Добруджа. Може да се каже, че описанието си беше почти графично, а намесването на неговия дядо като картечар може и да беше за допълнителна украса на повествованието, но все пак май говореше и за някаква смелост да говориш различно от общоприетото. Нещо, което аз уважавах и тогава, уважавам и сега. Само дето сега ти си този, който досущ като един комунист не смее да каже нещо и на буква встрани от партийната линия на Републиканската партия на САЩ...

Хайде, остави политиката, давай да говорим за жени - все пак темата на Янчев е такава.
цитирай
19. ianchefff - thomas,
31.10.2008 12:59
да те питам, каква е вероятността четирите терминатора да са нещо повече от филмови герои?:)))
цитирай
20. ianchefff - gan,
31.10.2008 13:01
това се е случило много много отдавна.
За да съм в тон с филмовия момент в предния ми коментар, бих казал:

"A long time ago
in a galaxy far far away..."

:))))))))
цитирай
21. gantree - @ thomas
31.10.2008 13:23
Томас, ти си наистина странен човек. Питах те за първият път, а не за пред- предпоследните пъти. Карай да върви.

Защо си мислиш, че този твой учител е бил добър учител? Не го познавам и не знам кой е, но очевидно не си научил много от него, щом говориш за "освобождение" през 1878 година. Хората като теб, които все още мислят така, обикновено не могат да обяснят руската крайно негативна и твърдо отрицателна реакция на Съединението през 1885 година. Хем ни освободили и били недоволни от разделянето на България в Берлинския конгрес, хем само няколко години след това са единствените защитници на султана, които отхвърлят нарушаването на същия този договор и Съединението на Румелия и България.

Ако учителят ти беше наистина добър, то щеше да ти даде отговора на този наглед заплетен въпрос.

А за мен - нищо общо нямам аз с "партийната линия" на Републиканската партия на САЩ. Дори не я знам каква е. :))

За жени предпочитам да си говоря с други жени. Научава се повече, вЕрвай ми.
цитирай
22. gantree - @ Янчев
31.10.2008 13:25
Искаш да кажеш, че няма запомняне ли? :)
цитирай
23. ianchefff - ган,
31.10.2008 13:37
ами това са неща от преди 100 и кусур години.
Те, хората, не помнят какво им се е случило преди 14-15 години, ти искаш да знаят преди 100 какво е станало.
Недей така, моля те...
цитирай
24. gantree - @ Янчев
31.10.2008 13:51
Виж сега, те тези неща се научават. Не се помнят. Научават се. Разбираш ли?
Защо имам чувството, че завиждаш на Томас за добрия учител по история?
Ти като не си имал такъв луд късмет, учителят ти да е толкова античен и непреходен, че дори и днес, след толкова много години, дори стачки да са му на главата ...
Не му завиждай.
Моля те.
цитирай
25. ianchefff - ган,
31.10.2008 14:04
аз моя учител по история ще го запомня с няколко неща, ама друг път ще ти разказвам за тях.
Но ако наистина е бил добър учетлят на thomas, то защо той сега разсъждава по този начин, се чудя??
И Силвия се чуди.
Толкова се чуди горката, че не знае довечера в книга ли да се прибере или да си дойде при мен в къщи.
Направо ужас исторически.
цитирай
26. gantree - янч
31.10.2008 14:15
Въпросът, който си/ми задаваш, е повече от основателен.
Фундаментален е.
Отговорът му показва, че има хора, които напразно са ходили на училище.
Колкото и добър да ти е учителят, това се оказва толкова ... недостатъчно.

На Силвия много поздрави. Кажи й да не ти губи времето, ами да се прибира :)
цитирай
27. ianchefff - казах й,
31.10.2008 14:17
ама сега е тръгнала да събира и останалите, за да ме подкрепят както си трябва.
Имало някакъв проблем с няква, дето си подстригала косата и го приемала като свършекът на света...
:))))))))))))))
цитирай
28. gantree - янч
31.10.2008 14:33
О, ти там го загази тотално. Просто не бях виждал такъв погром.
Да, погром е точната дума. Чак ми е жал.
В смисъл, че ми е мъчно, като гледам как се гърчиш :))
цитирай
29. ianchefff - изобщо не се
31.10.2008 15:06
гърча даже.
Даже напротив;)
Просто бъркаш мечтите с реалността, но какво да се прави, такъв е живота.
:)))
цитирай
30. thomas - @ianchefff
31.10.2008 15:28
И аз това исках да кажа - че почва да ми се струва, че на моменти бъркаш мечтите с действителността. Лошо няма, това си е изкуство, ама блог къща не храни. Защо не го публикуваш на хартия - за книги поне все още е прието да се плаща.

И между другото, може би наистина е хубаво да спреш да псуваш - и лирическият ти герой, и ти самия, ако го правиш. Това е лош пример, а целта на литературата трябва да е да прави хората по-добри. Или хайде, ако толкова искаш да се псува в разказите ти, накарай лошите да псуват - твоят лирически герой нали е от добрите! :-)
цитирай
31. ianchefff - thomas,
31.10.2008 15:34
Нищо не бъркам аз, просто се забавлявам, спокойно. някой ден ще го публикувам. Има време. А и бърза работа.
А след "Точка на пресичане" и добрите, и лошите псуват.
А след "Криминале" вече не е ясно кой е добрият и кой лошият.
Нали знаеш, нищо не е съвсем черно (като изключим Иван Костов) и нищо не е съвсем бяло (като изключим (СССР). Това в кръга на шегата:)))
А за това, че литературата има за цел да възпитава, да, може би е така, но не смятам, че цялата световна литература трябва да бъде слагана в 1 кюп.
цитирай
32. thomas - @ianchefff
31.10.2008 16:14
Прав си - всякакви герои има в литературата. Но все пак, в началото на демокрацията един приятел си беше купил някаква непозната дотогава за него книга на Чандлър (а той му е голям фен и тогава беше сигурен, че ги знае всичките, но все пак тази не я беше чувал). И започнал нашият човек да я чете и да се чуди - Чандлър ли е това, не е ли. Толкова приличало на писано от него, че наистина взел да си мисли, че ще да са намерили някой неизвестен ръкопис. И изведнъж, ни в клин, ни в ръкав, Марлоу започнал да лашка някаква клиентка. Това била преломната точка, в която лъснал фалшификатът. Та така де, в литературата не е необходимо добрите герои да се държат неприлично, за да стане книгата бестселър.

P.S. Но историите ми харесват - признавам си го - въпреки разликата в мнението за българските десни и американците :-)
цитирай
33. ianchefff - thomas,
31.10.2008 16:19
рядко се случва, но сега съм съгласен с тебе. Така е, не е необходимо добрите герои да се държат неприлично, за да стане книгата бестселър.
Но какво да направя, той си е такъв, не мога да го контолирам.:)))
Това, понеже днес ти давам филмови примери, е от "Симон" с Ал Пачино, ако си го гледал...:))
цитирай
34. gantree - янч
31.10.2008 16:32
Ти и с Бойко ще се съгласиш, с ония 300 хиляди таковата, хайванино.
То не бе гърчене, то не бе чудо в името на бестселъра :)))

Обаче това за плешивият фризьор е добър сюжет.
Подарявам ти го. Най-великодушно, така да се каже.
цитирай
35. ianchefff - ган,
31.10.2008 16:41
виж ся, аз като кажа, че се съгласявам с едно нещо, ти не си прави генерални изводи за генерали тем и подобни.:))))
А, за сюжета благодаря, мерси и тенкю. И спасиба, за да запазим международната дружба:)))))
цитирай
36. thomas - @ianchefff
31.10.2008 17:13
Е как да не съм го гледал - той ми е в топ 10 и си го гледам поне по един път годишно, откакто излезе (а през първите му 2 седмици - 3 пъти на кино)...
цитирай
37. ianchefff - thomas, eto
31.10.2008 17:14
още нещо, с което се съгласявам с теб. Че е супер филм.
Сега трябва да поработим и над твоите възгледи за живота, вселената и всичко останало...
:)))))))))))))))))
цитирай
38. gantree - янч
31.10.2008 20:29
`Айдее, оттече! За втори път.
Още нещо, и още нещо и `айдее ... абе какво да говорим повече.
цитирай
39. eleni - дееба
31.10.2008 21:52
трябва по-често да преговарям поредицата Силвии
цитирай
40. ianchefff - ган,
01.11.2008 13:44
нщо не е отекло. Въобразяваш си разни неща в последно време;-))

елен,
не виждам какво чакаш...:))))))))))
цитирай
41. gantree - да бе
01.11.2008 13:52
аз си въобразявам какви неща, щото?
Въобразявам си само това, което виждам. С очите си. Разбираш ли? Не, нали?
Ето, знаех си.
цитирай
42. ianchefff - то,
01.11.2008 18:04
ако те слуша тебе някой, ще си каже, че аз нищо не разбирам и нищо не знам и т.н.
Ама явно не е така, т.е. въобразяваш си;-))))))))))
цитирай
43. hara73 - :-)))))))))))))))
01.11.2008 18:22
е намери си майстора и ти най-сетне. Съчувствам ти ,но сигурно един куп други читатели ти завиждат,като си представят " русото растение ":-)))
цитирай
44. анонимен - Да кажа и аз...
01.11.2008 22:10
Умрях от смях - много духовито и u made my day както са казали w USA-to:)
цитирай
45. ianchefff - хара,
01.11.2008 22:49
нищо не съм намирал, ако ме разбираш;))
цитирай
46. ianchefff - ан 44,
01.11.2008 22:49
така си е. Така казват.:))))
цитирай
47. lolla - Дооообрее. . тоз завършек ми 'ар...
03.11.2008 09:07
Дооообрее.. тоз завършек ми 'аресвааа!
цитирай
48. ianchefff - lolla,
03.11.2008 09:18
окей, щом ти "аресва..."
:))
цитирай
49. koker - =)
03.11.2008 10:56
Абе, те и русите кукли се кефят на Theatre! 'Щото нали, имат спокойни песнички, па и текста нямат шанс да го вденат, та не ги натоварва. Дееба.

И не разваляйте убавия бой с караница!
цитирай
50. ianchefff - нема, кок.
03.11.2008 11:00
нема а го разваляме,:))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ianchefff
Категория: Изкуство
Прочетен: 3035685
Постинги: 589
Коментари: 12007
Гласове: 32597
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930