Най-четени
1. zahariada
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. kvg55
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. kvg55
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
Най-популярни
1. shtaparov
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. vidima
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. dobrota
8. vidima
9. ambroziia
10. donkatoneva
Най-активни
1. sarang
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
Постинг
29.02.2008 13:24 -
СИЛВИЯ IV: Back off Bitch!
Автор: ianchefff
Категория: Изкуство
Прочетен: 5694 Коментари: 16 Гласове:
Последна промяна: 01.03.2008 14:01
Прочетен: 5694 Коментари: 16 Гласове:
0
Последна промяна: 01.03.2008 14:01
– Чакай малко! – Силвия спира колата насред пътя. Няколко коли едва не ни удрят, псуват, но успяват да ни заобиколят. Тя повръща. Вдига глава.
– Какво бе, малоумници! – явно приключението ми продължава.
– Болна ли си?
– Не. Пила съм доста. И още ми се пие. Да отидем в някоя кръчма, а?
– Ами... мокър съм... – едва измънквам.
– Ще се преоблечеш, аз черпя...
Нямам какво да правя. Гаджето ми е извън града. Отиваме вкъщи. Изчаква ме в колата. Връщам се и виждам, че отново повръща.
По време на пътуването цари мълчание. Кара в платното за насрещно движение, за щастие няма никакви коли. Спираме пред някакъв бар.
– Защо си в такова състояние? – пита ме, след като ни донасят птиетата.
– Така се получи.
– Не ти се говори?
– Просто съм много изморен. Пил съм... бях мокър...
– Ясно. Имам после работа в районното в Дружба, брат ми е там. Дежурен. Ченге е. После ще ми благодариш.
– Както кажеш.
– Нда…
– Моля?
– Обичам да казвам “нда”, вместо “да”, зацепваш ли?
– Да – вътрешно въздъхвам и то не от студ.
– Защо беше мокър?
– Бях на гости при един приятел. Напи се и взе да стреля по мен.
– Да стреля по тебе!? – поглежда ме. Лицето й е красиво.
– Това казвам.
– И как така ще стреля по тебе? Обади ли се в полицията?
– Няма смисъл...
– Аз ще ставам полицай. Брат ми ще ми даде едни лекции за един изпит. В Симеоново уча. Хайде да тръгваме. – Изпива на екс почти пълната си чаша. Ставаме, залитайки и двамата. Тя се спира.
– Ъ-ъ-ъ, Ванка, къде е дръжката на тази шибана врата?
– Това е прозорец, миличка. Ела тук... – прекарвам я през вратата и я подкрепям до колата. Едва отключва... Не знам как може да кара, но се справя. Почти. Едно куче без малко не става невинна жертва...
Отиваме до районното. Брат й е мустакат чичко, който постоянно се повдига като петле на пръсти. Много смешен. Иначе е началник. Местният шериф. Опитвам да не се хиля, като го гледам. Не е толкова трудно, понеже съм изморен и пиян. Не чувам какво говори. Само тънкото му гласче достига откъслечно до мен. Седят пред входа на сградата. Чудя се как така тя е висока, руса и със сини очи, а той е дребен, дебел и с мустаци. Явно са от различни бащи. Или майки. Не ми пука. Влиза в колата, хвърля лекциите отзад и тръгва рязко. Харесвам такива жени. След сто метра Силвия се забива в една кофа за боклук.
– Кой е оставил тази кофа тук бе-е? – оглежда се, няма никой. Пак рязко тръгване. Сякаш се намирам в космически кораб. Всичко леко се размазва отвън, сякаш достигаме светлинна скорост...
Влизаме в тях. Не питам защо ме води в къщата си. Продължаваме да пием.
– Обичаш ли “Междузвездни войни”? Наздраве. Имам блог. Пиша за войните там – засипва ме с информация.
– За кои войни?
– За Междузвездни войни. Ще дойдеш ли в блога ми?
– Ще дойда където кажеш.
– Сваляш ли ме? Много си смел бе, още малко ще поискаш да дойдеш и на море с мен?
– Що да не дойда? – брат й се прибира.
– К-к-какъв е този, бе С-с-с-силве? – казва той с тънкото си гласче. Мустаците му танцуват по лицето. И заеква на всичко отгоре... Значи участва в серия от Том и Джери, които са в комбина и го спукват от бой. Мислят го за лош, щото заеква и не му разбират... Няма такава серия, измислям си. Ама би било яко да има, нали?
– Намерих го на улицата – казва Силвия. – Не го ли видя в колата?
– Той д-д-да не е 5 ст-ст-стотинки?
– Не съм.
– Млъкни б-б-бе. Ща еб-еба в азербай-байджанеца, ща та еб-еба...
– Що?
– Щото си с д-д-дефект в мозъка. Е з-з-за това.
– Аз?
– Д-да. Я сип-п-пете... – Силвия му налива.
– Ти чувал ли си се някога как говориш? – казвам аз. Допускам груба грешка.
– М-м-моля?
– Наздраве – отпивам.
– М-м-моля?
– Нищо. Проба дали чуваш... – Удря ме. Падам. Силвия се опитва да ме вдигне. Падаме двамата на земята. Ставаме. Тече ми кръв от носа.
– Не го удряй. Стреляли по него – защитава ме. Макар и пияна се грижи за хората. Ще стане полицай от нея. Браво. Подава ми памук.
– По т-т-този? Що? Той си е заст-заст-застрелян по начало – опитвам се да кажа нещо. – Не г-г-говори! Tи знаеш ли къде е же-же-же-же точката на лебеда? – спор няма. Намирам се в анимационен филм. За же точки.
– Какъв лебед, бе, господин капитан?
– К-к-к-капитан?
– Да. От Джейми и вълшебното фенерче... Сещаш ли се?
– Иск-искаш ли пак да те уд-уд-ударя?
– Аз ще си тръгвам – опитвам се да стана, ама залитам.
– Не бе с-с-стой си. Аз минах с-с-само да взема н-н-нещо за х-х-хапване.
– Между другото, к-к-казвам се Т-т-тодор, пияницо! – аха-а, възпитание. Излиза, тряскайки вратата.
– Той си е такъв, не му обръщай внимание.
– Окей. Пък и не ми се удря полицай... – правя се на мъж. Отново вдигаме чаши.
Какво се случи след това, няма да ви разказвам. Започвахме няколко пъти, заспивахме няколко пъти, свършвахме няколко пъти. Нещо такова.
На сутринта брат й пак се прибира. Ние пием кафе в кухнята.
– Т-т-ти още ли си т-т-тук, б-б-бе?
– Да, не виждаш ли?
– А бе, отв-отв-отворко, ще т-т-те арестувам на мига! – Представяте ли си го този катаджия на улицата: “Серж-серж-сержант-ант-ант П-п-петров, д-д-документи-ти-тите за п-п-пров-в-верка, м-м-моля?” Може да умреш от смях. Или да те осъдят за обида на полицай...
– Б-р-р-р, уплаших се – казвам аз.
– Стига бе, брат ми – прозява се Силвия.
– Пародистан държава – продължавам.
– М-м-моля?
– С такива полицаи...
Тодор замахва, но и ние имаме рефлекси. Дърпам се и той се удря в стената зад мен.
– Стига бе, Тошо! – Силвия застава между мен и него.
– Д-д-друг път ще с-се разправ-вяме!
– Тя се дразни, не виждаш ли?
– А б-б-бе ей, ш-ш-та еба в жен-жен-женталмена, ш-ш-шта еба!
– Пробв-в-вай... – казвам аз.
– М-м-оля?
– Н-н-нищо.
Скача върху мен, Силвия и тя се включва и известно време се търкаляме тримата по земята. Накрая успява да ни раздели. Тодор излиза.
След малко и аз изчезвам. Вървя по улицата, пече ме слънце, боли ме главата и ми се повръща. Много ми се повръща...
Изведнъж, като в приказка, Силвия цъфва пред мен.
– Настигнах те. Забрави да ми дадеш телефон... – Давам й телефон. А може би не трябва...
Цял ден и цяла нощ спя. Не сънувам.
На следващата вечер тя пристига вкъщи. Ей така. Хоп и звъни на вратата. Окей. Къпя се. Правя вечеря, докато тя гледа полицейски сериали. И пием. Пием. Пием.
– Знаеш ли къде расте това?
– Кое, миличка?
– Това. Сиренето...
– Носят го от една далечна планета.
– Наистина ли?
– Да, разбира се.
– И къде е тази планета?
– Много много надалеч... близо до планетата на Люк Скайуокър...
– Иха-а-а. Ебаваш се, нали?
– Да. Ама каква умна полицайка ще ми станеш, леле-е-е-е – и всичко се повтаря.
На сутринта пътуваме пак към брат й. Кога й остава време да чете от пиене и глупости не знам. Закашлям се.
– Много кашляш. Смени цигарите или намери някой да те завива!
– Ти ще ме завиваш. П-п-п-пак, н-н-нали? – правя се на маймуна.
– Престани! – спира колата. Брат й се търкулва до вратата. Подава й някакъв плик. Поглежда ме.
– Ей, чш-ш, зв-зв-звездата... ще п-п-п-паднеш! – намига ми. Не му отговарям. Шизофреник. Веднъж ме удря, веднъж ми се лигави. Идиот! Цепи ме главата! Тръгваме рязко.
Влизаме в къщи. Опитвам се да направя кафе, докато Силвия ми виси на врата и се опитва да ме изнасили. Не че имам нещо против, но може да изтърва кафеварката върху краката й. Не си струва. Звънва й телефона.
– Да... добре – хвърля телефона на масата. – Брат ми забравил да ми даде нещо. Долу е. – Слизаме до полицейската кола.
– Тези п-п-пищови са изкарали ш-ш-естица – казва, докато й подава плик.
– Мерси – казва тя.
– Т-т-ти тук ли ж-живееш? – поглежда ме той.
– Не. Отсреща.
Той трудно излиза от колата, оправя си мустаците и се оглежда. Сигурно очаква Том или Джери да го нападнат... Тръгва към мене.
– Хайде да не правим циркове пред съседите – опитвам се да го успокоя.
– Ти, т-т-твоите със-с-седи ги прати на м-м-майната им.
– Не мога.
– Щото си н-н-н-неможач!
– Ти пък си Ум белия делфин... – ми що да му оставам длъжен. Ебах го в катаджията заекващ.
– Аз кат-кат-като ти плесна един ш-ш-шамар...
– Стига бе, батко – казва Силвия, – не виждаш ли, че се шегува?
– Ш-ш-ш-егува се той...
– Ще ми го плеснеш когато катаджиите станат джедаи. К’во ме гледаш, за тройка ли си дошъл?
– М-м-моля?
– Така като те гледам, си дошъл за тройка кебапчета, ама скарата не работи... – нямам спирка. Често в най-неправилни моменти.
– И т-т’ва ли е шега бе, Силве? – поглежда я и тръгва към мен с голямото си шкембе.
– Спри се, брат ми, стига сте се разправяли!
– Ти си катаджийски вариант на Клинт Истууд, бе... – що пък да не му го кажа – той бавно поглежда към нея.
– Шегува се, какво толкова? – и тя вече не знае шегувам ли се или не се шегувам. И аз не знам.
– А бе, с-с-сестра ми, т-т-ти истинска ли си, б-б-бе? С-с-сигурно си и девст-девст-девствена?
– Не е девствена – уверявам го аз. – Проверих.
Той ме удря. Пред блока. Да направим панаир за комшиите. До полицейската кола. В колата седят две ченгета и ни гледат. Добре, че е Силвия да ни разтърве. Тръгват си. Тодор ме гледа лошо.
Качваме се със Силвия вкъщи. Сяда до мен и свежда глава към скута ми. Харесва ми. Обаче ме прерязва болка.
– Дърпай, дърпай! – тя ме поглежда – По-леко, де, аз да не съм татко Барба?! По-дълъг няма да стане!
– Извинявай.
– Не ми се извинявай...
– О-о-о, я моля те! – спира. И започва изразително да мълчи. Е, сега виновен ли трябва да се чувствам? А бе, какво им става на тези жени?
Звъни брат й. Тя вдига. Крещи толкова силно, че го чувам без проблем..
– “Кажи му да дойде да се бием на улицата с камъни като мъже” – пиян е. Чувам виковете му в слушалката.
– Глупости. Кога успя да се напиеш? – кара му се тя.
– Тръгваме ли? – ставам.
– Я, стига! – срязва ме тя. Затваря му. Никъде не отиваме. Виждам как Тодор се опитва да хвърли камък по прозорците ми! По моите прозорци! Колегите му го вкарват в колата и изчезват.
Тя се тръшва в хола и се заглежда в някаква полицейска драматична сага с трилър моменти. И елементи на екшън. И се оказва, че просто си спим. Ама спим, не нещо друго. Събуждаме се. Вече е тъмно. Кога свърши този ден, не разбрах. И се напиваме. Като мотики. И като лопати. И като други строителни инструменти... Силвия седи в кухнята с гумени ръкавици и се чуди как да измие чиниите, с които е пълна мивката. Пуши цигара. Ръкавиците й пречат. Почти се е разревала от чудене. Лигла! Залита. Само да не падне и да си тресне главата в плочките, че ще ме осъдят за убийство на полицай. Ходи се оправдавай. Ненормална работа.
– Знаеш ли какво прави жената след секс? – питам я.
– Какво, зайче?
– Пречи, ха-ха-ха-а-а...
– Глупак!
– Шегувам се, де-е-е – прегръщам я. – Като станеш полицай няма да ме арестуваш, нали? Освен ако... нали се сещаш?
– Нда. Сещам се аз... – изтърва фаса в мивката. – Какво да правя сега-а-а? Ще се гръмна-а-а!
– Нищо не се е случило, не се ядосвай. Както би казал лорд Вейдър, скептицизмът ти е крайно обезпокоителен...
– Ти знаеш за Дарт Вейдър, ти знаеш за Дарт Вейдър...
– Да, знам. Млъкни, че ще използвам силата и ще те съблека.
– Каква сила бе, разбира ти главата от сила! Я се погледни!
– Ми готин съм, к’во? – е, не съм ли? Какво ми се чудите сега? Сякаш не знаете.
– Сигурен ли си? – ирония, сарказъм, истина? Не мога да я разбера.
– Най-добре, вземи се гръмни, ако обичаш! – ми така де. Лигла, с лигла. Искам, не искам. Ебати ченгето ще излезе от нея.
– Ще се гръмна. И няма да правя секс дори пет дена – казва тя.
– Дори?
– Това идва от сърцето ми! – заявява тя. – Изобщо не знам какво правя с теб!
– Свирки...
– Натъжаваш ме!
– Е и? Да се обадя в “Море от любов” ли следва?
– Нда.
– Нда я. Вода.
– Каква вода?
– Е, такава. Шарена.
– Бъзикаш ли ме?
– Нда.
– Махай се. Дивак!
– Аз съм си в къщи, душко...
– Гониш ме, така ли? Я се погледни ти на какво приличаш? Спомни си къде те намерих... – започва да плаче. То все така става. Секс, сълзи, алкохол, обвинения. Ако някой ми обясни, защо все така се получава, ще го предложа за Нобелова награда по психология. – Щеше да пукнеш от студ там! Там трябваше да те оставя! На улицата!
– Ама какво ти стана изведнъж?
– Е, такова! Шарено! – типичен отговор на дете. Ама тя е на... а бе, на колко години е тая бе? Наздраве.
– Извинявай, ти на колко годинки си?
– Не ме занимавай повече със себе си!
– Ако не ми отговориш, ще кажа, че Люк Скайуокър е педал! – вдигам отново чаша. Тя също.
– Само се пробвай – отпива бавно, оставя внимателно чашата на кухненския плот и изважда пистолет от чантата си?! Зарежда го! Ебати ченгетата са се навъдили. С програма за ненормалност. – Сбогом!
Тръгва. Залита, но не пада. Аз тръгвам след нея, да й дам нещо да облече, че е полугола. Грабвам бутилката да не ми е скучно. Опитвам се да я настигна. Излизам на студа по една тънка бяла фланелка. Подсъзнателно искам да се самоубия. Тя влиза в колата си, но не може да я запали. Излиза, оставя вратата отворена и тръгва пеша. Влача се след нея, отпивам. Веселба.
– Махай се! – вдига пистолета. – Ще те застрелям! – замръзвам на място. Тя продължава. Пресичаме някакво поле, до езерото в Дружба. Докато я гоня, получавам смс от гаджето ми: “имам проблеми, които трябва да реша сама. Разделяме се.” С една дума – да го духам! Бе, я майната ти и на тебе! Ох, леле-е-е...
Опитвам се да настигна Силвия, но тя има впечатляващ разкрач. В друга ситуация му се радвам, но в тази ме изнервя. От време на време се обръща и стреля по мен. Но аз нали съм пиян, упорит съм като катаджия искащ рушвет. Спъвам се, падам. Ми то в тая тъмница, на тая поляна... Бутилката за щастие е цяла. Надигам глава да отпия, както съм се проснал на земята и виждам една крава бавно да дъвче трева пред лицето ми. За момент се стъписвам. Какви са тия крави, дето са ги пуснали по нощите? Иде ми да перифразирам поетите класици:
“Студ е сковал Родината, майно льо,
ебало си е майката...” Наздраве.
Опитвам се да стана, но Силвия се е върнала. Рита ме, падам.
– Защо ме риташ сега?
– Така. – Изстрелите на Силвия са събудили заспалите ченгета в районното. Виждам светлините на полицейски коли да приближават. – Какво е това? – чуди се тя.
– Това е Тhe Millennium Falcon… корабът на Хан Соло. Ей сега ще кацне...
– Знам какво е Тhe Millennium Falcon! Къде е Чубака?
– На майка ти в путката е! Ха-ха-ха-ха-ха...
Тя стреля към мен, но не улучва. От един метър! Благодаря ти, Господи! Пак ме ритва. Залитам и се блъсвам в кравата. Тя измучава, докато падам в краката й. Краката на кравата имам предвид. Силвия взема бутилката от ръцете ми и отпива голяма глътка. Чудно. Бавно ставам, но вместо да видя очите на познатата ми вече крава, чувам глас, който не искам да чувам.
– Ти с-с-с-си само за ц-ц-цирка бе, м-м-майна... – казва Тодор. Ченгето. Братът на Силвия. Заекващият лош от Том и Джери.
Силвия вдига пистолет и стреля. Няма изстрел.
– Шегувам се, спокойно. Свършиха ми патроните. Аз си ги броя – не ми е смешно.
Внезапно, близо до нас, на улицата спират две коли и започват да се гърмят през прозорците. Един стреля с конфети, които изважда от найлонова торба. Друг хвърля стотинки. Трети мята обувки. Другите явно са с газови пистолети, защото всички плачат. И аз се разплаквам. Ченгетата ги арестуват. Явно са местни пияници, защото им е трудно да стоят изправени. Трупат ги като чували с ориз един до друг. Арестуват и мене. За нарушаване на обществения ред. И ме тръшват до един. По-точно върху един, който е ранен. Или мъртъв, не знам. Опитвам се да се изместя, да не съм с лице върху него.
– Радвам се, че те разочаровах... – провиквам се към брат й.
– С-с-следващия път ще ти еб-еб-еба м-м-майката... – казва той, плачейки. Тодор е без пистолет е, понеже е много зле. Сяда в колата и ме наблюдава. И бърше сълзи. Бутилката, моята бутилка е наблизо, протягам се и я вземам.
– Нали знаеш, мечтите са безплатни... – казвам му, а той се опитва да ме ритне в главата. Не успява. Само рита няколко пъти полуотворената врата. Ядосан е. Ченгета обикалят край нас. Суматохата е пълна. Сякаш сме на погребение на мафиотски бос в сапунен сериал. Всички ревем без да знаем защо.
– К-к-кво м-ме г-г-ледаш? Ел-ел-ела ме р-р-ритни... – казва ми той.
– А бе ти как се казваше?
– Т-т-тодор.
– Само това ли е името ти? Като на Принс?
– М-м-м-майната ти. Колата с Тодор тръгва и полуотворената й врата ме удря в челото. Завива ми се свят. Не са в час тия ченгета, мамка му.
Силвия седи на земята до една от полицейските коли и не мърда. Е, когато повръща мърда. И мълчи. Аз лежа на земята и едва мърдам. Отделят ме от бандитите.
– Всичко свърши между нас – промърморва Силвия.
– Ама то започвало ли е?
– Идиот! Трябваше да те застрелям.
– Да беше ме застреляла! И да не ме арестуваш, ако ме срещнеш след време...
– И в затвора ще те вкарам, ако трябва... – залита.
–B-b-back off B-b-bitch!
– Дивак! – Силвия насочва пистолета си към мен, докато я вкарват в колата. И гръмва! И уцелва бутилката! Моята бутилка! Курва мръсна! Нали си броеше патроните, ма, кучко!? Оглеждам се, цялата ми фланелка е в кръв! Умирам!
– Аз съм полицай, бе, идиот! – крещи тя на полицая, който се опитва да й вземе пистолета, но тя го ухапва по ръката. Зашлевява я. Изчезват.
Вкарват ме в линейката, която току-що пристига. Повръщам. Студено ми е. По-точно, вдървил съм се от студ. Припадам...
Свестявам се на операционна маса.
– Ето този е за смяна на пола... – какво? За смяна на какво?! Изтръпвам!
– Не бе, не е този. Онзи там в ъгъла е... На този нищо му няма... – сякаш чувам гласове от отдвъдното.
Имам чувството, че се раждам отново. Отварям очи в момента, в който влиза една ослепително руса докторка. В първия момент я бъркам с Парис Хилтън... Не, не е тя... Има сини очи. Ще подхождат на левскарското ми сърце. Н-н-нда-а. Познайте как се казва.
А пък кръвта не била моя. Била на онзи, върху когото лежах.
А бе, щом Слави прогледна, значи всичко е окей.
– Какво бе, малоумници! – явно приключението ми продължава.
– Болна ли си?
– Не. Пила съм доста. И още ми се пие. Да отидем в някоя кръчма, а?
– Ами... мокър съм... – едва измънквам.
– Ще се преоблечеш, аз черпя...
Нямам какво да правя. Гаджето ми е извън града. Отиваме вкъщи. Изчаква ме в колата. Връщам се и виждам, че отново повръща.
По време на пътуването цари мълчание. Кара в платното за насрещно движение, за щастие няма никакви коли. Спираме пред някакъв бар.
– Защо си в такова състояние? – пита ме, след като ни донасят птиетата.
– Така се получи.
– Не ти се говори?
– Просто съм много изморен. Пил съм... бях мокър...
– Ясно. Имам после работа в районното в Дружба, брат ми е там. Дежурен. Ченге е. После ще ми благодариш.
– Както кажеш.
– Нда…
– Моля?
– Обичам да казвам “нда”, вместо “да”, зацепваш ли?
– Да – вътрешно въздъхвам и то не от студ.
– Защо беше мокър?
– Бях на гости при един приятел. Напи се и взе да стреля по мен.
– Да стреля по тебе!? – поглежда ме. Лицето й е красиво.
– Това казвам.
– И как така ще стреля по тебе? Обади ли се в полицията?
– Няма смисъл...
– Аз ще ставам полицай. Брат ми ще ми даде едни лекции за един изпит. В Симеоново уча. Хайде да тръгваме. – Изпива на екс почти пълната си чаша. Ставаме, залитайки и двамата. Тя се спира.
– Ъ-ъ-ъ, Ванка, къде е дръжката на тази шибана врата?
– Това е прозорец, миличка. Ела тук... – прекарвам я през вратата и я подкрепям до колата. Едва отключва... Не знам как може да кара, но се справя. Почти. Едно куче без малко не става невинна жертва...
Отиваме до районното. Брат й е мустакат чичко, който постоянно се повдига като петле на пръсти. Много смешен. Иначе е началник. Местният шериф. Опитвам да не се хиля, като го гледам. Не е толкова трудно, понеже съм изморен и пиян. Не чувам какво говори. Само тънкото му гласче достига откъслечно до мен. Седят пред входа на сградата. Чудя се как така тя е висока, руса и със сини очи, а той е дребен, дебел и с мустаци. Явно са от различни бащи. Или майки. Не ми пука. Влиза в колата, хвърля лекциите отзад и тръгва рязко. Харесвам такива жени. След сто метра Силвия се забива в една кофа за боклук.
– Кой е оставил тази кофа тук бе-е? – оглежда се, няма никой. Пак рязко тръгване. Сякаш се намирам в космически кораб. Всичко леко се размазва отвън, сякаш достигаме светлинна скорост...
Влизаме в тях. Не питам защо ме води в къщата си. Продължаваме да пием.
– Обичаш ли “Междузвездни войни”? Наздраве. Имам блог. Пиша за войните там – засипва ме с информация.
– За кои войни?
– За Междузвездни войни. Ще дойдеш ли в блога ми?
– Ще дойда където кажеш.
– Сваляш ли ме? Много си смел бе, още малко ще поискаш да дойдеш и на море с мен?
– Що да не дойда? – брат й се прибира.
– К-к-какъв е този, бе С-с-с-силве? – казва той с тънкото си гласче. Мустаците му танцуват по лицето. И заеква на всичко отгоре... Значи участва в серия от Том и Джери, които са в комбина и го спукват от бой. Мислят го за лош, щото заеква и не му разбират... Няма такава серия, измислям си. Ама би било яко да има, нали?
– Намерих го на улицата – казва Силвия. – Не го ли видя в колата?
– Той д-д-да не е 5 ст-ст-стотинки?
– Не съм.
– Млъкни б-б-бе. Ща еб-еба в азербай-байджанеца, ща та еб-еба...
– Що?
– Щото си с д-д-дефект в мозъка. Е з-з-за това.
– Аз?
– Д-да. Я сип-п-пете... – Силвия му налива.
– Ти чувал ли си се някога как говориш? – казвам аз. Допускам груба грешка.
– М-м-моля?
– Наздраве – отпивам.
– М-м-моля?
– Нищо. Проба дали чуваш... – Удря ме. Падам. Силвия се опитва да ме вдигне. Падаме двамата на земята. Ставаме. Тече ми кръв от носа.
– Не го удряй. Стреляли по него – защитава ме. Макар и пияна се грижи за хората. Ще стане полицай от нея. Браво. Подава ми памук.
– По т-т-този? Що? Той си е заст-заст-застрелян по начало – опитвам се да кажа нещо. – Не г-г-говори! Tи знаеш ли къде е же-же-же-же точката на лебеда? – спор няма. Намирам се в анимационен филм. За же точки.
– Какъв лебед, бе, господин капитан?
– К-к-к-капитан?
– Да. От Джейми и вълшебното фенерче... Сещаш ли се?
– Иск-искаш ли пак да те уд-уд-ударя?
– Аз ще си тръгвам – опитвам се да стана, ама залитам.
– Не бе с-с-стой си. Аз минах с-с-само да взема н-н-нещо за х-х-хапване.
– Между другото, к-к-казвам се Т-т-тодор, пияницо! – аха-а, възпитание. Излиза, тряскайки вратата.
– Той си е такъв, не му обръщай внимание.
– Окей. Пък и не ми се удря полицай... – правя се на мъж. Отново вдигаме чаши.
Какво се случи след това, няма да ви разказвам. Започвахме няколко пъти, заспивахме няколко пъти, свършвахме няколко пъти. Нещо такова.
На сутринта брат й пак се прибира. Ние пием кафе в кухнята.
– Т-т-ти още ли си т-т-тук, б-б-бе?
– Да, не виждаш ли?
– А бе, отв-отв-отворко, ще т-т-те арестувам на мига! – Представяте ли си го този катаджия на улицата: “Серж-серж-сержант-ант-ант П-п-петров, д-д-документи-ти-тите за п-п-пров-в-верка, м-м-моля?” Може да умреш от смях. Или да те осъдят за обида на полицай...
– Б-р-р-р, уплаших се – казвам аз.
– Стига бе, брат ми – прозява се Силвия.
– Пародистан държава – продължавам.
– М-м-моля?
– С такива полицаи...
Тодор замахва, но и ние имаме рефлекси. Дърпам се и той се удря в стената зад мен.
– Стига бе, Тошо! – Силвия застава между мен и него.
– Д-д-друг път ще с-се разправ-вяме!
– Тя се дразни, не виждаш ли?
– А б-б-бе ей, ш-ш-та еба в жен-жен-женталмена, ш-ш-шта еба!
– Пробв-в-вай... – казвам аз.
– М-м-оля?
– Н-н-нищо.
Скача върху мен, Силвия и тя се включва и известно време се търкаляме тримата по земята. Накрая успява да ни раздели. Тодор излиза.
След малко и аз изчезвам. Вървя по улицата, пече ме слънце, боли ме главата и ми се повръща. Много ми се повръща...
Изведнъж, като в приказка, Силвия цъфва пред мен.
– Настигнах те. Забрави да ми дадеш телефон... – Давам й телефон. А може би не трябва...
Цял ден и цяла нощ спя. Не сънувам.
На следващата вечер тя пристига вкъщи. Ей така. Хоп и звъни на вратата. Окей. Къпя се. Правя вечеря, докато тя гледа полицейски сериали. И пием. Пием. Пием.
– Знаеш ли къде расте това?
– Кое, миличка?
– Това. Сиренето...
– Носят го от една далечна планета.
– Наистина ли?
– Да, разбира се.
– И къде е тази планета?
– Много много надалеч... близо до планетата на Люк Скайуокър...
– Иха-а-а. Ебаваш се, нали?
– Да. Ама каква умна полицайка ще ми станеш, леле-е-е-е – и всичко се повтаря.
На сутринта пътуваме пак към брат й. Кога й остава време да чете от пиене и глупости не знам. Закашлям се.
– Много кашляш. Смени цигарите или намери някой да те завива!
– Ти ще ме завиваш. П-п-п-пак, н-н-нали? – правя се на маймуна.
– Престани! – спира колата. Брат й се търкулва до вратата. Подава й някакъв плик. Поглежда ме.
– Ей, чш-ш, зв-зв-звездата... ще п-п-п-паднеш! – намига ми. Не му отговарям. Шизофреник. Веднъж ме удря, веднъж ми се лигави. Идиот! Цепи ме главата! Тръгваме рязко.
Влизаме в къщи. Опитвам се да направя кафе, докато Силвия ми виси на врата и се опитва да ме изнасили. Не че имам нещо против, но може да изтърва кафеварката върху краката й. Не си струва. Звънва й телефона.
– Да... добре – хвърля телефона на масата. – Брат ми забравил да ми даде нещо. Долу е. – Слизаме до полицейската кола.
– Тези п-п-пищови са изкарали ш-ш-естица – казва, докато й подава плик.
– Мерси – казва тя.
– Т-т-ти тук ли ж-живееш? – поглежда ме той.
– Не. Отсреща.
Той трудно излиза от колата, оправя си мустаците и се оглежда. Сигурно очаква Том или Джери да го нападнат... Тръгва към мене.
– Хайде да не правим циркове пред съседите – опитвам се да го успокоя.
– Ти, т-т-твоите със-с-седи ги прати на м-м-майната им.
– Не мога.
– Щото си н-н-н-неможач!
– Ти пък си Ум белия делфин... – ми що да му оставам длъжен. Ебах го в катаджията заекващ.
– Аз кат-кат-като ти плесна един ш-ш-шамар...
– Стига бе, батко – казва Силвия, – не виждаш ли, че се шегува?
– Ш-ш-ш-егува се той...
– Ще ми го плеснеш когато катаджиите станат джедаи. К’во ме гледаш, за тройка ли си дошъл?
– М-м-моля?
– Така като те гледам, си дошъл за тройка кебапчета, ама скарата не работи... – нямам спирка. Често в най-неправилни моменти.
– И т-т’ва ли е шега бе, Силве? – поглежда я и тръгва към мен с голямото си шкембе.
– Спри се, брат ми, стига сте се разправяли!
– Ти си катаджийски вариант на Клинт Истууд, бе... – що пък да не му го кажа – той бавно поглежда към нея.
– Шегува се, какво толкова? – и тя вече не знае шегувам ли се или не се шегувам. И аз не знам.
– А бе, с-с-сестра ми, т-т-ти истинска ли си, б-б-бе? С-с-сигурно си и девст-девст-девствена?
– Не е девствена – уверявам го аз. – Проверих.
Той ме удря. Пред блока. Да направим панаир за комшиите. До полицейската кола. В колата седят две ченгета и ни гледат. Добре, че е Силвия да ни разтърве. Тръгват си. Тодор ме гледа лошо.
Качваме се със Силвия вкъщи. Сяда до мен и свежда глава към скута ми. Харесва ми. Обаче ме прерязва болка.
– Дърпай, дърпай! – тя ме поглежда – По-леко, де, аз да не съм татко Барба?! По-дълъг няма да стане!
– Извинявай.
– Не ми се извинявай...
– О-о-о, я моля те! – спира. И започва изразително да мълчи. Е, сега виновен ли трябва да се чувствам? А бе, какво им става на тези жени?
Звъни брат й. Тя вдига. Крещи толкова силно, че го чувам без проблем..
– “Кажи му да дойде да се бием на улицата с камъни като мъже” – пиян е. Чувам виковете му в слушалката.
– Глупости. Кога успя да се напиеш? – кара му се тя.
– Тръгваме ли? – ставам.
– Я, стига! – срязва ме тя. Затваря му. Никъде не отиваме. Виждам как Тодор се опитва да хвърли камък по прозорците ми! По моите прозорци! Колегите му го вкарват в колата и изчезват.
Тя се тръшва в хола и се заглежда в някаква полицейска драматична сага с трилър моменти. И елементи на екшън. И се оказва, че просто си спим. Ама спим, не нещо друго. Събуждаме се. Вече е тъмно. Кога свърши този ден, не разбрах. И се напиваме. Като мотики. И като лопати. И като други строителни инструменти... Силвия седи в кухнята с гумени ръкавици и се чуди как да измие чиниите, с които е пълна мивката. Пуши цигара. Ръкавиците й пречат. Почти се е разревала от чудене. Лигла! Залита. Само да не падне и да си тресне главата в плочките, че ще ме осъдят за убийство на полицай. Ходи се оправдавай. Ненормална работа.
– Знаеш ли какво прави жената след секс? – питам я.
– Какво, зайче?
– Пречи, ха-ха-ха-а-а...
– Глупак!
– Шегувам се, де-е-е – прегръщам я. – Като станеш полицай няма да ме арестуваш, нали? Освен ако... нали се сещаш?
– Нда. Сещам се аз... – изтърва фаса в мивката. – Какво да правя сега-а-а? Ще се гръмна-а-а!
– Нищо не се е случило, не се ядосвай. Както би казал лорд Вейдър, скептицизмът ти е крайно обезпокоителен...
– Ти знаеш за Дарт Вейдър, ти знаеш за Дарт Вейдър...
– Да, знам. Млъкни, че ще използвам силата и ще те съблека.
– Каква сила бе, разбира ти главата от сила! Я се погледни!
– Ми готин съм, к’во? – е, не съм ли? Какво ми се чудите сега? Сякаш не знаете.
– Сигурен ли си? – ирония, сарказъм, истина? Не мога да я разбера.
– Най-добре, вземи се гръмни, ако обичаш! – ми така де. Лигла, с лигла. Искам, не искам. Ебати ченгето ще излезе от нея.
– Ще се гръмна. И няма да правя секс дори пет дена – казва тя.
– Дори?
– Това идва от сърцето ми! – заявява тя. – Изобщо не знам какво правя с теб!
– Свирки...
– Натъжаваш ме!
– Е и? Да се обадя в “Море от любов” ли следва?
– Нда.
– Нда я. Вода.
– Каква вода?
– Е, такава. Шарена.
– Бъзикаш ли ме?
– Нда.
– Махай се. Дивак!
– Аз съм си в къщи, душко...
– Гониш ме, така ли? Я се погледни ти на какво приличаш? Спомни си къде те намерих... – започва да плаче. То все така става. Секс, сълзи, алкохол, обвинения. Ако някой ми обясни, защо все така се получава, ще го предложа за Нобелова награда по психология. – Щеше да пукнеш от студ там! Там трябваше да те оставя! На улицата!
– Ама какво ти стана изведнъж?
– Е, такова! Шарено! – типичен отговор на дете. Ама тя е на... а бе, на колко години е тая бе? Наздраве.
– Извинявай, ти на колко годинки си?
– Не ме занимавай повече със себе си!
– Ако не ми отговориш, ще кажа, че Люк Скайуокър е педал! – вдигам отново чаша. Тя също.
– Само се пробвай – отпива бавно, оставя внимателно чашата на кухненския плот и изважда пистолет от чантата си?! Зарежда го! Ебати ченгетата са се навъдили. С програма за ненормалност. – Сбогом!
Тръгва. Залита, но не пада. Аз тръгвам след нея, да й дам нещо да облече, че е полугола. Грабвам бутилката да не ми е скучно. Опитвам се да я настигна. Излизам на студа по една тънка бяла фланелка. Подсъзнателно искам да се самоубия. Тя влиза в колата си, но не може да я запали. Излиза, оставя вратата отворена и тръгва пеша. Влача се след нея, отпивам. Веселба.
– Махай се! – вдига пистолета. – Ще те застрелям! – замръзвам на място. Тя продължава. Пресичаме някакво поле, до езерото в Дружба. Докато я гоня, получавам смс от гаджето ми: “имам проблеми, които трябва да реша сама. Разделяме се.” С една дума – да го духам! Бе, я майната ти и на тебе! Ох, леле-е-е...
Опитвам се да настигна Силвия, но тя има впечатляващ разкрач. В друга ситуация му се радвам, но в тази ме изнервя. От време на време се обръща и стреля по мен. Но аз нали съм пиян, упорит съм като катаджия искащ рушвет. Спъвам се, падам. Ми то в тая тъмница, на тая поляна... Бутилката за щастие е цяла. Надигам глава да отпия, както съм се проснал на земята и виждам една крава бавно да дъвче трева пред лицето ми. За момент се стъписвам. Какви са тия крави, дето са ги пуснали по нощите? Иде ми да перифразирам поетите класици:
“Студ е сковал Родината, майно льо,
ебало си е майката...” Наздраве.
Опитвам се да стана, но Силвия се е върнала. Рита ме, падам.
– Защо ме риташ сега?
– Така. – Изстрелите на Силвия са събудили заспалите ченгета в районното. Виждам светлините на полицейски коли да приближават. – Какво е това? – чуди се тя.
– Това е Тhe Millennium Falcon… корабът на Хан Соло. Ей сега ще кацне...
– Знам какво е Тhe Millennium Falcon! Къде е Чубака?
– На майка ти в путката е! Ха-ха-ха-ха-ха...
Тя стреля към мен, но не улучва. От един метър! Благодаря ти, Господи! Пак ме ритва. Залитам и се блъсвам в кравата. Тя измучава, докато падам в краката й. Краката на кравата имам предвид. Силвия взема бутилката от ръцете ми и отпива голяма глътка. Чудно. Бавно ставам, но вместо да видя очите на познатата ми вече крава, чувам глас, който не искам да чувам.
– Ти с-с-с-си само за ц-ц-цирка бе, м-м-майна... – казва Тодор. Ченгето. Братът на Силвия. Заекващият лош от Том и Джери.
Силвия вдига пистолет и стреля. Няма изстрел.
– Шегувам се, спокойно. Свършиха ми патроните. Аз си ги броя – не ми е смешно.
Внезапно, близо до нас, на улицата спират две коли и започват да се гърмят през прозорците. Един стреля с конфети, които изважда от найлонова торба. Друг хвърля стотинки. Трети мята обувки. Другите явно са с газови пистолети, защото всички плачат. И аз се разплаквам. Ченгетата ги арестуват. Явно са местни пияници, защото им е трудно да стоят изправени. Трупат ги като чували с ориз един до друг. Арестуват и мене. За нарушаване на обществения ред. И ме тръшват до един. По-точно върху един, който е ранен. Или мъртъв, не знам. Опитвам се да се изместя, да не съм с лице върху него.
– Радвам се, че те разочаровах... – провиквам се към брат й.
– С-с-следващия път ще ти еб-еб-еба м-м-майката... – казва той, плачейки. Тодор е без пистолет е, понеже е много зле. Сяда в колата и ме наблюдава. И бърше сълзи. Бутилката, моята бутилка е наблизо, протягам се и я вземам.
– Нали знаеш, мечтите са безплатни... – казвам му, а той се опитва да ме ритне в главата. Не успява. Само рита няколко пъти полуотворената врата. Ядосан е. Ченгета обикалят край нас. Суматохата е пълна. Сякаш сме на погребение на мафиотски бос в сапунен сериал. Всички ревем без да знаем защо.
– К-к-кво м-ме г-г-ледаш? Ел-ел-ела ме р-р-ритни... – казва ми той.
– А бе ти как се казваше?
– Т-т-тодор.
– Само това ли е името ти? Като на Принс?
– М-м-м-майната ти. Колата с Тодор тръгва и полуотворената й врата ме удря в челото. Завива ми се свят. Не са в час тия ченгета, мамка му.
Силвия седи на земята до една от полицейските коли и не мърда. Е, когато повръща мърда. И мълчи. Аз лежа на земята и едва мърдам. Отделят ме от бандитите.
– Всичко свърши между нас – промърморва Силвия.
– Ама то започвало ли е?
– Идиот! Трябваше да те застрелям.
– Да беше ме застреляла! И да не ме арестуваш, ако ме срещнеш след време...
– И в затвора ще те вкарам, ако трябва... – залита.
–B-b-back off B-b-bitch!
– Дивак! – Силвия насочва пистолета си към мен, докато я вкарват в колата. И гръмва! И уцелва бутилката! Моята бутилка! Курва мръсна! Нали си броеше патроните, ма, кучко!? Оглеждам се, цялата ми фланелка е в кръв! Умирам!
– Аз съм полицай, бе, идиот! – крещи тя на полицая, който се опитва да й вземе пистолета, но тя го ухапва по ръката. Зашлевява я. Изчезват.
Вкарват ме в линейката, която току-що пристига. Повръщам. Студено ми е. По-точно, вдървил съм се от студ. Припадам...
Свестявам се на операционна маса.
– Ето този е за смяна на пола... – какво? За смяна на какво?! Изтръпвам!
– Не бе, не е този. Онзи там в ъгъла е... На този нищо му няма... – сякаш чувам гласове от отдвъдното.
Имам чувството, че се раждам отново. Отварям очи в момента, в който влиза една ослепително руса докторка. В първия момент я бъркам с Парис Хилтън... Не, не е тя... Има сини очи. Ще подхождат на левскарското ми сърце. Н-н-нда-а. Познайте как се казва.
А пък кръвта не била моя. Била на онзи, върху когото лежах.
А бе, щом Слави прогледна, значи всичко е окей.
това е най успешното силве .
хайде действай по следващата , че си чакам обещаното :)
цитирайхайде действай по следващата , че си чакам обещаното :)
ъъъ...
ще има да почакаш...
хахаххааааааааааааа:)))))))))))))
поздрави, добро утро и мей дъ форс би уид ю :)))))
цитирайще има да почакаш...
хахаххааааааааааааа:)))))))))))))
поздрави, добро утро и мей дъ форс би уид ю :)))))
беше да се появи... точно пичнах да се притеснявам, че се е загубила някъде....:))
Поздрави
цитирайПоздрави
тц.
Не успя да се загуби.
:)))))
цитирайНе успя да се загуби.
:)))))
с тез силвета и тва е :)))) готино е , янч.почти пуснах корени докато излезе новата версия . :))
цитирай
6.
анонимен -
Хм,
29.02.2008 15:01
29.02.2008 15:01
другия път да пиеш пиеш АЛ-АЛ-АЛ-АЛТАЙ ,че предизвикваш съдбата от предния постинг, и шъ земеш да се простиш с тая твоя мъжественост.Не че няма да е смешно да хълцаш с тънко гласче.Но на тази симпатична физиономия върви по-така : дрезгаво и мЕтълно.
Бравос за смешката !
цитирайБравос за смешката !
7.
анонимен -
Гръмки
29.02.2008 15:33
29.02.2008 15:33
ръкоплесъци:))))
Ама к-к-к-курав-в-ву коп-коп-копеуе ейййййй
цитирайАма к-к-к-курав-в-ву коп-коп-копеуе ейййййй
манияк!:-)))
цитирайте т'ва ако го прочете чичА ни Куентин, че се пръсне от завист и злоба, толкУ е добро!
цитирайпо-уеко, че се изчирвих малко.
Ама м-м-м-мерси де.
;-))
цитирайАма м-м-м-мерси де.
;-))
но на мен ми хареса- много.
Пиши, човече.
Но това май ти го писах вече.
Очаквам с нетърпение следващото силве...
цитирайПиши, човече.
Но това май ти го писах вече.
Очаквам с нетърпение следващото силве...
Чакането си струваше :)
цитирайще повторя горните коментари, ама...кво да прайш..., нали съм Силве - Много готин разказ :):):)
Честитит ти Първи Март.
:):):):):):)
цитирайЧеститит ти Първи Март.
:):):):):):)
ви.
Честита баба Марта и на вас.
:)))))
цитирайЧестита баба Марта и на вас.
:)))))
СилваС привкус от светлина и настроение
И чаши със кристално вдъхновение
Л юбовни питиета от доверие
В прелюдии за сливане в без свян
А х, по-добре е да я имаш сам...
цитирайИ чаши със кристално вдъхновение
Л юбовни питиета от доверие
В прелюдии за сливане в без свян
А х, по-добре е да я имаш сам...
много забавно.
:)
цитирай:)
Търсене
Блогрол
1. Историята на Митко Палаузов от “фейсбук”
2. Повече няма да правя секс!
3. Съвестен гражданин
4. ЦЕНАТА НА ПРЪДНЯТА
5. СКЪПИ, БОЙКО...
6. ianchefff's BEST OF
7. The Best of MUSIC
8. АГИТ. ПРОП.
9. СИЛВИЯ:Gold Collection
10. Моята книга.
11. so fucking what?
12. Just Яна
13. Новата тя!
14. Мария Николова
15. ОСТРИЛКА!!!
16. еxtremecentrepoint
17. 1968
18. нямаме пари скъпа, но имаме дъжд
19. Една от най-великите фантастични истории, разказвани някога...
20. Фолклорна формация "НАШЕНЦИ"
21. ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
22. “ГАЛЕРИЯ” НА КИЧА
23. Йорданка Фандъкова преборва законите на физиката
24. Писмо до бате Слави Трифонов - Ракетата
25. ИСТОРИЯ ЗА ФЛИРТ, КАФЕ И ОЩЕ НЕЩО...
26. Лесни пари за Вероника
27. СИНЯТА КОАЛИЦИЯ
28. ПРОШКО
2. Повече няма да правя секс!
3. Съвестен гражданин
4. ЦЕНАТА НА ПРЪДНЯТА
5. СКЪПИ, БОЙКО...
6. ianchefff's BEST OF
7. The Best of MUSIC
8. АГИТ. ПРОП.
9. СИЛВИЯ:Gold Collection
10. Моята книга.
11. so fucking what?
12. Just Яна
13. Новата тя!
14. Мария Николова
15. ОСТРИЛКА!!!
16. еxtremecentrepoint
17. 1968
18. нямаме пари скъпа, но имаме дъжд
19. Една от най-великите фантастични истории, разказвани някога...
20. Фолклорна формация "НАШЕНЦИ"
21. ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
22. “ГАЛЕРИЯ” НА КИЧА
23. Йорданка Фандъкова преборва законите на физиката
24. Писмо до бате Слави Трифонов - Ракетата
25. ИСТОРИЯ ЗА ФЛИРТ, КАФЕ И ОЩЕ НЕЩО...
26. Лесни пари за Вероника
27. СИНЯТА КОАЛИЦИЯ
28. ПРОШКО