Kill your Idol. :: СИЛАТА НА ОБЩЕСТВОТО

Как започна всичко ли? Отивам при едно гадже, познаваме се от около 3, 4 месеца. Приятно си прекраваме дните, вечерите, нощите, абе, нямам забележки общо взето. Влизам в нейния вход и ми звъни 1 приятел. Докато чакам асансьора и говоря, влиза една жена, към 50-те. – Свински – обяснявам аз в слушалката. Забелязвам, че жената се стъписва. – Хайде чао, няма проблем, спокойно. – Затварям. – Не ви е срам, господине! – просъсква лелката. Аз съответно се чудя на мен ли говори. Оглеждам се, няма никой. Ох, какво пак съм направил? В последно време не съм имал спречквания с представители на населението. – Не ви разбрах, госпожо –изричам възможно най-учтиво. И леко се покашлям, като слагам ръка пред устата си. Понеже навън някой идиот е запалил боклукчийския казан и е задимено. – И не ми кашляйте в лицето! Това че сте болен не значи, че и ние трябва да починем с вас! Нали ви чух какви ги говорите! Къде отивате? – чувствам се накълцан. На много малки парченца. – Ъ-ъ-ъ, при Ралица. На седмия етаж. – Не ми кихайте в лицето! – честна дума, не съм кихал. Само подсмръкнах леко. – Ама не ви кихам – влизам в асансьора. – Ще се качвате ли? – Аз?! Да не съм луда?! – вика ми лелката и прави крачка назад. Странни хора. Нямам думи. Пристигам. Ралица ми отваря, усмихва се, целува ме, прегръща ме, налива ми питие, запалва ми цигара. Страхотна е. Всичко между нас се развива отлично. На вратата се звъни. – Кой пък е сега? – чуди се Раличка и ме целува преди да стане с нежелание. Излиза в коридора. Чувам как отваря входната врата. Някаква глъч се разнася, не знам какво става. Надявам се, да не я отвлекат, че не ми е до това в момента. Щото напоследък нали има бум на този вид престъпност. Но тя не е милионерска дъщеря, така че няма проблем, мисля си аз и си пийвам небрежно. Вратата рязко се отваря и виждам лелката от асансьора. – Браво бе, Ралице, браво! – сърди се жената. Сигурно Ралица и е обещала вечеря на свещи пък се оказва, че е с мен. Чудя се, дали не бих се пробвал в тройка с Ралица и тази... не, не бих. – Ама какво има? – Ралица не знае какво става. Не е обещавала никаква вечеря. Щото щеше да й е кофти. Или въобще нямаше да отвори... – Какво има ли? Този е болен от свински грип! – отсича лелката. Очаквам да извади пистолет и да ме застреля. Сигурно не си е пила хапчетата, случва се. – Стига вече – казвам, – писна ми, не съм болен... – Този ли е болния? – почти извиква мъж към 30-те и спира по средата на стаята. – Обадих се на Бърза помощ, идват след малко. Засичам им. Ние общество ли сме или не сме? Трябва да си знаем правата! – облечен е в анцуг. Сигурно е тръгвал да спортува в парка, а лелката го е дръпнала за подкрепа. Колко лесно се лъжат хората. – Защо така бе мило? – Ралица е със сълзи в очите. – “Какво “защо така бе, мило”? – понеже не разбирам. Не, не съм се напил. – Не ми казваш, че си болен от свински грип. – Не съм болен! – ох-х-х... – И ти ли Бруте. Пардон, Ралице... – Не знам за Бруте, Мруте, но го чух да си признава по телефона! – обяснява лелката. Гилотината е освободена. – Докторите си знаят работата! Ти да не си доктор? – пита ме спортистът. – Не съм, но знам – напразно се опитвам да се защитя. Влиза момче на около 15 години. С очила, слабичко. Типичният бъдещ компютърен гений. Бъдещият Бил Гейтс и Джон Атанасов. На куп. – Във Франция има обявена тревога! Също и в Турция! – казва генийчето и изчезва. Ама правилно, щото може да го заразя и него и край, 1 Бил Гейтс по-малко. – Хора, моля ви, оставете ме – пак казвам аз. Трябва да си тръгвам. Ставам, но спортистът ме бута обратно на стола. Изважда кърпичка и си я слага пред лицето. – Аз толкова да ти вярвам – изплаква Ралица. – Нищо, миличка, те, мъжете са такива – успокоява я лелката. – Закъсняват тия глупаци! – ръмжи спортистът. – Какъв е проблемът? – влетявайки пита катаджия. От тия, с жълтите жилетки, сещате се. – Ами Николайчо, този е болен от свински грип и иска да зарази целия вход! – обяснява лелката на Николайчо. Николайчо е 150 килограмово говедо, но карай... – Можем да те обвиним в тероризъм, момче. Как се казваш? – пита ме катаджията. – Иван. Вие не сте добре. – Иване, ти не обяснявай кой е добре и кой не е! – зъби ми се спортистът. – Виж го само, Николайчо, вместо да си признае! – изплаква пак лелката. – Толкова да ти вярвах – вече плаче Ралица. – Абе, я ме оставете на мира! – писва ми окончателно и ставам. Съответно спортистът ме бута обратно, а Николайчо вади палка. В движение преценява, че няма смисъл да вади пистолет. Ей, умни ченгета са пуснали напоследък, браво. – И в Сърбия има свински грип! Сега го проверих в интернет! – осветлява ни с тънкото си гласче компютърното генийче за последните новини от света на свинския грип. – Ужас! Тук ще си умрем! – крещи лелката. – Марче, донеси 2 противогаза или 3 бяха, не помня, в Ралица от седмия... Не ми се обяснявай, изпълнявай веднага! – Николайчо нарежда вероятно на жена си. – Сложете си кърпички пред лицата! Който няма, стават и салфекти. В краен случай тоалетна хартия! – нарежда спортистът. – Прав си Емиле – казва лелката и вади розова кърпичка от чантата си. – Това от “Дискавъри” ли го научи? – питам аз. – Няма значение! Къде се бавят тия бе? – Емилчо вече не издържа. – А, ето ги... Хайде бе хора, искате целия блок ли да умрем? Влиза млада лекарка. Хубавка една, такава. Ама не ми е до това сега. – Идвате на 10-та минута! – цупи се Емил. – Я не ми викайте! – озъбва му се тя. Права е. Току-що си изкара една водка от мен. – Твоята заплата я плащам аз, ясно ли ти е? – Емилчо е безпощаден. – Прав си Емко – подкрепя го лелката. “Емко”? Ще падна. Добре че съм седнал. Я да вземе и 1 свирка да му врътне, че й обяснява как да оцелее в неравната битка с мен, антихриста. Ама не й го казвам, що да я нервирам излишно. – Хайде, колеги, по-спокойно – опитва се да внесе разум и респект Николайчо. – И твойта заплата я плащам аз! – зъби се и на него Емил. – Като си почнал, давай наред. Плащай и моята – бъзикам го Емилчо, но той явно не разбира от майтап. – Ти ли бе, терориста, Николай, арестувайте го веднага! – катаджията не знае как да реагира. То не е като да поискаш рушвет. Свински грип е това, не е шега работа. – Е, нали щяхте да ме преглеждате? – и се закашлям, без да ми се кашля. Идиоти! – Толкова те обичах, Ваньо... – промълвя Ралица. Изпаднала е в шок. – Спокойно, детенцето ми, такива са мъжете, гадни! – прошепва й лелката. – Я, моля ви, стига сте го повтаряли това! – изпъчва се Емко. – Да, я моля ви! – повтаря и Николайчо. – Не искам да бъда сравняван с Иван! С 1 болен от свински грип! – за мен става дума, чувствам се като сериен убиец. Като този, ъ-ъ-ъ, Мерилин Менсън. Да де, Чарлз Менсън. Много важно... – Би било голямо падение – обаждам се аз. – То да енякакъв обикновен птичи грип, разбирам, ама това е цял свински грип, не е майтап! – Простак! – процежда през зъби лелката. – Ти, Иване, си гледай болестта, нас, здравите ни остави – нарежда Николайчо. – За какво сте ме извикали, кой е болният? – пита лекарката. Санитар стои до вратата, защото вътре няма място. – И за Турция има съмнения! – дочува се Били Гейтс от коридора. – Ужас, ужас – в един глас крякват, лелката, Емилчо и Николайчо. Живи да ги ожалиш. – Кой е болен от свински грип? – пита лекарката. – Не си ли личи? – пита Николайчо. – Този! – сочи ме с пръст Емилчо. Бих добавил, със спортния си пръст. Мускулест, един такъв... – Защо ме разкарвате бе, хора, знаете ли колко пациенти има, които ни чакат. Този не е болен! – отрязва ги лекарката за мое щастие и печели още 1 водка. Сега вече всичко ще е наред. Успокоявам се. Виждам как слънцето, макар да се стъмва, изгрява над мен. И ми става едно топличко. Чак ми иде да запея “няма вече грип, няма вече болка”... Не че съм болен, де... – Моля ви, госпожо, да си свършите работата! – просъсква лелката и намества шапката си с пера. Казах ли ви, че има шапка с пера? Пропуснал съм? Извинявайте, то в тази лудница... И слънцето пак се скрива! Ех, Боже-е-е... – Аз, като данъкоплатец, също настоявам! – настоява Емил. – Ние общество ли сме или лукови глави! – Аз като негова приятелка... бивша... – хваща се на хорото и Ралица, след което се разридава неутешимо. Колко важно е, мамка му, да познаваш човека, с когото си имаш вземане даване. Може да ти отреже главата с едно изречение. – Аз като... – започва и Николайчо, катаджията с жълтата жилетка, ама не се сеща като какво... е, сеща се – АЗ КАТО КАТАДЖИЯ НАСТОЯВАМ СЪЩО ДА ГО ПРЕГЛЕДАТЕ! – Явно сте лукови глави! – ами такива са, не съм ли прав!? – Наздраве! – Господине, ако не бяхте болен от свински грип, щяхте да видите – заканва ми се Емил. И надува перки. – Брато, по-страшен си от свински грип – казвам му аз и намигвам. – Аз само да можех да се приближа до теб... – едва се удържа Емко. – Как може да пиеш в такъв момент!? – пита през сълзи Ралица. Не й е лесно. Не всеки ден научаваш, че гаджето ти е терорист. – Хайде да тръгваме! – лекарката се обръща към вратата, но стена от тела й препречва пътя. В този момент тя разбира как са се чувствали българските опълченци на връх Шипка, където не са имали достатъчно амуниции и са ползвали тела на мъртви колеги. Очаквам да ме замерят с някое тяло... Някаква глъч в коридора се разнася, там има и други съседи, които искат да ме линчуват. Тълпата се размества и много много възрастна жена с бастун изплува най-отпред. – Този ли е болния? – пита бабата и сочи с бастуна си към Николайчо. Тълпата се отдръпва с погнуса от него. – Не съм аз бе, бабо Райне, този е – и Николайчо уплашено сочи с пръст мръсника. Т.е. мен. – А бе момче, всички вестници пишат за това, ние си мислим, че ще ни се размине, ама ти направо у нас си дошъл бе, аз живея отгоре. – Наздраве – това е единственото, което мога да кажа. Бабата замахва с бастуна към мен, но залита и пада по очи. Николайчо се втурва да я хване но не успява. Шапката му литва и пада на земята до бабата, която се разпищява. Лекарката я обръща по очи и започва да я преглежда. – Хайде да излезем някъде – ставам и се опитвам да прегърна Ралица. – Моля? Стой по-далеч от мен! – и тя се е повредила. Събирането на много хора на едно място, се оказва, че води до оглупяване. – Да, стой по-далеч от нея! – заповядва Николайчо. – Ама не съм болен бе хора. – Той си го каза по телефона, че е болен! – вика лелката. – Ставаше дума за пържоли. За събиране с приятели... – Не ни обяснявай на нас! – ей много е злобна тая жена. Сигурно я гони критическата. – Не ни обяснявай на нас! – съска хорът. Всмисъл, тълпата в коридора. Приличат на сцена от древногръцка трагедия. Добре, така да бъде. Започвам да кашлям наляво и надясно, виждам как лекарката ми се усмихва, докато мери кръвното на баба Райна, Николайчо се чуди да ме удря с палката ли, да стои по-надалече или просто да извади пистолета... А Емилчо само ми се заканва, защото държи главата на баба Райна. Горката жена, не й е лесно и на нея. Кофти е да разбереш, че съвсем близо до теб е нещо толкова смъртоносно, за което пише по вестниците и се говори по телевизията... В коридора получавам шпалир от тела, плътно прилепнали до стените. Някои си слагат ръцете пред устата, други си стискат носовете и си затварят очите. Един си е омотал главата с тоалетна хартия. Прилича ми на онзи от филма “Невидимият”. Излизам до асансьора. Майка и малко детенце стоят там. – Не дишай мами, не дишай – изпада в луда паника майката и вдига на ръце детето си, което не знае какво става. Цялото стълбище ехти от писъците й. Детето се разплаква без да знае защо. – Този е, този е, това е болният, на стълбите е-е-е – носи се из въздуха, ехти от етажите. Явно за мен става дума. Зад една врата се подава самият Бил Гейтс. “Бау-у-у”, крясвам към него и той уплашено трясва вратата. Слизам надолу. Най-после излизам на чист въздух. Чувствам се като Линкълн от “Бягство от затвора”! – Една кола спира и от нея излизат трима мъже. Здравеняци, бих казал. И тримата в анцузи. Да не им падаш в ръчичките. – Ей, пич, тук ли е болният от свински грип? – пита ме дружелюбно единият, небрежно играейки си с бухалка в ръце. Сигурно Емилчо ги е викнал, че не може да се справи сам. Така е, не Брус Уилис. То и аз не съм астероида, дето ще се разбие след малко в Земята, ама никой не ме пита. – Да, на 12-тия етаж – услужливо ги упътвам аз. Нека се поразходят. – Благодаря – брях, възпитани мутри, интересно. Ама не се връщам да видя докъде ще стигне всичко. Рязко пред мен спират две полицейски коли. Изкачат няколко ченгета. – Тук ли е болният от свински грип? – Да, аз съм – казвам аз и се усмихвам. – Господине, моля ви, не ни е до шеги! – сопва ми се единият полицай, докато вади маски от багажника. – Да, на 15-тия етаж – пак съм услужлив аз. И те така. Нищо, че блокът е на 11 етажа. Хукват към входа, аз спирам първото такси и се мятам вътре. Внимавам да не кашлям, защото знае ли човек докъде може да стигне само от едно покашляне. И през ум не ми минава да споделя с шофьора, че съм болен от свински грип... Споко бе, хора! Не съм болен. Така се разминах с още една любов. Очевидно извадих късмет! А и още нещо. Моля ви, дръжте всякакви свинско грипни истерии по-далеч от мен, че почва, ама наистина да ми писва. Тук се усмихвам свински.

Нагоре

Гласувай:

Следващ постинг

Предишен постинг

АЙ ЛАВ 2

Как не станах милионер

Коментари

1. martito - Янчев,
05.05.2009 10:35

Я вземи се прегледай за всеки случай;))))
"Тук се усмихвам свински." - малко е притеснително, не мислиш ли?
:))))))))))