2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. mt46
7. wonder
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. dobrota
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. sekirata
Събуждам се с огромно главоболие. И коляното ме наболява. И ръцете. И рамото. Изпивам един Benalgin. Изпивам едно кафе. Главоболието се усилва. Изпивам още един Benalgin. Няма полза. Продължава да ме боли. А това лекарство винаги ми помага. Явно трябва да действам радикално. Пък нали съм си и парче радикал чат пат. И напук на принципите си сипвам една голяма водка. И я изпивам. Пак напук. И още една. И ъ-ъ-ъ... тръгвам за работа.
Качвам се в автобуса и една жена на средна възраст ме фиксира зловещо. Мигом се усещам и лапам едно драженце дъвка “Орбит”. Пак се мръщи. Лапвам още едно. Усмихвам се криво и й обръщам гръб.
Така. Слизам. Вървя. Внимателно, че да не се излупам. Тук там хора чистят снега от тротоара. Някъде успешно, някъде не много успешно. Леко залитам, понеже е хлъзгаво, не че съм се напил, моля ви! Просто има поледица! И... падам. И си удрям коляното, точно където ме боли! Ох, леле-е-е! Ставам бавно. Използвам някакво гребло, за да се изправя. Изоставено в снега. Вместо да чистят с него, те го захвърлили! Идиоти! Ще полудея! Изтупвам си гордо якето и дънките. Тъкмо се чудя къде да дяна греблото, при мен идва някакъв човек. Прилича на охранител. От тези, дето имат разни лепенки, емблеми и други картинки по униформата си. Яде баничка. Устата му е мазна. Отвратително! Както не ми е добре, почти ми се повдига!
– Какво става тук? – фиксира ме ядящият.
– Паднах, какво става!
– Накъде с това гребло, господине? – егати въпросите. Аз едва се държа на крака, той ме засипва с порой от думи.
– Наникъде! Просто го използвах да се изправя.
– Кражба, значи. Ще се обадя в полицията! – и преглъща звучно. Сещате се за тези звучни преглъщания, дето понякога стресират малките деца и после дълго време сънуват кошмари, горкичките.
– Моля?! – както ми е лошо, ако го развъртя това желязно оръжие, само на полиция ще ми станат всички!
– Обаждам се! – осведомява ме бодигардът. Бе, прави каквото си знаеш, бе! Но, щом така ще си говорим, щом ще се заплашваме...
– Вижте какво господине, тя предната вечер ми е причини голямо психическо и физическо страдание. Трябва да се разберем, защото това на нищо не прилича!
– Коя “тя”? – оглежда се моят човек в няколкото персони, които ба-а-авно минават край нас, с надеждата да гледат сеир.
– Тя! – озъбвам се. И се обръщам към нея. – Здравей. След вчерашното ни премеждие, след което цяла нощ не можах да мигна, мисля че трябва да се изясним. Не може така да продължава! Нали?
И се обръщам към охранителя, който не знае какво да каже. Мълчи. И двамата мълчат. Всички мълчат тази сутрин! Абе ей, хора! – Да вземе поне да ме погледне в очите, а? – питам, а той се задавя. Потупвам го по гърба.
От сеирджиите също никой нищо не казва. Аз и не чакам съвет или помощ от тях. Не ми трябва. И сам мога да се оправя. Замахвам няколко пъти с греблото към нея. От свистенето на острието, охранителят рязко се навежда и се хваща за палката, която виси за респект на кръста му. Не че му трябва за нещо. Една емблема се откача от дрехата му. Нищо, той си има и други, не е проблем.
– Оставя се да я ударя. Е, то е ясно, че няма да провеждаме тренировка по бойни изкуства на улицата в понеделник сутрин, ама... – разказвам на гарда, който се разтреперва. – Странно, нали? – продължавам, а той вече ме мисли за изтърван от някое лечебно заведение. – Преглътнете си спокойно, господин охрана, аз не бързам.
– Ама какво правите? – и изтърва баничката си.
– Господине, дълго е за обяснение – и поглеждам към нея. – Имаме частен разговор.
– Какъв частен разговор с това гребло? – пита господин охрана. Мазнотии текат по бузите му, не се трае.
– Такъв. Особен. Имах си проблеми вчера с нея – и кимвам в нейна посока – и съм дошъл да се разберем.
– Вие господине, да не сте пил? Рано сутринта е. Как може! – процежда през зъби той. Вместо да ме разпитва, да вземе да се забърше! За целта любезно изваждам кърпичка и му я подавам. Той се избърсва и я пуска на земята. Ей, откачам от такива мърльовци!
– Аз пия след 8! Това всички го знаят! А вие не си хвърляйте боклуците наоколо!
– Добре де... Кои “всички”?
– Ами “всички” е “всички”. Нещо като “Всички обичат Реймънд”! Не ми се обяснява!
– Аха. Сега кой ще плаща пораженията?
– Какви поражения? Вие още малко ще ме накарате да й платя пластичната операция?! Не искате ли и разходка по Червено море да й осигуря? А?!
– Каква пластична операция? – чуди се той. Хората се тълпят, панаирът започва. Да влезе клоунът!
– Ами след удар с гребло, мисля, че ще има нужда от такава. И кимвам към... нея – тя продължава да мълчи. Изнервящо е някак, но си трайкам. Боли ме глава, коляно, ръце. Всичко ме боли!
– Ще извикам полиция! – заявява ми. Не е в настроение. Какво толкова? А аз нещо се омърлушвам. То, с такива болки по себе си какво да направя. Не знам. Освен да ида на кални бани в Наречен. Или там, където има кал. На някое хубаво топло и безболезнено местенце. Посъветвайте ме. И вие сте се чувствали зле, да не би да сте от желязо? Разбирам, че има все още останали живи медицински чудеса от тези, дето не са хора, а железа, но мисля, че са малко на брой. Повечето сте нормални хора като мен. Нормален съм, да, да. Но няма помощ отникъде...
– Господине? Господине? – какво, бе?! А, нещо съм се изключил. Ама така пък не усещам нищо. А този досадник ме бута! Не оставя хората да си починат малко! Дано да му се върне тъпкано!
– Господине, ще извикам полиция!
– Абе извикай, ако щеш и зелените барети! – не стига, че ми разваля дрямката...
– Моля? – пита ме той. Виждали ли сте човек, който не знае какво да каже? Много е смешно. И аз съм изпадал в такива ситуации. Признавам си. Без бой, защото и без това имам достатъчно травми.
– Моля ви, няма смисъл, ще се разберем с нея и си тръгвам – и му смигвам приятелски. – Ще ви я оставя на ваше разположение. Правете каквото искате с нея после – и пак замахвам с греблото. Гардът пак се дръпва уплашен настрани. – Няма да ви ударя, аз не съм такъв.
– То, знае ли човек? – и се почесва по главата с палката. Аха-а-а, ето за какво им ги раздават тия палки. Да се чешат с тях.
– Ще ни снимате ли? За спомен? – и изваждам фотоапарат от джоба на якето си. Да му създам малко настроение. Че то, тази работа монотонна изглежда. А той ме гледа тъпо.
– Ти си полудял!
– Не съм. Вие не си ли правите снимки за спомен?
– Ами... – замисля се той, – правя си, да.
– Ето, виждате ли? – а хората си шушукат. Някои вадят фотоапарати да снимат. Ето, ще стана известен и аз. Ама крайно време е бе, дами и господа, моля ви!
– Ама... – пак се чуди какво да каже. Явно не си прави снимки за спомен. Има и такива. Нещастни хора са пуснали напоследък по магазините. Имам предвид, по улиците. Не знаят какво е удоволствието от това, да се щракнеш. Дори ей така, за забавление.
– Хайде – подканвам го аз и за ставам до нея. Тя си мълчи. Нищо не казва. То, някой като е виновен, какво може да каже. По-добре да си мълчи, че пак ще развъртя греблото. Бодигардът продължава да гледа учудено.
– Господине, моля ви. Тръгвайте си... – така значи, сега ще се молим?! А преди малко полиция, глупости. Като си си го изпросил, сега ще си го ядеш!
– Ама как ще си тръгвам? Аз още имам да говоря с нея. Никъде няма да ходя. Ни-къ-де!
– Край. Викам полиция – и докато се усетя, той натиска някакво копче на радиостанцията си (в днешно време всеки се радва на новите технологии, мамка им) и съобщава за спешен случай. Отговарят му само с “разбрано”. Сигурно работи за спешна медицинска помощ. Ще видим.
– Аз от полиция не се плаша, да знаете! – осведомявам го, да не си мисли, че ще трепна. Пък, ако ще да дойдат и всички полицаи, дето бият мирното население по митинги. И всички спешни лекари, спешни санитари, спешни шофьори и спешни медицински сестри. Е, ако дойдат медицински сестри, ъ-ъ-ъ... облечени подобаващо и в подобаващо облекло, не бих ги върнал. Ама това е друга история.
– Аз не ви плаша. Аз искам да се махнете оттук! – хленчи този с емблемите. Липсва му само емблема на “Сървайвър”. Да вземе да се запише в така известното предаване, та да се научи!
– Добре. Оставете ме тогава да поговоря още малко и си тръгвам! – той ми мига. На парцали и на чаршафи. И на персийски килими. Само сняг не е завалял още. То и температурите се вдигнаха малко...
– С кого искате да говорите, господине? – спокойно ме пита охранителят. Но си личи, че отвътре е кълбо с радиоактивност над допустимото. Да ви се намира гайгеров брояч?
– С нея! – и кимвам към нея. Тя си седи мирно и кротко. Красива е, по своему, но след всичко, което ми причини, не мога да се радвам на красотата й! Той се пули и гледа неразбиращо в тълпата, която се разотива. Това е положението, билети не връщаме!
– И защо? – пак пита той. Ох, хайде пак обяснения.
– Снощи бяхме заедно, нещо не се разбрахме и накрая аз го отнесох. Сега ме боли, рамото, коляното и главата. Изпих цели два Benalgin-а, не ми минава. И сега като паднах, се ударих на същите места.
– Не ви минава. Ама какво сте правили?
– Нали ви казвам, бяхме заедно. Е, за известно време, но то времето в такива случаи, знаете може би, не е от значение. За любовта няма времеви ограничения, нали? – почти му го прошепвам последното, съучастнически. А той, милият ме гледа неразбиращо. И лошо! Какво да направя не знам вече. Ето и полицията идва. Хубаво. Чудничко. Колата спира до нас. Има си буркан, светлини, озвучаване. Ще ми спукат тъпанчетата с тази сирена. Добре, че я спират. Излизат двама полицаи. Единият с чаша кафе, дебел, другият, дребен и слаб, пуши цигара. Вреден навик. “Нда”, както казваше Силвия преди време... Вчера си говорихме с една приятелка за бесни мравки. Установихме, че е лошо да те ухапе бясна такава. Понеже тия, мравките, се врат навсякъде и не можеш да бъдеш спокоен за секунда дори. Да е куче, да е котка, да е лисица, да я хванеш. Или да й избягаш. Или да й пръснеш дезодорант в носа. Ще се дръпне. Ама, хайде избягай от пълчища бесни мравки?! Няма начин. Лоша работа. Щото тази приятелка, с която си говорихме била бясна на някого и се чудихме, дали е ухапана от мравка...
И усещам как светът се завърта около мен. А, така. Да не би Земята да почна да се върти наобратно бе, майна? Всъщност дребният полицай ме дърпа за ръкава и почти ме привежда в състояние на падане. Но се удържам. За момент съм излязъл от орбита. Всмисъл, от сценката на улицата. Добре. Докъде сме стигнали?
– Какво става тук? – този с кафето ме въвежда в ситуацията. И звучно си сръбва. Леле, как ми се допива кафе в този момент, мога да зарежа и разговор, и работа, и всичко!
– Ами този човек с това гребло... – започва гардът, но аз го прекъсвам.
– Казвам се Иван Иванов, приятно ми е – и подавам ръка към полицаите. Усмихнат, приветлив, леко накуцващ... Леко пиян... Поглеждат ме, сякаш виждат протестиращ с маска и шише със запалителна течност в ръка в опасна близост до парламента. Толкова зле ли изглеждам по дяволите?!
– Млъкни! – казва този с цигарата. И той не поема протегната ми ръка за поздрав. Добре бе, добре. – И какво стана?
– Значи този... Иван, с това гребло замахна... – пак се опитва да обясни господин охрана.
– Нека аз да ви кажа, нека аз! – почти извиквам. – Имах премеждие снощи и дойдох да се изясним. Реших, че с гребло ще е най-добре. Ето така... – и без предупреждение замахвам и й нанасям един светкавичен удар. Ако ме гледа някой филмов продуцент, със сигурност би ме взел за ролята на убиеца с греблото. Убеден съм в това. За съжаление наоколо няма филмови продуценти! Ченгетата се дръпват настрани, вадят оръжие. Насочват го към мен. Аз ли съм най-големият бандит в тази държава?! Аз?! Ужас!
– Не мърдайте! Не правете никакви движения! – добре. Разбирам от един път. Застивам с вдигнати ръце. В едната държа гребло. И срещу вас да има два насочени пистолети и вие няма да мърдате!
– Вземи му греблото! – нарежда другото ченге. Гардът внимателно ме приближава, взема “оръжието” ми и бързо прави две крачки назад. С тия картинки и лепенки по себе си е като Националната художествена галерия. А дебелият полицай мушва пистолета си в кобура и започва нещо като претърсване с една ръка. В другата държи чашата с кафе. Ех...
Да ви кажа само, че от известно време се чувствам като човек с кавички. Всмисъл, половин човек. Ми, то с тия болести си представям ужасни картини. Как не ми върви в работата, почивката, секса. Пейзажи и натюрморти взети направо от Апокалипсиса. Хайде в работата ще го преживея някак, ама това в почивните дни да ми е криво и да съм с кавички или пък в секса да съм натюрморт... Да не би да съм си ударил и главата, че мисля в такива черни краски? Хм. Не е добре. Просто не е добре...
– Ало-о-о-о? – някой ме търси по телефона? Не, ченгето ми крещи нещо. Ама, оставете ме на мира бе! Аз съм с ударено коляно, рамо, ръце и съм с две водки напред. Я, стига!
– Какво? – все пак се включвам. Включ, включ. Няма спокойствие. Ня-ма!
– Не ми “каквокай”! – зъби ми се дебелият. Добре бе, добре. Щом си го търсиш...
– Да ви питам само, вие като сте пълен, духовният водач в живота ви и той ли е дебел, ъ-ъ-ъ, извинявам се, пълен? – обръщам се внимателно към дебелия полицай.
– Моля? – човекът замалко да си изтъве кафето на плочките. Какво толкова питам, мамка му. Значи да ме дърпаш може, а да говорим на духовна тематика не може?!
– Примерно Барбара Буш, то и тя е такава една, закръглена. А е много известна – обяснявам му.
– Нещо друго да питаш? – зъби ми се същият. И пак сърба! Е, щом си го търси...
– О, да. Защо не са розови униформите ви? По весело ще е някак в тази ваша сурова и героична служба! Нали? Нали, нали, нали... – и заподскачвам със здравия си крак.
– Млъкни! – крясва ми той.
– Тръгвай! – Нарежда другият полицай. С цигарата. Дребен и слаб е, но сигурно владее джудо като този, руснакът, ъ-ъ-ъ, от алкохола и болката ми се губи паметта... Путин бе, Путин.
– Ама... – опитвам се да кажа нещо аз.
– Изчезвай, че ще те арестуваме наистина!
– Кой ще плати? – пита бодигардът. Някак тъжно. Но няма да плача! Това да не е някоя любовна драма на която всички, включително и небето реват и после поетите пишат за плачещи облаци?! Не!
– Претърси го за някакви пари! – заповядва дебелият. Мистър бодигард ме претърсва. Изважда 3 по 10 лева.
– Ще стигнат ли? – пита джудистът.
– Сигурно – вдига рамене господин охрана. Не е в настроение. Е, не мога да му уредя Уитни Хюстън, та да му го оправи!
– Аз просто исках да си изясним отношенията – и услужливо я посочвам. Да не стане някоя грешка и да ме обвинят несправедливо в изнасилване, като депутата Кузнецов. Или Кузов. Все тая. То на две водки рано сутринта...
– С нея? – сочи пръст към нея, невярващ полицай номер едно. Този с кафето.
– Ми да.
– Вие с жени имате ли отношения? – пита ме полицай номер две. Да, дребният с цигарата.
– Парис Хилтън ми е любима – и се усмихвам. Но не срещам разбиране. Глупаци!
– Изчезвай! – заповядва ми каратистът. Пардон, джудистът, все още с изваден пистолет. То, с тия бели кимона, с които се обличат, ходи ги разбери кой какъв е. А и на кого му пука, бе-е-е! Прилича ми на ръмжащо куче с оголени зъби. Налага се да се подчиня. Тръгвам. Неразбран и недоволен. С болести. Парис ми е любимка, какво, трябва да лъжа ли? Ей как карат хората насила да лъжат! И после що имало митинги, протести. Крив ще е денят ми, ама какво да се прави.
– Нещо не е в час този... – чувам дебелото ченге да казва на останалите. За мен говори. Е, не е прав. Ама ходи се разправяй с хора, държащи огнестрелно устройство в ръцете си. За една бройка могат да те направят с нерегламентирани отвори по тялото.
За протокола, минавам покрай нея. Продължава да мълчи. Естествено, аз не съм и очаквал отговор от нейна страна, просто се забавлявам. Мисля си, какво ли би се получило, ако беше проговорила. Е, няма значение.
То и срещата ни беше така неочаквана. Да ви я разкажа, а? Крайно време е. Значи, намираме се пред Централна поща. Тъмнина и съвсем сух и чист тротоар. Плочки, наредени една до друга. Съвсем новички. Но от снега, който е паднал, понеже са слагани от “майстори”, едната от тях, тази, моята, взела, че се повдигнала от единия си край. Безразсъдно! И аз, както съм забързан не виждам, че се е извисила над останалите. Много коварно от нейна страна. Знаете, падам си по високи, но не и в този смисъл! Спъвам се, политам като птица и падам. И си удрям коляното, и си ожулвам дланите и на двете ръце. Последният удар е в рамото. От тези болки почти не спя цялата нощ. Мамата си джаса! Между другото, отново вкарвам в речника си “мамата си джаса”. Много е яко.
Затова имам главоболие днес.
Заради една леко повдигната, квадратна, тротоарна плочка. С нужда от леки платични корекции след удар с гребло. Неприятното е, че след всичко, дори не се снимах за спомен. Майтап бе-е-е.
Но повече няма да си нарушавам принципите. Никакви водки рано сутрин.
Няма и следа от главобол - гаранция.
И не се оправдавай тъпо с една плочка много моля :Р
Ама нищо не обещавам.
:)
20.01.2009 20:03
20.01.2009 20:04
ан 4,
ти си млад и глупав. Не е за тебе, не се бутай.
:)
20.01.2009 23:13
Чух от приятел на брат ми, а и прочетох в един спортен вестник ;)
Ти си ги описал толкова хубаво,че чак ми се доплака от тези ПРИЧИНИ!
А онази там,"извисената" плочка е само ПОВОД!
Имаш и други грешчици,които ми се иска да поправя/е,не буквално,Боже опази!:)/:
От "звучните преглъщания" се стресират не само малките деца.../аз съм на 55 години и отдавна не съм дете,но тези звуци не само ме стресират,те ме и обиждат!:( ,защо ли? ми не знам,въпрос на възпитание и лични усещания.../.
Путин е САМБИСТ,/пък знае ли човек,може да е специалист и в другите източни бойни изкуства.../.
ТИ си най-големият престъпник в тази държава/НЕ СИ , АЗ съм!:(/.
Абе,май всички ние сме престъпници!
Така хубаво си описал цялата ни действителност,че ми се плаче,не КРЕЩИ ми се!
Сега остава да ти напиша като някой критик: "Творбата е многопластова,изпълнена с ирония и себеирония...",но НЯМА да го направя,а само ще те поздравя!
П.П.Ако и друг път имаш главоболие,моля те не вземай Benalgin или водка/независимо от марката!:)/,а просто ИЗКРЕЩИ още еднин такъв разказ!
Поздрави отново!К.
Ще пробвам рецептата ти.
Поздрави.
:)
След като имаш желание...:)
:)))))
2. Повече няма да правя секс!
3. Съвестен гражданин
4. ЦЕНАТА НА ПРЪДНЯТА
5. СКЪПИ, БОЙКО...
6. ianchefff's BEST OF
7. The Best of MUSIC
8. АГИТ. ПРОП.
9. СИЛВИЯ:Gold Collection
10. Моята книга.
11. so fucking what?
12. Just Яна
13. Новата тя!
14. Мария Николова
15. ОСТРИЛКА!!!
16. еxtremecentrepoint
17. 1968
18. нямаме пари скъпа, но имаме дъжд
19. Една от най-великите фантастични истории, разказвани някога...
20. Фолклорна формация "НАШЕНЦИ"
21. ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
22. “ГАЛЕРИЯ” НА КИЧА
23. Йорданка Фандъкова преборва законите на физиката
24. Писмо до бате Слави Трифонов - Ракетата
25. ИСТОРИЯ ЗА ФЛИРТ, КАФЕ И ОЩЕ НЕЩО...
26. Лесни пари за Вероника
27. СИНЯТА КОАЛИЦИЯ
28. ПРОШКО