Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
02.08.2007 16:25 - ИСТОРИЯ С КУЧЕ
Автор: ianchefff Категория: Изкуство   
Прочетен: 14209 Коментари: 3 Гласове:
0

Последна промяна: 02.08.2007 16:28


            Ставам с това отзад нагоре, защото ми се спи, тече ми кръв от носа. Снощи прекалих за пореден с алкохола, телевизията и компютъра. Телевизорът ме зареди с обилна доза глупости, компютърът ме оцъкли, вкара ми болки в главата и не ми помогна в общуването с нея. И ме вбеси. Алкохолът ме довърши.               Скарахме се. Дойде ми. Той си тръгна. Всичко свърши! Нямам тампони. Иде ми да се гръмна. Ще взема да се гръмна. Не. Няма! Той не го заслужава. По-добре него да гръмна! И това е тъпо. Така ще го оттърва от мъките му. Нека се мъчи. Нека да страда! Не ме заслужава.               В банята намирам счупена чаша. Явно съм я изтървал по някое време през нощта. В кухнята откривам части от телефон. Моят телефон! Счупен. Явно съм се ядосал на нещо и съм го треснал в стената, защото на стената има място с липсваща боя. Одраскано. Спомням си, че й се обаждах, но тя ме отряза с думите: “Не ми звъни повече, нещастник! Всичко, което правиш е отвратително!”. Боли ме главата, боли ме стомаха, всичко ме боли. Вземам 2 таблетки Benalgin за главата, за стомаха изпивам 1 чаша студена CocaСola, a за “всичко” ми иде да скоча от балкона. Въздържам се.               Трябва да предприема нещо. Ще използвам като начало тоалетна хартия, понеже нямам памук. В банята ми има тоалетна хартия. Трябва да има! По дяволите! Този идиот я е накъсал всичката. Цялата баня е пълна с парчета тоалетна хартия. Има я навсякъде. По пода, в мивката, върху тоалетната, във ваната. Тъпкал е в канала на ваната тоалетна хартия с четката ми за зъби. Е, не, това само изрод като него може да го направи! Боли ме стомаха... Хапчета, оооо, да-а. Дано да ми мине по-бързо. Така. Да обърна внимание и на Джони, защото вече ще се побърка, а то горкото животно не е виновно за нищо.               Трябва да тръгвам за работа, но решавам, че днес ще закъснея. Излизам на половин часова разходка. Започвам да влизам в ритъм. Пускам си музика, вървя си и светът изглежда по-малко грозен така. Опитвам се да не мисля, че най-много да измисля някоя глупост. И после ще се мразя цял ден.               Добре, че днес съм почивка, че иначе не знам какво щях да правя. Времето е хубаво, може и да вали. Искам да вали, за да измие цялата мръсотия от мен, от Джони, от цялата шибана земя. И всичко да изтече в Космоса като един шибан космически мензис и да се свърши. Къде по дяволите е Джони??!!               И се появява тя. Няма да описвам как изглежда. На пръв поглед нищо особено, но на втори… хм. За момент дори спира да ме боли главата. Обаче има някакво куче. Кучето хуква към мен! Кучето е огромно! Кучето ме ЗАХАПВА!               Ех, Джони, не можах да те възпитам като хората. Същият дивак си както преди 2 години, когато те спасиха от гладна смърт. Ами сега?               – Извинявайте – казва момичето. Но така го казва, че все едно споделя нещо интимно. Нещо, което само той трябва да чуе. И никой друг. Объркано е. Върти се насам натам, не знае къде да сложи ръцете си. Не знае какво да прави.   Пикла! Я си прибери кучето, ма! Ох, леле-е!   Дано не го е заболяло много...   – Няма нищо. Не се притеснявай – казва той. Личи му, че не е много добре. Сякаш целият свят му е крив. Сякаш са му изяли шоколада, вафлата и кифлата едновременно.   Ако е бясно?   – Да не е бясно? – Не. Не е – тя е видимо разстроена. И видимо съжалява. Освен ако не е актриса. Не от НАТФИЗ, защото оттам не излизат толкова добри.   Симпатичен е. Ох, какво ли си мисля и аз? Кучето ми го захапа, снощи скъсах, симпатичен бил. Зъби ми се. Виновна съм, знам.               Чудя се да я ударя ли, да го ритна ли. Но изглежда толкова крехка. И мила. Въпреки че ме боли главата и ми се вие свят. А то е толкова зло. Нищо, ще го преживея.               Към тях приближава някакъв просяк.             – Да ви питам, младежи, имате ли цигари? – леко залита.             – Имаме – казва мъжът с дрезгав глас. Просякът поглежда към нея. Явно и тя има. Вади, дава му.             – А запалка? – нахален е. Тя му дава и запалка. – Какво хубаво кученце! – продължава просякът с игрив тон. Сякаш очаква да му го сготвят и да му го поднесат на маса с бяла покривка. И сребърни прибори. Или златни. По желание.   К’ъв си ти, бе? Леле, как ме цепи главата...

Tия просяци са егати напастта. Джони с право не ги обича.
              Кучето, без да предупреди с израз “внимавай ще те захапя” или поне да развее бойното знаме за атака, скача на просяка. Той успява да се извърти, така че да бъде ухапан отзад.             – Мамка ти и помияр! – опитва се да ритне кучето, то побеснява. Момичето едва го удържа, мъжът се чуди какво да прави, държейки се за главата. Помага й да хване Джони за каишката на врата му, блъска просяка в гърдите, той хуква да бяга. Спира на 20 метра, вдига 1 камък и го хвърля по тях. Удря Джони, той започва да скимти. Мъжът хваща камъка и му го връща. Естествено, не уцелва. Просякът изважда някаква бутилка от торбата, преметната през рамото му. Замахва да я хвърли, но я изтърва зад себе си и тя се счупва. Той сяда. Сякаш се разплаква. Явно не е добре с нервите. От глад или от простотия. Или от препиване.             Кучето хуква към него, но тя го дръпва пак.                – Джони, спри! Ела веднага тука! – Джони се връща, а просякът става и тръгва. Отдалечава се, мърморейки.                         Ох, добре че се появи този мъж, че Джони откача като види просяци.   – Благодаря ти – казва тя. Изглежда искрена.               Сега да я псувам или да не я псувам? Това е въпросът. Понеже и аз съм ухапан.               – Моля. За нищо – изглежда мрачен. Сякаш са минали червени барети през главата му. Или зелени. Или синовете на Великата мечка.   Болката в прасеца, където съм захапан ме срязва. Мамка ти и помияр!   Дано не го боли много…   – Извинявай. Мога ли да направя нещо за теб?                         Да. Можеш. Една свирка и омлет с гъби. Ти тъпа ли си? Егаси.               Колко съм глупава. Какви ги говоря!               – Няма какво.          – Ето телефонът ми, ако има нещо...   Какво да има, бе? Тази да не е проститутка?   Е, не, не мога да говоря такива дивотии...               – Да те питам, ти да не си проститутка?             – Моля? Какво? Глупак! – казва го тихичко, притеснено.                         Прав е…               Прекалявам…               – Добре де, питам само. Извинявай. Все едно те е ухапало кучето ми. – Какво куче? Ах-а-а, това е шега.                         Явно е тъпа.               – Добро утро. Не, не е шега, сериозно е като Държавен вестник.             И в този момент се изсипва такъв дъжд, че Джони почва да вие от страх, въпреки размерите си. Скриват се под козирката на близкия блок.             – Виж, аз наистина съжалявам за ухапването.               Добре де. Аз съм си добричък по принцип и затова ми се качват на главата. Ще го излекувам с водка. Довечера.   – Не се притеснявай – той изведнъж се усмихва.               Това е той. Познах го. Дано това помогне. Не вярвам, че може да ме удари, но пък не искам да се разправяме като женени с деца.   – Аз те знам отнякъде. Имаш страница в интернет?             – Имам да. И самолет имам.             – Какъв самолет?                         Е, такъв. Шарен.               Мръщи се. Явно говоря глупости.               – Боинг 747. На десктопа.             – Аха-а, шегуваш се.                         Е, не бе, не се шегувам. Истински е. Паркирал съм го на покрива. С вертикално излитане. Чистачката на входа сега го мие с хладка вода да не му опада боята.                         Чувство за хумор. Уважавам. И внимавам. Вече.               – Някъде съм чела твои неща. Харесва ми това, което пишеш. Имаш въображение. Не позволявай някой да получи контрол над въображението ти.                         Моля? Алоу, 9 сутринта е. К’во въображение, к’ъв контрол? Остана да заговори за медиците в Либия и дългата ръка на ЦРУ у нас, примерно, и съвсем ще се подреди всичко.                         Пак се мръщи. Абе, какво ми става, бе?               – Радвам се, че ти харесва. Значи знаеш всичко за мен. Там всичко си пише. Или почти всичко.                                     Прочела съм всичко. Защо така ми говори? Нещо отново не е наред.               – Защо “почти”?                         Писнало ми е някой да се държи с мен така. Сякаш съм олигофрен от тези, за които съм писал!               – Защото не всичко е вярно. Може всичко да е измислица. Може да съм сериен убиец. Може да съм взривил сградите близнаци, може да съм предизвикал цунамито в Азия...                         Какво иска да ми каже? Шегува ли се? Не мога да го разбера.                         – Може, ама не вярвам.               Пак трябва да се правя на симпатичен. Е, то не ми е проблем. А и е приятно. Наистина е приятно.               – Истината е по средата – казва той с увереността на човек, който знае всичко. Което по принцип не е повод за гордост.             – Така мисля и аз. Трябва да вървя след малко, че Джони нещо е нервен. – В този дъжд? Ще си като в “Зеленият път”. Пътеката към електрическия стол. Сещаш ли се? – Сещам се.   Добре де, не е тъпа.   – Може и някоя светкавица да ви тресне и всичко ще е както трябва.             – Ти пък какъв си... – тя се замисля – отдавам го на въображението.             – Стига с това въображение. Сега трябва да се правя, че наистина имам въображение. Какво ще кажеш, ако поплуваме в тези локви? И някоя гръмотевица даде началото на нова световна революция? В борбата за световния мир.             – Ти си луд – тя се засмива.               Има хубава усмивка...               Забавен е...               – А ти не си първата, която го казва. Освен това ти също си луда, да се разхождаш с такъв хапещ пес. Ще си изкараш боя някъде. Джони няма да те спаси. Аз няма да съм наблизо. И някой просяк наистина ще те уцели с бутилка по главата.             – Благодаря ти. Много си откровен.                         Болезнено откровен е. Ох, този стомах...               – Аз съм слънце, не знаеш ли? – казва той, а тя се усмихва. И в този момент слънцето изгрява, а дъждът спира.             От входа излиза възрастна жена.             – Какво сте се наредили тука бе, хора? Пречите на населението да излезе по работа...               Където “работа” е да се иде до магазина, а след това до пазара. По възможност с градския транспорт в най-натовареното време.               Махай се, пречиш! Джони, не й скачай, моля те, моля те. Две жертви на ден са ти достатъчни.               – Извинявайте – казва тя. Пенсионерката гледа свирепо. Кучето пък гледа свирепо нея, но си мълчи.               Още не знам как се казва тя. Главата не ме боли толкова вече, дишам спокойно, а ухапаното не го мисля.               Тази баба откъде цъфна сега тук? Тъкмо взе да ми се оправя настроението, денят и всичко останало. И Джони се поуспокои.               – Вие за колко го купихте? – пита той.             – Кое за колко съм купила? – възрастната жена не разбира.             – Входът за колко купихте?             – Простак! – бабата се отдалечава.             – Така става – момичето въздъхва.             – Аз съм Петър.             – Аз Силвия – усмихва се – виж един просяк...             – Дръж, Джони – казва Петър, а тя прихва.             – Държа го.             – Защото, може да дойде някоя приливна вълна след този дъжд и да завлече Джони чак до морето. Има да лае по рибите. Само да не го грабне някоя акула...             – Стига де. Вече няма и локви – Силвия сякаш се цупи. Но й личи, че просто се забавлява.             – Ама ако го грабне някоя акула, тогава ще стане известно. Ще направят филм за него в Холивуд, Джак Никълсън може да пожелае да се снима с него. И тогава ще ме забравиш.             – Защо да те забравям? – тя се е учудва.             – Така става. Винаги. След като се запознаеш с Джак имам предвид.             – Няма, няма. Не се притеснявай. Ти го харесваш?  – О, да. Както и останалите.               Не ме пита, кои са “останалите”. То е ясно. Разговаряме за кино. Оказва се, че харесваме едни и същи неща. И за музиката се оказва същото. И за много други неща.               Колко ми липсва това. Да мога да говоря с някого. За най-различни неща. Трябва да обръщам повече внимание на хората, на приятелите...               Слънцето вече започва да пари. Явно днес ще отида на работа на обед, но не ми пука. Леля Минка от четвъртия, явно е обиколила нивката си, пазара и магазина и гордо пристъпва към нас.               Какво иска тази жена от него? Защо не ни остави на мира?               – Всяка вечер ни тормозиш с някаква музика!             – Така е.             – Спри се малко.             – Не мога.             – Ще се обадя на милицията.             – Ако искате и на полицията се обадете.             – Простаци!             – И на Арменския поп!             – Наркомани!             – Дръж, Джони! – Силвия насъсква кучето към бабата, но то не реагира.Тя се скрива във входа.             – Тормозиш хората...             – Просто си пускам една песен няколко пъти. Нищо повече.             – Коя е тя?             – Ела довечера, да ти я пусна.             – Добре.                         Тя тръгва с Джони, той остава пред входа. Отдалечава се със своята въздушна походка, а до нея, кучето мързеливо души всичко наоколо. Той запалва цигара...               Може би постъпвам неразумно, като отивам при него. И оставям Джони сам самичък. Но той е добро куче, ще ме разбере. Ще му дам двойна порция после. Не съжалявам. Мисля, че може да се получи нещо интересно. По някой път става. По някой път и аз трябва да имам късмет.               Вечерта тя идва. Пускам й песента. Харесва я. Всъщност и двамата харесваме всичко, което се случва. Разговори, телевизия, музика, приятна обстановка. Има нещо много топло в цялата ситуация. Случва се толкова бързо. Нереално.               Лошото е, че ми дойде, а аз го искам. Макар да е на първата ни среща, така да се каже. Да не вземе да си помисли някоя глупост, пък? Дано това не се превърне в проблем. Дано.               Много ми харесва. Толкова ми е приятно, че дори не искам да правим секс. Не мисля, че ще се разсърди. Няма смисъл да се бърза. Това далеч не е най-важното.             Може би трябва да я целуна. Искам да я целуна.               Как искам да ме прегърне и да ме целуне. Само това...    
Този разказ стигна до вас, 
с подкрепата на http://veras.blog.bg/    


Тагове:   куче,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. sowhat - всичко живо е трева :))
02.08.2007 16:50
янчев ,ако обичаш кажи на лирическият да не забрави за имунизацията против тетанус.

:)
цитирай
2. ianchefff - бе, кво да му казвам,
03.08.2007 10:29
оставил съм го да се оправя, както намери за добре...

:)))))))))
цитирай
3. lisana - Това много,
08.08.2007 02:23
ама много ми хареса! :))) Така си става, няма спор! Продължавай така! :))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ianchefff
Категория: Изкуство
Прочетен: 4625842
Постинги: 597
Коментари: 12004
Гласове: 32649
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031