Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
04.11.2008 13:45 - СИЛВИЯ 12: кокичета, бодили и други животни...
Автор: ianchefff Категория: Изкуство   
Прочетен: 7638 Коментари: 27 Гласове:
0


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

            *
           Дотук добре казал самоубиецът, стигайки до 3-тия етаж... Обаче аз съм все още лежа на пода, мигам на парцали и не знам какво да кажа. Силвия клечи до мен и се радва на нещо. “Нещото” не е нова кола, прическа, вибратор или епилатор “Браун”. Нещото е пръстен, който аз съм й бил подарил! Обаче и по дяволите, аз не знам кога и как съм го направил. И защо, мамка му?! Извинявам се, че псувам, ама нещо не е както трябва! И съм толкова зле, че дори не мога да се помръдна. Боли ме главата, повръща ми се, ходи ми се до тоалетна, сърби ме гърба, вие ми се свят и трудно дишам!
            – Миличък мой, върнах се да ти благодаря и да ти кажа, че съм много щастлива. Сега ще те завия с едно одеалце, защото не може моето кокиче и спасител да измръзне – след което, донася одеало, завива ме, тъй както си лежа на пода, целува ме и излиза. Обръща се ефектно преди това, за да ми хвърли една последна въздушна целувка.
            Мда. Не е добре работата. Освен да поспя, за да се събудя след това и всички кошмари да отлетят в миналото или там, където отиват тия като тях, друго не ми остава...

            *
            Събуждам се! Изведнъж! Почти усещам как кръвното ми слиза под леглото. Важното е, че съм доста по-добре. Намирам се някъде след обед според времето, на пода вкъщи. Психически съм добре... рязко си припомням ситуацията, в която Силвия ми благодари за пръстена, който съм й бил подарил! Годежният пръстен! И ми причернява отново! С мъка ставам, отивам да си направя кафе. Междувременно си измивам лицето, зъбите и всичко, което човек мие, когато става от сън. Да! Наливам си натурален сок и сядам спокойно в хола на кафе и цигари да размишлявам над онова, което съм свършил предишния ден. Или предишната седмица, понеже ми се губят дни.
            Тъкмо дърпам бавно и отпивам от кафето, чийто аромат ме тонизира и на вратата се звъни. Знаете, че понякога очакваш звънеца с трепет. Гадже, проститутка, доставка на надуваема кукла или просто пица “Салсиче”. И ти става едно хубаво... Само че, кой знае сега, не ми става хубаво. Нещо ме жегва, припарва ми и усещам гръбначни болки. И мускулни. Пипвам се по челото, май и температура ще вдигна! Ставам, влача се бавно до вратата, с надеждата, че натрапникът ще се разкара. Отново звъни! Ясно, няма оттърване. Отварям... И дръжката остава в ръката ми! Сега и за дръжка трябва да мисля, ох...
            – Аз съм Пешо, приятно ми е. Здравей, как си? Сякаш досега си спал, ха-ха-ха, а, добър ден, а добър ден... – залива ме порой от думи, извиращ от човек, който бих оприличил на Македонеца от “Немили недраги”. Едър мъж, към 50-те, с голям корем и огромни червени бузи. И в костюм. Ле-ле!
            – Кого търсите? – естествено, че е грешка. Човекът е сбъркал етажа, апартамента или там, каквото е сбъркал. Дано не е от “Свидетели на Йехова”, че няма оттърване.
            – Тебе. Нали ти си Иван, Иван си ти, знам те аз, аз те видях на снимката... – не е грешка. Тоя да не е от ДАНС? Или КГБ? Сещам се, че си имах вземане даване с тях. Ама то беше отдавна и нищо престъпно не бях направил, заклевам се! А, ако съм, ще отричам до последен дъх! И аз съм чел партизански книги като малък!
            – К-к-каква снимка? – леко заеквам аз, но го отдавам на последната нощ.
            – Силвето ми я прати с емемес, нали така се казва, нали така се казва? – и ме подбутва с корем.
            – Кое... Силве? – питам, макар да виждам как отговорът ме отнася като Бойко Борисов лош общински съветник.
            – Е, няма ли да ме поканиш, де, няма ли? – намигва ми той. – Аз съм баща й, дошъл съм за сватба да говорим, тук на вратата ли ще ме държиш? Сватба, сватба... – повтаря неудържимо моят гост.
            – Заповядайте... – и леко приклякам, защото краката ми омекват.
            – Нека на “ти”, а, нека на “ти, че роднини ще ставаме. Роднини ще ставаме.
            – Искате.. ш-ш-ш ли кафе? – поправям се в движение.
            – Да, искам – казва Пешо и се разполага удобно на дивана ми. – Нося му кафе. Слага си 4 лъжички захар. Отпива. Примлясква. Усмихва се. Оригва се в шепа. Пак се усмихва. – Много се радвам за вас, Ванка. Много се радвам за вас. Най-после и мойта Силвия да се ожени. И то за нормален човек. Ти какво работеше? – сякаш е знаел и сега само да си припомни. Ей така. Много елементарно, ама съм в шок и не ми действа.  
           
– Режисьор съм...
            – Аха – явно бай Пешо цял живот е живял с режисьори и му е ясно всичко за тях. Така звучи неговото “аха”.
           
– Тия дето заснимват, нали? Нали? – и ми пак намигва съучастнически.
            – Заснимваме, да... Не съм икономист, съжалявам – ми така де, басма ли ще му цепя!
            – О, ма, няма нищо, ти икономиката я остави на мене. Аз осигурявам парите, вий, младите, само си живейте и си гледдайте кефа... – супер, нали?
            – Да. Кога научихте за... сватбата ни? – трябва да събера повече информация. Жизнено необходима ми е. Чувствам се като Щирлиц в тила на врага.
            – Сутринта Силвето ми изпрати есемес да разкаже. И емемес да покаже. Нали така се казва? Нали?
            – Да – явно всичко се развива със скоростта на светлината. Или ми правят скрита камера, или Силвия е бременна или аз все още сънувам! Но, едва ли ми правят скрита камера и едва ли все още сънувам... Явно е бременна. Дееба! Какви са тия супер бързи тестове за бременност, бе? Ми, тя още може до тоалетна да не е ходила?! Науката явно доста е напреднала в последно време. Предполагам, ще дойде ден, когато още преди да съм й го вкарал и компютърът ще пищи: “бременна”, бременна”. Или ще изографисва с някакви цветни 3
D анимации 2 линии, 3 линии. Или нещо такова. Което от една страна е добре, но от друга ще преебе романтиката, мисля.  – Нещо друго каза ли ти Силвия?
            – Ами, че всичко с вас е чудесно, че иска да се ожените и че след година две иска да си имате детенце. Или две детенца – не е бременна. Е, какво става тогава? – Ще се казват Силвия и Силвана. Примерно. Мисля, да поканя Поли Паскова да пее на сватбата, ти как мислиш?
            – Моля? – Поли Паскова. Огромната бяла пееща жена, майка и съпруга!
           
– Защо? Не ти ли харесва? Аз плащам, спокойно – явно съм реагирал доста странно. Бавно се изправям.
            – Мисля да си налея едно малко. Искаш ли? – никога не си позволявам да пия преди 8 вечерта, но това е екстремна ситуация.        
           
– Да, синко, разбира се. Как мога да откажа на моя зет... – “синко”, “зет”!? Явно, питието ще е голямо. Допускам, че ако се нацепя от рано, може и да си спомня, с помощта на бъдещия си тъст, как точно съм предложил. Или, ако не се сетя, то поне ще ми е по лесно осъзнаването.
            Силвия пристига. Оставя МОИТЕ ключове на масата пред нас. Целува ме.
            – Говорите ли си? Всичко наред ли е? Докъде стигнахте? Кажете ми всичко, моля ви, моля ви! – сега разбирам на кого се е метнала. Добре че, на бай Пешо гласът не е писклив като нейния, че съвсем ще ме уморят. От смях. – И пиете? Моличък?!
            – Така се получи, че започнахме без теб, кокиченце...
            – Казах ли ти, татко, колко е сладичък?
            – Да, да – изсумтява бай Пешо. – наздраве, зетко.
            – Наздраве. Ти искаш ли?
            – Да, миличък.
            – Ъ-ъ-ъ, би ли ни припомнила как точно ти предложих, минзухарче, че нещо ми се губи? – питам небрежно, докато й наливам.
            – Е, как, бяхме се напили, обаче ти се държеше. Извади пръстена и така...
            – Много си романтичен, синко.
            – Така се оказва – и се почесвам по тила. Без да ме сърби. Знам, че е клише, но се чеша, мамка му! – По европейски действам.
            – Ъ-ъ-а-ха. Майка им да еба...
            – На кого бе... Пешо? Бай... – спирам, щото ще кажа някоя глупост.
        – Предпочитам да ми казваш “татко”. Ами на европейците. Те ще ни казват какво да правим... Ние, с тази велика история... я дай да хапнем... – тъст политикан. Не вървя на добре. Нося някакви мезенца и салати, докато Силвия се разхожда насам натам из хола и си показва пръстена пред въображаеми камери, журналисти и други индианци. В мислите си сигурно вече е в “Гражданското” и раздава автографи.
           
– Ама каква сватба ще направим само? Нали, тате? – и го целува по зачервената буза.
            – Да, Силве. Да.
            – То, при тая криза... – започвам да разсъждавам аз.
            – Да ти кажа, синко, евреите са виновни...
            – За сватбата ли?
            – Ох, ще ме умориш. Тя, Силвето каза, че си шегаджия... – и почва да се хили като идиот.
            – За международното положение, бе... За бизнеса, за икономиката.
            – Ама те са няколко милиона, чак пък на цял свят да пречат?
           – Абе, аре, не ми ги обяснявай – и бащински ме потупва по рамото. – И нашите тука, всички са маскари, братче. Виж какво става? Нищо не става.
            – Аз не мисля така...
            – Ти да не си гей, бе зетко? Че тия, режисьорите, актьорите, певците, все гейове напоследък? Напоследък все гейове – повтаря той, за да затвърди мнението си.
            – Аз може да съм гей, ама не съм педерас! – не че съм гей, някой да не си помисли нещо! – Наздраве. – ще взема да се напия, че да ми се разкарат от обстановката! Ми да, като спра да ги виждам и чувам, пак ще е по-добре, нали? Нали?
            – Наздраве. Това, че не си педерас добре, ама гей ли си, гей ли си?
            – Питай Силвия – и му намигвам тарикатски.
        – Умно. Браво, синко – започвам почти при всяко “синко” или “зетко” да си наливам и да го изпивам на екс. – Какво се замисли сега, зетко?
            – Не мога да се сетя какво направих, преди да й дам пръстена...
            – Е, как? Нали ти каза-а-ах! Целуна ме! Ей тук, на дивана. Ама ти всичко си забравил, миличък...
            – Да, кокичето ми. Забравям понякога.
            И пак не мога да си спомня как съм предложил. На колене, на челна стойка, на пияно, на трезво? Кога и как? Ако вие знаете, бихте ли ми казали? Нищо не знаете и вие! Маскари такива! Нейните обяснения нещо не ги разбирам.
            Изпиваме бутилката и Силвия отива да вземе нова.
            – Зетко, да ти кажа, да ти кажа, зетко, тя, всъщност ще получи пари от мен, ако се ожени за нормален човек. Не че ти, синко, като режисьор-заснимвач си много нормален, ама не си някой прост спортист джудист, като онзи, бившия й, дето искаше да се жени за нея.
           
– Така ли? – да не ви казвам какво ми кипва изведнъж. Иде ми да изригна като вулкана Везувий, дето прецакал италианците едно време. Ама те, до ден днешен са му благодарни, щото го показват на чужденците за пари.
            – Да, какво толкова? – чак е учуден бай Пешо. Той е учуден! Влиза Силвия.
            – За какво си говоркате? Миличък, защо така ме гледаш? – и се полюлява еротично. Но не ми е до това.
            – Защото ти, тръстика такава, ме използваш, за да гепиш парите на баща си!
            – Ама, чакай малко... И не ми викай тръстика, ако обичаш.
            – Обичам аз... И “тръстика”, и “бодил”, и “трънка”, и мушкато”, и трътка”, всякак ще ти викам! Но не и кокиче! Леле, ако имах два декара засяти с кокичета, щях собственоръчно да ги изтръгна, дееба и кокичетата, дееба!
            – Миличък...
            – Да не ми ревнеш сега, бодил кариран!
            – Е, защо кариран? Кариран защо? – чуди се Пешката с поредно повторение, което ме смазва.
            – Щото се облича като шахматна дъска, ето затова!
            – О-о-о, я да ти го... Я, се разкарай! – врътка се Силвия.
            – Да не си забравиш фикуса?
            – Какъв фикус, бе?
            – Искам да кажа пръстена... Пръстен с форма на фикус, не е лошо, нали?
            – Ти не си добре! – освен ливада, Силвия се изживява и като психиатър! Ако беше друга ситуацията, щях да я помоля да се облече като лекар и да ми премери температурата на термометъра, ама не е друга.
            – Не се карайте, деца мои... – властно казва бай Пешо, докато изсмуква поредната чаша. Докато реагирам, повтаря: – Деца мои, не се карайте...
           – Абе к’ви деца, к;ви 5 лева, бе? Ти на “Кръстника” ли ще ми се правиш? – така е, к’во, на “Кръстника” ли ще ми се прави? Пил съм, нервират ме, а и лека полека започвам да не знам къде се намирам.
            – Зетко, моля те! Моля те, зетко!
            – Татко, той е пиян. Иначе е веселяк...
            – Татко, тя е тъпа. Тъпа тя е, татко! – и аз почвам.
         – Що бе, Ванка? Кое не й харесваш? – пита ме бай Пешо и почти се разплаква. И почти ме прегръща бащински.
            – Що ли? Що ли? Щото не съм й давал никакъв прстен, тя си го измислила това! Нали? Нали бодилче цветничко?
            – Не, глупак такъв! – защо винаги в един момент ми се казва “глупак такъв” не знам. – Как мога да измисля такова нещо? А, миличък?
            – Видяла си го от “Енимъл планет”?         
            – Защо пък оттам? – чуди се бай Пешо. Без повторение. И пак ме прегръща.
            – Защото там дават филми за растения и други животни. Такива като тебе. Руси и карирани. Карирани и руси! И зелени.
           – Защо зелени? – пита ме Силвия, моето карирано цветенце.
            – Откъде да знам, защо са зелени някои животни, аз да не съм биолог? – иде ми да я питам защо е руса, ама знам отговора.

            – Ти си идиот! – и “идиот” ми казва... бившето ми кокиче и настояща трънка и храст. И тръстика. – верно, тя е Кели от “Женени с деца”, невъзможно е да си измисля. Значи, аз наистина съм й дал пръстен?! Но как, мамка му?!
           – Е, какво толкова? – казва бай Пешо. И пак не повтаря. Да не се е повредил?
            – Е, няма да има сватба! Оправяйте се. След като не знам как съм дал годежен пръстен, не мога да се оженя.
            – Ти ще си спомниш, миличък мой спасител – сменя плочата Силвия.
            – Да бе, аз да не живея във венецуелски сериал... – ми, така де.
            – Мразя те! – заявява ми тя. Казват, че границата между любовта и омразата била много тънка. Ето го доказателството.
            – Кола, къща, жена... – мърмори Пешо. Без да повтаря. Повредил се е. Дефектирал. Макар да не му свети червена лампичка на челото. Или е пил доста. – Къща, жена, кола... – добавя той. Не се е повредил.
            – Мерси. А и наздраве. А и довиждане бих ви казал. Барабар с колата, къщата, пръстена и всичко останало. И всичко останало!
Ама, чакайте малко. Замислям се, макар да ми е трудно. Но го осъзнавам. Последният ми шанс! Трябва да го кажа това, за да разбера истината! Ще рискувам. Ставам за повече драматизъм на сцената. Но, залитам и сядам обратно до Пешо, който ме наблюдава мълчаливо. Силвия си гледа ноктите. Да си ги гледа. Е, и седнал мога да го кажа. И така:
            – Всъщност, аз си искам пръстена! След като съм ти го дал, за да се ожениш за мен, а сега, както става видно, всичко отива на кино, искам си пръстена обратно, тръстика руса такава! – изстрелвам всичко това и вдигам гордо глава, сякаш току-що съм открил тайната на Големия взрив. Но, пари съм давал, пръстен е това! Може да не е участвал в снимките на “Властелинът на пръстените” като втори дубльор на дубльора на основния пръстен, дето по него има стихотворения и поеми на елфски език, ама все пак си е мой. Аз съм го купувал, част от моята жизнена енергия е влязла в него...
           
– Няма да ми викаш “тръстика руса такава”! И ако искаш да знаеш, пръстенът си е мой! Аз си го купих, аз ще си го нося, без значение, дали ще се оженим или не! – опа-а-а!
            – Аха-а-а, изплю камъчето, кокиченце жълто! – и гълтам на екс поредната чаша. Гълтам това, което е в нея, а не НЕЯ! Не че сте малоумни, просто обяснявам, за да няма “ама не разбрах”, “ама не стана ясно”.
            – Да. Изплюх го. Ама не те уцелих! – брей, чувство за хумор в растение. Интересно.
            – Да беше уцелила, бейби! Ама то с мозък на растение, тип русо...
            – Моля? Подиграваш ми се, така ли?
            – Не знам вече, трънке очарователна.
            – Ти си трънка!
            – Моля ви, моля ви... – и на бай ви Пешо му звъни телефона.
          – Да... – крясва той. – Няма да се женят! Да ти обяснявам ли? Ти искаш от мен обяснения ли, ма? Ние ще си правим кинти и това е. Ако искат да се женят, ако искат да ходят на майната си! Пари обаче няма. Аз идвам след малко... – явно жена му се интересува за сватбата. Докъде сме стигнали, измислили ли сме поканите, колко човека ще са официалните гости, каква ще е роклята на булката, аз ще имам ли цвете на ревера и отзад, ще има ли заря, ще има ли цигански оркестър (освен Поли Паскова), ще има ли поканени депутати, бизнесмени и други олигофрени. Добре, че не е дошла и тя, че като ги гледам тези двамата... Пешо прибира телефона в джоба си.  – Иначе добре си го измислила, Силве – хвали я той. – Добре си го измислила. Наздраве.
             – Кое? – питам неразбиращ. – Да ме преметне?
            – Кой те брои тебе за нещо, синко... бъдещ... ъ-ъ-ъ, бивш, мой? Кой? Казах ти, тя трябваше да се ожени за нормален човек, за да й дам пари за живот, за бизнес, за живот. Ама така като те гледам... като те гледам така...
            – Така като ме гледаш, като ме гледаш така, нормалния човек ще пристигне с товарния влак...
            – Какъв влак, миличък? – а, пак станах “миличък”. А, добър ден, да ви...
            – С който карат копривата от Силистра. Да се храниш с нея, като останеш без пари! А да внимаваш, че пари.
            – Нещастник!
            – Нали бях “миличък”?
            – Миличък нещастник!
            – Не се притеснявай, ще намериш някой друг... “нормален”... – и започвам да се смея неудържимо.
            – Хайде да си тръгваме, татко! – Силвия става решително. И сяда обратно. Нормално след толкова пиене.
            – Зетко, не стана работата, зетко – казва бай Пешо. Сякаш съжалява. А доскоро не ме броеше за “нещо”. Каквото и да е. Дребна стотинка, камъче в обувка, лява, настъпан охлюв, засъхнал цирей... И други такива.
            – Не стана, татко – и продължавам да се смея. – Няма какво да направя. Освен да се гръмна.
            – Няма да се гърмиш – успокоява ме той. Не че съм тръгнал да го правя...
            – Гръмни се! Нещастник! – повтаря тя.
            – Сбогом, бодилче мое, мушкато прекрасно. И бившо кокиче.
            – Стига с тия кокичета и бодили – прозява се бай Пешо. Имам чувството, че е все едно, дали ще съм аз или някой друг. Който със сигурност ще се появи.
            – Сбогом, дивако! – заявява ми Силвия. За растение, наистина е прекрасна. Но, може би в някой друг живот...
            Стават, подпират се един в друг, понеже залитат и се опитват да излязат през вратата на хола. За миг се притеснявам, че няма да успеят, че ще се заклещят на вратата, че нещо ще се случи и завинаги ще останат при мен. И ще си живеем винаги в тази стая, която не е малка, но при тези обстоятелства, би изглеждала като дупка на торен бръмбар. И взаимно ще си се поливаме, ще си растем и ще си живеем вкупом. Бр-р-р-р. Отърсвам се от тези мисли с една голяма глътка.
            – Ехо... – подвиквам им.
            – Какво сега? – обръща се тя, тъкмо отворила вратата на хола.
            – Да те питам, аспарагус мой бивш, ключовете ми къде са?
            – Как ме нарече? – и се опитва да ме погледне страшно, клатейки се напред назад. Което е забавно.
            – Аспарагус мой бивш. Ако искаш, може и кактус мой бивш? Имаш избор, имаш избор... Може и тръстика, ама нали не ти допада?
            – Тъпанар! Ето ти ги ключовете! – разпенва се, връща се, взема МОИТЕ ключове, които си седят на масата пред мен и наблюдават мълчаливо цялата истерия и ги хвърля! По мен! По мен! Уцелват ме точно по ръката, с която държа чашата си и я разбиват. Мигом съм полят с парчета стъкло и алкохол. И алкохол! Не ми е толкова за чашата, колкото за пиенето, ама не успявам да реагирам. Ама не успявам да реагирам. Леле, вече и в мислите си почвам да повтарям!
            – Благодяря ти, кокиче бодливо.
            – Маймуна!
            – Нека не смесваме растенията и животните, бръшлянче! – да не станат грешки, не за друго.
            – Ти ще ми кажеш! Маймуната не е ли човешко същество?
            – Като цветята ли? Че нещо се обърквам...
            – Да! – нямам коментар.
            – Хайде, мухоловке... – проговаря бай Пешо, докато се клати и той, подпрян на стената.
           
– Какво каза, татко?
            – Мухоловке казах, мухоловке, щото се опита да го уловиш, ама не успя – и започва да се хили. Напил се е и му е весело на човека. Браво. Ето защо трябва да се употребява алкохол.
            – Не съм го очаквала от тебе това, татко.
            – Донякъде го разбирам, човекът... – защитава ме моят бивш кандидат тъст.
            – Мерси – обаждам се аз.
            – Ти млъквай. Хайде да се махаме! – казва Силвия и го хваща под ръка. Излизат, тряскат силно вратата, така че полилеят ми на тавана се поклаща зловещо. И настъпва тишина.           

            *
            И така не се ожених. И не съжалявам. Макар да изтървах колата, къщата, яхтата, вилата и всичко, което се изтърва в такива случаи. И ми е едно леко и готино на душата, и се чувствам в отлично настроение. В отлично настроение. Мисля да се напия по този случай. По този случай!
            Наздраве. Наздраве...
            Ужас!

 



Тагове:   животни,


Гласувай:
0



1. viovioi - правилно решение!
04.11.2008 14:08
Може да се разсъждава по въпроса, защо някои хора се отнасят с глуповато и леко иронично отношение към тези избрали свободата!!! Това никак не го разбирам. Свободата е най-ценното нещо, защото с нея си запазваш и реалния щанс да срещнеш това което търсиш. Ако не го срещаш, не е по фатално от това което се е случило с твоя персонаж. Поздрави Янч!!
цитирай
2. gothic - Слава богу! Вече си мислех, че няма ...
04.11.2008 14:17
Слава богу! Вече си мислех, че няма да оттървеш Алката :))))))
цитирай
3. ianchefff - жио,
04.11.2008 14:44
именно, каквото и да си искала да кажеш:)))

гот, ти си се съмнявал???
цитирай
4. julllinkata - Бах'ма'му,Янчев
04.11.2008 14:52
Пак ли греда, бре??? Тцъ тцъ, нема оправия хахахха
цитирай
5. ianchefff - джул,
04.11.2008 14:53
еми, к'во да напраа, дееба...
цитирай
6. gothic - Не бе, братче, ама се притесних м...
04.11.2008 14:59
Не бе, братче, ама се притесних много ;)
цитирай
7. ianchefff - добре,
04.11.2008 15:36
спокоен съм.
:)
цитирай
8. koker - =)
04.11.2008 15:41
Намали салатата и яж повече месо!
цитирай
9. ianchefff - koks,
04.11.2008 15:49
т'ва в какъв смисъл?
:)
цитирай
10. koker - =)
04.11.2008 15:59
В смисъла на обсесията (ма как го казах?!) ти по зеленчуци, в обобщение- растения :)
цитирай
11. ianchefff - ааа, еее,
04.11.2008 16:08
сега те разбрах, беее:))
Окей, добре.
Да.:)))
цитирай
12. анонимен - аз пък
04.11.2008 16:13
този път те прочетох още в работно време... ;-)
:-*
цитирай
13. ianchefff - така ли бе,
04.11.2008 16:23
тoзи път?:)))
цитирай
14. viki11 - Ах, татковото? Изтърва русото, ще ...
04.11.2008 17:02
Ах, татковото? Изтърва русото, ще ходиш по босото.
цитирай
15. ianchefff - какво да се прави, татко,
04.11.2008 17:07
това е положението.
цитирай
16. libertybell - :))))
04.11.2008 19:13
Браво, Янч!
цитирай
17. ianchefff - то, браво либ,
04.11.2008 19:35
ама от толкова много трева, ще трябва да ходя на психоаналитик да се лекувам..:))))
цитирай
18. bemberski - Наздраве, Янчев!
04.11.2008 21:19
И браво. Браво.
цитирай
19. ianchefff - Наздраве
04.11.2008 21:33
на всички.:)))))))))
цитирай
20. анонимен - ееееее...
04.11.2008 22:19
пак се отърва! Ей, ще остане стар ерген т'ва м'омче!
цитирай
21. ianchefff - мис,
04.11.2008 22:20
неведоми са пътищата Божии, както се казва.
цитирай
22. анонимен - Янч, е
04.11.2008 22:34
как няма да са неведоми, к'ат не щя и от 12 -тия път тоя пич!))
цитирай
23. ianchefff - бъркаш нещо,
04.11.2008 23:54
ама няма значение.
цитирай
24. lolla - И аз не знам какво говоря, не питай.. :D
05.11.2008 11:12
Tъй, тъй тиквичке, с тез твойте психически проблеми.. Първо беше Бъгз Бъни, ся кокичета.. Има ли нещо от което да нямаш фобия.. :D
цитирай
25. ianchefff - лолл,
05.11.2008 11:17
не знам, ще проверя.
Ще се чекна, така да се каже:)))))))))
цитирай
26. анонимен - BRAVO BRE MINETIQN4EFFFFFFFFF...
12.11.2008 05:00
BRAVO BRE MINETIQN4EFFFFFFFFFFFF , BAT BOIKO E VINOVEN , NALI 6TOT NE TI DADE DA MU VRATNE6 SFIRKA ,NAL TAI . MA ZA DRUGAR4ETO TI serGEI STANI6UGLU TE NQMA NIKAF DA PI6E6 NALI , SIGUNO 6TOT DAVATE ZAEDNO DUPETA PO KUPON4ETATA . ILI ZA DRUJKATATA TI RUMENIQ PUTKOFFF , ILI ZA RUMENIQ OFFFFF4AROOOFFFF , ILI ZA SEDEFFF4OFFF PARVANUGLU ILI ZA CIGAN4ETO MEDI DOGANOFFFFF ILI PAK ZA BRA4EDA KOSTOFFF AMA KOMUNISTA SI E KAMUNIST KAK 6TE PLUE PARTIINITE TOVARI66I !
цитирай
27. ianchefff - анонимен 26,
12.11.2008 09:28
винаги са ме забавлявали идиоти като теб.
Винаги.
Идвай по-често.
:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ianchefff
Категория: Изкуство
Прочетен: 4627911
Постинги: 597
Коментари: 12004
Гласове: 32649
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031