„…Да не си въобразихте, мизерници, че с танкове можете да отнемете самоуважението на един народ? /…/ Да не си въобразихте, че пещенските момчета, пролели кръвта си, Петер Мансфелд, Ян Палах или отец Попелушко някога ще бъдат забравени от собствения си народ? Да не си въобразихте, че миналото наистина може да се изтрие? И то окончателно? /…/ Нищо не знаете, злодеи. И не мислете, че вашата ненаказаност е наша слабост. Бяхме само великодушни. И да не би случайно да ни разберете погрешно: спотайвайте се тихо… всичките сте обвинени пред съда на историята. Съдиите могат да се появят всеки момент… Защото още има живи, които си спомнят тътена на появилите се от мъглата танкове. И оня тътен отеква в синовете им, във внуците им. От великолепната, с ужасяваща съдба Балтика чак до Хегешхалом помнят още унизените и оскърбените. От Европа от първо изтръгнатите, после отлъчените естонци, литовци, латвийци, тъжните добре познаващи чашката поляци, бохемите чехи, словаците с хубавите им песни, румънците, тласнати в дълбока мизерия, хърватите и словените, подхвърлени на Балканите, на византийските души, отмъстителните диви сърби, немците с прекършената душевност и ние, печално-хубавите, винаги готови на смърт унгарци - помним. Така че, внимавайте…”.

Това е част от текста на Жолт Байер от великолепната книга: „1956… за да остане следа”, издадена в Будапеща през 2000 г. Има я и на български език. Ако не сте прочели внимателно откъса, върнете се още веднъж. А така… Някъде авторът да споменава понятието българин. Не. Може би има защо?

Разтворих страниците на посоченото издание, след като вече почти седмица съм неволен участник в полемиката: ”Пражка пролет-68”. В началото ми бе интересно, по-подир тъжно, а сега нещата поемат към зорлем изкривяване на нещата. Към травестизъм на мисленето. Към фалшификат. Цитираният унгарец Жолт Байер сигурно има всички основания да пропусне нашего брата в изброяването на унизените и оскърбените европейци, въпреки че пише за 1956 година. За Унгария. Разгръщал съм маса издания - и чешки, и словашки, посветени на трагичните дни отпреди 40 години. Достойни страници. Къде сме ние - както се казва в телевизора. Все още наникъде. Едни славословят Деветия световен младежки фестивал на младежта и студентите, изхранен в София в същата бурна и преломна за света 1968-а, други го ругаят. Аргументите на псевдоопонентите са доста „сватбарски”. Затова са и псевдарски. И колкото повече четеш, толкова повече разбираш, защо сме приели и „турчин да вилней над бащино ни огнище”, и защо буните срещу турчина са все каръшки. Защо е било по-героическо да се подпали Стамбул, нежели да се организира автентична съпротива? Защо уж войника ни е все велик, а на практика сме все от …нелицеприятната страна на победените. Защо губим земи и печелим недоверие и врагове? Защо българи изтребват българи и се кичат с ордени и звания за това? Защо имаме все про-правителствена опозиция и продължаваме да сме измекярите на Европа.

Ами, ако прочетете всички текстове по темата ще разбере. Аз вече съм бил учител. Стига ми. Оправяйте се…

Така мислех и през 1993 година, когато в една от залите на НДК се проведе говорилнята, озаглавена: „Помниш ли Прага-68 ?”. Аз Прага не помнех, но помнех много добре София в онова и мокро и жарко лято. Помнех и цяла България, не по-зле от Виктор Пасков и много по-добре от Георги Господинов, за което той не е виновен, разбира се. Тогава написах сантиментален текст, разказах много неща и за фестивала, и за чехите, и словаците летовници в България , и за нас, софийските гъзари, които им носехме цигари, вафли и бутилки с вино просто защото минералната вода се продаваше единствено в трилитрови стъклени бутилки и нямаше как да се вкара през дупките на посолската ограда. Написах и как носех огромна значка на Мао, подарена ми от неизвестен еврокомунист. Отпечатах текста. Тогава се виждах много често с, Бог да го прости, Валентин Радев Радев. Не знаете кой е той ли? Няма и как да знаете. Това е един от тримата студенти, които откровено протестират против въвеждането на части от БНА в Чехословакия.В оная-1968-а. Още тогава ги арестуват и много бързо ги осъждат на затвор. Другите двама са Едуард Генов и Александър Димитров. В онази 1993-а Вальо още се чувстваше добре, идваше във вестника, в който си изкарвах хляба, и разказваше разни работи. Беше прекрасен човек. Скромен, умерен, уморен и без политически амбиции. Умен. Веднъж пиехме бира с него и с един писател, който много разказваше спомени за 68-а. Та писателят сподели, че докато си разхождал кучето през оная година, в онзи август, в оная сутрин, в онзи Парк на свободата, срещнал група чехи с плакат и революционно настроение. Съобщил им, че сме им оказали „интернационална помощ”. Те го заплюли. Той си прибрал кучето. Валентин Р. Радев безстрастно му отговори, че на него не му е било до кучета, щото в оная сутрин, на оня август, на оная година просто го вкарали в джипката. А бе доста по-млад от писателя с кучето. Е, не колкото Господинов от Пасков, но все пак има значение. Да, Бог да прости Вальо Радев Радев…

Пак тогава се срещах и с покойния Продан Димов - актьор. Много талантлив актьор. Играеше в театъра в Пловдив и бе се развел с Маца. Марияна Димитрова, която бе станала съпруга на режисьора Еди Захариев. И Пони, и Маца днес ги няма. Та Продан беше ходил в Прага като войник. Интернационалист. Ти я помниш Прага бе Пони, разкажи. Вече може да се разказва. До един бяхме мерзавци, отсичаше артистът и пушеше. Мерзавщината била в това, че всички се страхували. Страхът ги убивал. Те не били убили никого. Не били войници убийци. Били поколение мерзавци. Продан си отиде от рак в гърлото. Много пушеше. И нему, лека му пръст…

Един лумпен и квартален пияница в същата онази година беше решил да стане известен покрай спомена за събитията. И той имал спомен. И то какъв?

Бил присъствал на разстрела на наш войник от наш офицер в Чехия. Войникът не искал да стреля, офицерът го наругал, оня му отвърнал и офицерът разстрелял войничето. И той-лумпенът бил там, бил ефрейтор… Всичко видял, само името на набора си не си спомнял вече… Да, бе…25 години, не са шега работа. Взе че даде интервю на мой началник. Началникът ми прехвърли на мен касетата. Аз „свалих” интервюто. Подписах го. Оня офицер, станал вече демократичен генерал, се засегнал. Нищо общо нямало с истината. Всичко било лъжа. В събота вечер, преди телевизионното предаване „Панорама”, пуснаха надпис: ”Официално изявление на г-н министъра на отбраната”. И господин министърът на отбраната по цялата телевизия ме нарече мръсен клеветник, лъжец и долен инсинуатор. Не, за последното г-н министърът май нямаше ресурс. Но и аз, и демократичната общественост в страната разбрахме, че ще бъда съден и осъден. Не е шега работа да се изправи цялата БА срещу теб? С цялата си демократична мощ. И то двадесет и пет години след едно позорно събитие. Какво се случи ли? Много скоро бях уволнен от изданието. При следователите дори ме караха с белезници, без да имам призовка. В съда военоначалникът доведе цяла рота бивши подчинени, които със сълзи на очи твърдяха, че изпълнявали своя интернационален дълг. Разказваха колко ги обичали чехите, как им се радвали… И никой от тези мъже на средна възраст не спомена, че са били окупатори, че са изпълнявали съветски заповеди, че чехите са били суверенна държава и че ние сме едни сателитни безмозъчни изпълнители. Основното, за което бях на съд, се забрави, никой не се интересуваше имало ли смъртен случай или не? Двадесет и пет години са това!Не е шега работа! Кой да помни? Нямало било.Слава Богу! Не мога да коментирам решението на съдията, който бе благосклонен към мен. Разбра, че съм подведен. И други неща разбра. Благодаря му и днес. Лумпенът бе осъден. Но интересното беше, че когато му дадоха право да се защити, той рече, че с менте-интервюто си протестирал вече против инвазията в Чехословакия. Тоя човек дори не бе луд. Това го говореше 25 години по-късно. Почти като у Дюма. Почти като рибата „Прилепало”, която живее от храната на големите риби. Да, ама не всеки може да е голяма риба? Затова се измислят и спомените. Периодът не е важен. Затова написах тези редове. И за малко да забравя. Ако някой иска да разбере истината за 1956 - Унгария, 1968 - Прага, нека не пита ни Пасков, ни Господинов, ни мен, ни знайни и незнайни народни синове, а да се потърси поетът Йордан Русков. В Русе живееше последно. Той, слава Богу, е жив. Бил е в затвора заради литературна подкрепа на унгарските събития. Събития, за които унгарците му дадоха орден. А ние? Кои сме ние? Генерали, ефрейтори, интернационалисти и прочее прилепала към всяко събитие. Най-вече към тези, край които може да се понахраним. Колкото толкова? И нищо лично.

Любен Лачански

в-к "Новинар"

имахме един даскал по история, той казваше хората не поглеждат назад към историята. първия опит за комунизъм е правен от един еврейски цар. казал че всичкия добитък и земя са държавни. и това още преди новата ера. обаче след като земята не се обработила и хората останали гладни го убили с камъни. че тези който измислиха комунизма да се бяха обърнали към собствената си история. една тема за размисъл: негрите имат право да гласуват от 1975 г. значи и в момента в сащ живеят хора който са нямали право да гласуват. през 1990 негрите са имали право да гласуват едва от 15 години долу горе колкото нас ни делят от 1990. и ето че след 30 години може да изберат негър за президент. мексиканците стават все повече. по същата логика неми се мисли каво ще стане в бг след 15 години. само като си помисля за беззаконието което настана от 8 години - управлението на ндсв и бсп. обществото се манипулира много лесно.