Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
15.04.2010 11:57 - СБЛЪСЪК С ТИ РЕКС И ДРУГИ ЕРОТИЧНИ ИСТОРИИ
Автор: ianchefff Категория: Изкуство   
Прочетен: 8440 Коментари: 18 Гласове:
17

Последна промяна: 15.04.2010 13:34

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
            Жмуцопръц! Чудите се какво е “жмуцопръц” ли? “Жмуцопръц” или “жмуцопръцки” е възклицание, което използвам, когато нещо не се получава така, както го искам. То си е вид пръцване, ама душевно, не физическо. Принципно само на ум си го казвам, но след вчерашния ден, може и песен да напиша с припев “жмуцопръц, жмуцопръц, еба ми се путката майна.” Очаквам в скоро време в тълковния речник срещу “карък” да впишат моето име!
            Вървя си аз по булевард “Витоша”, от известно време свободен от нахални автомобили, слънцето пече ли пече, и се радвам на живота. Викам си, “Иване, Иване-е-е-е, ама така, провлачено, нали, абе, аз що не седна да дръпна една водка, нищо, че ще наруша принципите си. Пък после, ако и някоя девойка, жена, мадама или нещо подобно, ми се изпречи насреща, всичко ще си е както си трябва, нали?
            Сядам в едно китно заведенийце да пийна нещо, както е по план, и ето по отсрещния тротоар мяркам съответната персона. Усещам флуидите, които ме заливат като пяна от пожарникарски маркуч и вадя мокра кърпичка да се подсуша. Обаче, викам си, “айде, нема нужда, от първия опит всичко да се получи, някак не е интересно”. И я оставям да отмине, любувайки се на странните й яркочервени обувки на изключително високи токове. Тъкмо се обръща тя към мен и тъкмо да видя лицето й и пра-ас, усещам нещо по лявото си рамо. Поглеждам, лайно от птиче. Но вместо да стана и да метна чаша или пепелник по досадното летящо същество се спирам, вземам се в ръце и с достойнство се почиствам. После си поръчвам още едно. Междувременно жената с ярко червените обувки на висок ток отминава без да узная цвета на очите й. Убеден съм, че е носителка на отлична визия!
            И хоп, сяда следваща бройка. Поръчвам си още една водка, понеже усещам, че ситуацията ще се развие добре за мен. Тя сякаш ми се усмихва. Тя, жената, не ситуацията. Носят питието, вдигам наздравица към нея, тя се усмихва, но в момента, в който навирам лицето си в чашата забелязвам краката й. Ужас! Косъм до косъма, майно льо! Е, как може бе, самобръсначки се продават под път и над път! Срамота! Жмуцопръц също! Космат!
            Изпивам на екс чашата и тръгвам. По “Витошка”, да. Вървя и рамишлявам. То, без водка може, ама само с една, две не е гот. А и темата с жените непосилно ме дезориентира. И хоп, пред мен забелязвам друга особа. Така, на първо четене идеална, копеле! И тъкмо да я заговоря, тя вади носна кърпичка, от тия, везаните, и се изсеква толкова звучно, че едно куче, припичащо се на топлото априлско слънце, започва да хълца. Подвива опашка и побягва. И аз побягвам! Бягащ жмуцопръц, дееба!
            Мотая се, аз, и докато гледам глупости по витрините, фиксирам поредния обект на моят следобеден “фрии райд” круиз с отличното си периферно зрение. И се чудя аз, усуквам се, един вид, как да подходя. Набирам смелост, премислям няколко реплики, дето съм ги чувал в разни филми или пък съм ги чел в еротичната литература и телефонът й звънва. Мелодията е “Къде ходиш пиянице”! Ясно, няма да се получи. Викам си, “абе, Иване-е-е-е, и пак провлачено, щотото е и горещо, дееба, аз що не взема да дръпна още една водка”?
            Сядам аз в поредна кръчма, на открито, обстановката е с папрати и палми. Чудя се откъде ги берат тия треволяци, дееба? Сякаш съм влязъл в декор на “Изгубени”! Поръчвам, носят, плащам, пийвам. Так, так, почти като във филм на Гай Ричи. Хайде още една, няма да се излагам я. Жени дал Господ, все ще се намери някоя, да изгрее и на моя прозорец. И хоп, изгрява. Върви пак от другата страна на улицата! Фиксирам я в гръб, за малко да я изтърва! Дълга коса, малко дупе, абе за наздраве си е. Дръпвам аз питието, ставам и бързо захождам вдясно отстрани... Естествено, спъвам се в трамвайната релса и се пльосвам по очи! Веднага ставам и се правя, че нищо не се е случило. Важното е човек да има достойнство! Настигам я тихомълком, заобикаляйки баба, куче и внуче. Първото впечатление е жестоко. Излежда много добре. Лявата й ръка е вдигната. Сигурно говори по телефона. Обръща лице към мен. Показалецът на ръката й липсва. Какво?! Не, не е отрязан! Просто е наврян докрай в носа й! Погледите ни се пресичат точно в мига, в който вади нещо от ноздрата си! Не знам от удара в земята или от водката, но нещо ме кара рязко да се обърна и да поема в една от преките. Ето, ако не сте разбрали, това е класически “жмуцопръц”!
        Омаломощен скитам из притихналия град. Свечерява се. Птиците лека полека се ориентират за лека нощ. А аз сядам на “Графа” за поредна чашка. В крайна сметка, човек заради едното пиене живее, копеле! Не съм забравил и другата част на плана – ЖЕНА!
            Пийвам аз и я виждам. Започва да се смрачава, но погледът ми е орлов. Даже орлов и котешки едновременно. Бих казал 2 в 1, ама не искам да им правя реклама на ония кафеджийски копелета. И без това кафето им е боза, даже боза и половина! Сяда тя на съседната маса, леко с гръб към мен. Преглеждам ръцете й, не са в носа или в някое друго отверстие. И косми няма! Въздъхвам облекчен. Тя ще е! Сега остава да я заговоря, да я поканя на масата, да пийнем и после да си легнем. Вади тя от чантичката си разни неща да се гримира. А, така. Хубаво. Обичам гримирани жени. Не оплескани като клоуни, ама все пак не и без хич! Маца се тя, аз пийвам. Даже поръчвам и още една. И още една за нея. И идва часът на истината, в който главният герой рита камбаната! Обръща се тя към мен и залепвам за стола! Тя, как да кажа, има наистина красиво лице. Очи дълбоки, нос съвършен. И огромни мустаци! Моята брадичка е по-малка от тях. Ставам и сядам обратно, щото съм се понапил. Пак ставам, джаскам двете водки на екс, закръглям ги на няколко и офейквам! Двоен жмуцопръц със звъртане, копеле!
          Влача се по някаква уличка в идеалния център на София и не, не ми се мисли, щото сигурно пак нещо ще се провали! Присядам до едно клек шопче, виквам си две вафли за мезе плюс бутилка от 200 грама плюс количка половинка плюс пластмасова чашка, тип висока, смесвам си ги и продължавам с разходката. Пийвам, даже бих казал, напивам се. Ми то, отдавна не съм се оливал, човещинка си е. Влача се аз, усмихвам се на кучета, котки и разни други говеда и така. Мисля си, внимателно, разбира се, дали пак да не пробвам запознанство, обаче се притеснявам. Хайде, викам си, “ъ-ъ-ъ, този бе, Иване-е-е, ей, чш-ш, да внимаваш, ей, бастун!” Така си говоря, да не заспя. Или да се опъна на плочките като... не знам като какво.
            Вървя аз, говоря си, пийвам, нали взех ресторанта със себе си и я засичам! Абе, понякога съм като радарна система на Ф-22 “Раптор”, тия, новите стелтове, дето ги изкараха тъпите американци. Седи тя, подпряла се до някаква сергия за чорапи, бикини, бельо, чадъри и боя за обувки. Само домати и краставици липсват. Обичам, когато жената се грижи за бельото си. Хубаво е да се набавят периодически нови артикули. Приближавам аз, а тя ме гледа втренчено. Ама изключително втренчено. Отпивам аз, избърсвам уста, викам си “е, Ванка, излезе ти късмета с тази красавица.” Стигам до нея, а тя продължава да ме гледа. Между другото, сергията е без продавачка. Допускам, че е отишла до тоалетна и моята потенциална приятелка я наглежда. Добре. Спирам и се представям:
            – Ъ-ъ-ъ, всмисъл, здравей. Аз се казвам Иван. Ти как се казваш? – мълчание. Вдигам чашата към нея, да я предразположа. – Искаш ли да пийнеш? Водка с кола, класика. Аз си падам по класиката. Ти по какво си... падаш?
            Пак мълчи. Да не си е глътнала езика тази жена?! Оглеждам се за Бърза помощ, ама няма никого на улицата. Какво да правя сега?! Тя продължава да ме гледа и аха, аха, да проговори. Стилно облечена, с готина прическа, ама мълчи като пуйка. Пуйка, патка, нещо такова. Решавам да бъда по-директен, като преди това изпивам чашата и смесвам останалото количество.
            – Като казвам, че си падам по класиката, да ти кажа, че обичам тази, ъ-ъ-ъ, мисионерската поза? Ти какво обичаш? Нали...
            Усещам болка в дясното слепоочие, след което забелязвам, че един чадър, който явно ме е ударил, отскача от главата ми и се спира в моята потенциална бъдеща приятелка. Тя полита назад и аз се втурвам да я задържа, че да не се контузи. Докато тя, под влияние на гравитацията, лети към земята, а аз хвърча след нея в отчаян опит да я спася, усещам още един удар и още един. И все с чадъри! Брях, в тия части от секундата пак си викам, “Иване, Иване-е-е, много си вбесил някого, щом те обстрелва с китайски чадъри от два и двайсет, парчето!”
            Падам аз върху моята потенциална приятелка и с огорчение осъзнавам, че това е манекен от пластмаса, облечен в някакви парцали! Обръщам се по гръб, опитвайки се да стана. И вече по-ясно чувам крясъците, които до този момент си мисля, че пристигат от нечий апартамент в някоя от кооперациите наоколо, където гледат “Биг Брадър фемили”.
            Ето ги и тях:
            “Олигофрен с олигофрените знаеш ли каква мисионерска поза ще ти дам аз на тебе!”
            “Пияница смотан, как ще ми закачаш модела, бе!”
            “Идиот!” “Цървул!” “Говедо!”
            “Мишка!” “Отрепка!”
            “Р-р-р, Гър-р-р-р-р, Бър-р-р-р!” “Млъквай!”
         Бавно се изправям, човек трябва да има достойнство. Още няколко чадъра отскачат от тялото ми, но не ме боли. Аз в казармата съм бил, от едни чадъри ли ще се уплаша, копеле! И то китайски! Все пак, вдигам поглед, изпълнен с достойнство. Поглеждам към тази, която държи още три чадъра в ръце и се кани да ги ускори към мен. Дееба и портативния адронен колайдер, дееба! На възраст е около 60 години, но с енергия на 20 годишна спортистка от тия, лекоатлетките. Сигурно е била дискохвъргачка на младини.
            – Извинявайте, госпожо, обърках се – възпитан съм, точка!
            – Простак! Объркал се! Напил си се като свиня, нещастник! – и едва се удържа да не продължи атаката.
            – Искрено се извинявам – и свеждам смирено поглед.
            – Махай се! – вдига заплашително чадъра тя.
            – Вие дискохвъргачка ли сте била на младини? – правя жалък опит за шега.
            – Внимавай какво говориш! – и пак надига чадъра.
            – Просто питам дали сте виждала тръбата на колайдера? Сигурно е егати приключението. Ако е възможно и аз бих искал да разгледам...
            Жмуцопръц! Тя не отговаря, а хвърля! Брей, какви хора, бе-е-е! Хуквам аз, забравям за чаши и бутилки, щото чадърите валят подир мен като сняряди от корабно скорострелно оръдие...
            Свивам в първата пряка, поглеждам назад, няма никой. Викам си, “Ванка, потичай още малко, да вземеш преднина и си спасен...”
        “Врата, стъклена, прозрачна...” Тази мисъл, минава през съзнанието ми, но с половин секунда закъснение. Тряа-а-а-а-ас! Виждам отворената врата в последния момент и минавам през нея. Като в клип на Каризма, дееба тия музикални факири, дееба. Спирам се на земята с две кълбета и половина. Абе, готов съм за екшън каскада. Ставам, изтупвам стъклата от себе си. Оглеждам се, кръв няма. Щастливец. Вътре, в дългия като змийска опашка магазин, дреме някакво момиче и не знае как да реагира. Аз обаче, макар и напред с материала, реагирам светкавично. Продължавам да бягам, макар лявото ходило да ме наболява. Нищо. Жмуцопръц стъклен!
            Спирам се в съседна пряка, озъртам се, няма никого. Слава Богу! Поемам дъх и какво да правя, влизам в едно барче да пийна нещо, та да се успокоя. Мракът настъпва, идеално време за пиене. И понеже съм упорит, пак си вземам пластмасова чашка с водка и количка и пак тръгвам по китните софийски улички да се разхождам и да следя за готини жени. Като си навия нещо на пръста, нямам спиране, ей. Викам си “Ванка, спокойно бе, до края на вечерта все ще се запознаеш с някое прекрасно момиче”. С такива мисли денят наистина е прекрасен и спомените за чадърената атака на адронната дискохвъргачка изтляват в небитието.
        Да! Господ днес очевидно е на моя страна. Отвсякъде извират красиви жени. Е, не е съвсем така, но вие трябва да знаете, че аз съм съвършен оптимист. Каквото и да се случва, вярвам в успеха! Например, викам си “Ванка, копеле, ти си гений” и денят ми се усмихва. То вече е тъмно, но такъв е принципът! Изпъвам дрехи, даже се поглеждам в една витрина. Какво да кажа, изпипан съм отвсякъде! Ако Анджелина Джоли случайно цъфне, ей на тази квадратна плочка тука, тутакси ще поиска седмото й дете да е от мен!
            Страхотно тяло, дупе, крака. Червени обувки на висок ток! Опа?! Това е онази, дето по обед реших, че няма да я огрее. Е, ще я огрее! И птиченце ме беше насрало! Явно съдбата иска да ни свърже. Леко щръклеста е, но, дето вика един приятел “за нашите цели е идеална”! Тръгвам аз и тъкмо да я заговоря, се обръща към мен. Ужас! Мъж! А именно – травестит! Розови жмуцопръцки!
            Бързо отминавам клатушкайки се, той/тя нещо ми говори, но аз дори не спирам да го/я изслушам. Дискретно се оглеждам, дали някой не ме е видял. Празна улица, чудесно. Дори и пиян, не желая да ми се присмиват разни цървули. Свивам в друга пряка, и я виждам. Ама наистина супер яка мадама. Стои до някаква кола и си оправя прическата.
            – Здравейте, аз се казвам Иван – приближавам аз.
          – Чупката, галфон, ща прасна – зъби се тя и тръгва към мен. Допуснал съм грешка! Отблизо и на улични лампи си е цял прилеп. Женски.
         – Ъ-ъ-ъ, аз само минавам. Извинявам се – опитвам да замажа положението, но не се получава.
         – К’ъв си ти бе? – проговаря прилепът в женски лик. Дееба и прилепа! Прилеп, ама наточен. Сигурно има към три бона във вид на дрехи и простотии по себе си.
         – Ами... – какво да кажеш на такава пръчка – вашият силикон гърмящ ли е? Щото съобщиха по новините.
         – Киро, ела да видиш чудо – казва прилепът и от мрака изплува Ти Рекс в човешки образ. Казва се Киро. – Нещо за силикона ми говори – вкарва го във филма тази нещастница!
            – К’ъв си ти бе, Брус Ли? – обижда ме животното и обмисля, дали да ми забие юмрук или да ме нарита. Или и двете, тия са майстори и спасение няма, колкото и да е голям шибаният свят.
            – Не съм добре, ох... – присвива ме крака.
       – Не те питам добре ли си, а к’ъв си? – и леко ме бута по гърдите, от което земното притегляне ме поема в обятията си и падам. Добре, че тласъкът не е по-силен, че сигурно ще ме качи на близката тераса. – Много са ми слаби нервите, Брус Ли! – храни ме Киро. Да си призная, и на мен са ми слаби нервите, но в този случай, мисля, да се държа прилично. Преценявам, че сме неравностойни противници. Ти Рекс и Жената-прилеп срещу теб наистина не са за подценяване!
          – Глей к’ъв е сплескан, този – казва прилепът на Ти Рекс, а аз, макар и пиян, долавям първи пристъпи на културен шок! Дееба и женския мутант, ха, дано, да й гръмне тъпия силикон!
            И тъкмо Ти Рексчо да ме ориентира към Пирогов, и до нас спира кола. То, не е кола, ами цял камион, дееба и техниката, дееба. Излизат други Ти Рексове, вероятно от конкурентно стадо, хващат жената-прилеп и Ти Рекс, набутват ги в кабината и изчезват. Ебаси, сякаш съм си го поръчал!
        Аз може да съм лев и 45 висок, но имам достойнство! Изтупвам се, изчиствам се и се оглеждам за кръчма, да се почерпя в чест на оцеляването ми. И го чувам! Ръмжене, едно такова, гърлено. Обръщам се, Баскервилското куче! Рязко хуквам, а то след мен. Влизам в някакъв двор, бягам през лехи, храсти, цветя и прочие! Прескачам детски колички, детски играчки, макари с маркучи, кофи, бъчви, кашони и всякакви други боклуци! “Скейтборд”! Настъпвам го и изпълнявам сложни фигури от прескачането на кон с гривни! Падам благополучно, без контузии на жизненоважни органи, ставам и продължавам! Преодолявам дупки, огради, скърцащи железни врати, лехи с цветя, стръчащи и особено опасни при бягане в тъмна нощ градински пособия! Храсти и друга ненужна дървесина дерат лицето ми! Сякаш съм в “Бягство от затвора”, копеле! В един момент забелязвам, че се потя сам. “Въже с гащи...” е мисълта, която ме пресича, пак с малко закъснение, точно преди да спра да тичам. Въжето плюс някаква хавлиена кърпа спират главата ми, докато краката ми продължават да бягат, да бягат, вдигат се нагоре, нагоре, заедно с тялото ми, като герой от анимационен филм, правя още няколко маха в пространството, след което политам свободно около два метра и най-накрая се просвам по гръб на земята. Около мен се разпиляват бикини, сутиени, тениски и какво ли още не. Болезнен жмуцопръц!
         Не мърдам известно време, после намирам сили да стана, изтупвам се и излизам на уличката. Сам съм. Следи от баскервилски животни не се отчитат! Бавно тръгвам да се прибирам. Луната е изгряла, звезди затрупват свода небесен, но не ми е до поезия в момента.
          Но съдбата си знае работата. Веднага я фиксирам! На около десетина метра пред мен. А, кажете, че нямам късмет! Като си пожелая нещо и то се случва. Приближавам я аз, разтърквам лице, да се освестя, захождам отляво и си викам “що да не я изненадаш, Иване, направо да я прегърнеш и да оставиш всичко в ръцете на провидението”? Щото, ако е жена на място, като ме види и ще ми отвърне с прегръдка, нали така? Аз не съм някой селски бек, може да съм пиян и издран, но съм готин и с достойнство! И самочувствие, разбира се! Оказва се, че в бутилката, която, за щастие е пластмасова, има остатъци водка. Дръпвам аз една голяма глътка за кураж и атакувам с ръце напред...
            ВИТРИНА, копеле! И жена на плакат! Дееба и мегапикселовата фотография в последно време, дееба мама му! Толкова перфектна снимка, 3Д, фотошоп и прочие излишъци! Свинщина! Стъклото се троши, спъвам се в рамката, губя равновесие и падам по очи... Жмуцопръцки със задно салто!
            Някой ме влачи, друг ме дърпа, чувам гласове: “нищо му няма, тоя се е напил като Гойко Митич! Палячо някакъв, зарежи го това прасе”...
        Събуждам се сутринта някъде. Като под “някъде” имам предвид, че не знам къде се намирам. Най-вероятно в някоя болница. Ръката ми е превързана, кракът също. Оглеждам се, други поражения липсват сякаш. Дрехите ми, окъсани, висят на един стол. Влиза някакъв полицай и всичко ми се изяснява. Всичко става кристално чисто като в реклама на “Сони Тринитрон” от деветдесетте. Въздъхвам леко и плахо се усмихвам. Викам си, “абе, Ванка, що не вземеш да се гръмнеш?” Но спирам с тези мисли, защото оптимистът се познава именно в такива трудни моменти!
            Жмуцопръц на парцали.



Тагове:   витрина,   плакат,


Гласувай:
17
0



1. martito - Горък Иванчо. . . чак разплаква от ...
15.04.2010 14:04
Горък Иванчо... чак разплаква от смях, милият:))))))))))))
цитирай
2. ianchefff - радвай се ти,
15.04.2010 14:41
на чуждото... ъ-ъ-ъ, таковата.
:)))
цитирай
3. martito - Е, та хубава работа, ianchefff, ...
15.04.2010 15:13
Е, та хубава работа, ianchefff, искаш да плача ли, м?
:))))))))))))))))))))))))))))
цитирай
4. ianchefff - тц.
15.04.2010 15:33
хич.
цитирай
5. sowhat - хахаха
15.04.2010 15:37
брех бро затъжила се бях за ванката шъ знаиш )))
цитирай
6. ianchefff - e па броцка,
15.04.2010 15:46
той си е тука наоколо, ма го мързи да пише, та, за т'ва е тъй.
:)))
цитирай
7. sowhat - баси и калпазина
15.04.2010 16:33
да взема и да се стяга му кажи ))))))))
цитирай
8. doriana - . . . и на кълбета! Готин завършек на ...
15.04.2010 17:43
...и на кълбета! Готин завършек на деня е кат те прочета, пич!
:)))))))))
А, може ли само "жмуцо" кат искам да обидя някой?
:)))))))
цитирай
9. ianchefff - dor,
15.04.2010 17:58
всичко зависи от теб!!!
:)))))))
цитирай
10. ianchefff - броцка,
15.04.2010 18:02
аз ше му кажа, ама дали шсе съгласи е въпросът???
;)
цитирай
11. darknesd - Пич, рулираш отвсякъде,
16.04.2010 20:26
Щях да падна от стола, за пореден път след като съм те чел...
цитирай
12. eloiz - Бога ми
17.04.2010 22:13
и на мен ми се случи веднъж - вървях си по тротоара с един Иван до мен, дето ужасно му завиждах за разкошните руси къдрици, и докато минавахме покрай един зоомагазин, и докато зяпах едни зелени папагали, и докато оживено размахвах ръце и обяднявах нещо взех, че се нацепих право в стълба пред магазина. Хем бях с очила)))))
цитирай
13. mglishev - Машалла
18.04.2010 07:49
Много се изкефих.
цитирай
14. drill - ЕЕЕЕеееееееееееее. . . . . . . . За...
18.04.2010 21:49
ЕЕЕЕеееееееееееее........
Завърна се и ти. Жмуцопръц.
Яко!
цитирай
15. libertybell - Хахах:)))
20.04.2010 01:26
Жмуцопръцкав ден за Ванката, ама радост за читателите:)
Поздравления, Янч!
цитирай
16. ianchefff - благодаря ти, либи.
20.04.2010 10:16
поздрави и на тебе.
:)))
цитирай
17. анонимен - от варна
24.04.2010 12:14
става, като онова с момичето на мотора, дето написало на фланелката си : "твоя съм за цял живот" и на гърба "и след това". ама много време мина и съм забравил името на шофьора.
иначе смешно. дълго търсене. време е за продължаване на рода.
цитирай
18. karambol5 - Хахахахахахахаххахахахах раз...
24.04.2010 19:52
Хахахахахахахаххахахахах разплака ме от смях :)))))))
Спомних си за едно приятелче........не се беше натряскало ,но се опитваше да мине за мноого пияно ,та а дано мацката му върже :)))))))
И до сега не съм сигурен дали наистина беше чакал такси на " Виотоша " или се опитваше дами се направи на интересен :)))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ianchefff
Категория: Изкуство
Прочетен: 3549820
Постинги: 589
Коментари: 12007
Гласове: 32604
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Октомври, 2019  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031