Събуждам се с огромно главоболие. И коляното ме наболява. И ръцете. И рамото. Изпивам един Benalgin. Изпивам едно кафе. Главоболието се усилва. Изпивам още един Benalgin. Няма полза. Продължава да ме боли. А това лекарство винаги ми помага. Явно трябва да действам радикално. Пък нали съм си и парче радикал чат пат. И напук на принципите си сипвам една голяма водка. И я изпивам. Пак напук. И още една. И ъ-ъ-ъ... тръгвам за работа.

            Качвам се в автобуса и една жена на средна възраст ме фиксира зловещо. Мигом се усещам и лапам едно драженце дъвка “Орбит”. Пак се мръщи. Лапвам още едно. Усмихвам се криво и й обръщам гръб.  

            Така. Слизам. Вървя. Внимателно, че да не се излупам. Тук там хора чистят снега от тротоара. Някъде успешно, някъде не много успешно. Леко залитам, понеже е хлъзгаво, не че съм се напил, моля ви! Просто има поледица! И... падам. И си удрям коляното, точно където ме боли! Ох, леле-е-е! Ставам бавно. Използвам някакво гребло, за да се изправя. Изоставено в снега. Вместо да чистят с него, те го захвърлили! Идиоти! Ще полудея! Изтупвам си гордо якето и дънките. Тъкмо се чудя къде да дяна греблото, при мен идва някакъв човек. Прилича на охранител. От тези, дето имат разни лепенки, емблеми и други картинки по униформата си. Яде баничка. Устата му е мазна. Отвратително! Както не ми е добре, почти ми се повдига!

            – Какво става тук? – фиксира ме ядящият.

            – Паднах, какво става!

            – Накъде с това гребло, господине? – егати въпросите. Аз едва се държа на крака, той ме засипва с порой от думи.

            – Наникъде! Просто го използвах да се изправя.

            – Кражба, значи. Ще се обадя в полицията! – и преглъща звучно. Сещате се за тези звучни преглъщания, дето понякога стресират малките деца и после дълго време сънуват кошмари, горкичките.

            – Моля?! – както ми е лошо, ако го развъртя това желязно оръжие, само на полиция ще ми станат всички!

            – Обаждам се! – осведомява ме бодигардът. Бе, прави каквото си знаеш, бе! Но, щом така ще си говорим, щом ще се заплашваме...

            – Вижте какво господине, тя предната вечер ми е причини голямо психическо и физическо страдание. Трябва да се разберем, защото това на нищо не прилича!

            – Коя “тя”? – оглежда се моят човек в няколкото персони, които ба-а-авно минават край нас, с надеждата да гледат сеир. 

            – Тя! – озъбвам се. И се обръщам към нея. – Здравей. След вчерашното ни премеждие, след което цяла нощ не можах да мигна, мисля че трябва да се изясним. Не може така да продължава! Нали?

            И се обръщам към охранителя, който не знае какво да каже. Мълчи. И двамата мълчат. Всички мълчат тази сутрин! Абе ей, хора! – Да вземе поне да ме погледне в очите, а? – питам, а той се задавя. Потупвам го по гърба.

            От сеирджиите също никой нищо не казва. Аз и не чакам съвет или помощ от тях. Не ми трябва. И сам мога да се оправя. Замахвам няколко пъти с греблото към нея. От свистенето на острието, охранителят рязко се навежда и се хваща за палката, която виси за респект на кръста му. Не че му трябва за нещо. Една емблема се откача от дрехата му. Нищо, той си има и други, не е проблем.

            – Оставя се да я ударя. Е, то е ясно, че няма да провеждаме тренировка по бойни изкуства на улицата в понеделник сутрин, ама... – разказвам на гарда, който се разтреперва.       – Странно, нали? – продължавам, а той вече ме мисли за изтърван от някое лечебно заведение. – Преглътнете си спокойно, господин охрана, аз не бързам.  

            – Ама какво правите? – и изтърва баничката си.

            – Господине, дълго е за обяснение – и поглеждам към нея. – Имаме частен разговор.

            – Какъв частен разговор с това гребло? – пита господин охрана. Мазнотии текат по бузите му, не се трае.

            – Такъв. Особен. Имах си проблеми вчера с нея – и кимвам в нейна посока – и съм дошъл да се разберем.

            – Вие господине, да не сте пил? Рано сутринта е. Как може! – процежда през зъби той. Вместо да ме разпитва, да вземе да се забърше! За целта любезно изваждам кърпичка и му я подавам. Той се избърсва и я пуска на земята. Ей, откачам от такива мърльовци!

            – Аз пия след 8! Това всички го знаят! А вие не си хвърляйте боклуците наоколо!

            – Добре де... Кои “всички”?

            – Ами “всички” е “всички”. Нещо като “Всички обичат Реймънд”! Не ми се обяснява!

            – Аха.  Сега кой ще плаща пораженията?

            – Какви поражения? Вие още малко ще ме накарате да й платя пластичната операция?! Не искате ли и разходка по Червено море да й осигуря? А?!

            – Каква пластична операция? – чуди се той. Хората се тълпят, панаирът започва. Да влезе клоунът!

            – Ами след удар с гребло, мисля, че ще има нужда от такава. И кимвам към... нея – тя продължава да мълчи. Изнервящо е някак, но си трайкам. Боли ме глава, коляно, ръце. Всичко ме боли!

            – Ще извикам полиция! – заявява ми. Не е в настроение. Какво толкова? А аз нещо се омърлушвам. То, с такива болки по себе си какво да направя. Не знам. Освен да ида на кални бани в Наречен. Или там, където има кал. На някое хубаво топло и безболезнено местенце. Посъветвайте ме. И вие сте се чувствали зле, да не би да сте от желязо? Разбирам, че има все още останали живи медицински чудеса от тези, дето не са хора, а железа, но мисля, че са малко на брой. Повечето сте нормални хора като мен. Нормален съм, да, да. Но няма помощ отникъде...

            – Господине? Господине? – какво, бе?! А, нещо съм се изключил. Ама така пък не усещам нищо. А този досадник ме бута! Не оставя хората да си починат малко! Дано да му се върне тъпкано!

            – Господине, ще извикам полиция!

            – Абе извикай, ако щеш и зелените барети! – не стига, че ми разваля дрямката...

            – Моля? – пита ме той. Виждали ли сте човек, който не знае какво да каже? Много е смешно. И аз съм изпадал в такива ситуации. Признавам си. Без бой, защото и без това имам достатъчно травми.

            – Моля ви, няма смисъл, ще се разберем с нея и си тръгвам – и му смигвам приятелски. – Ще ви я оставя на ваше разположение. Правете каквото искате с нея после – и пак замахвам с греблото. Гардът пак се дръпва уплашен настрани. – Няма да ви ударя, аз не съм такъв.

            – То, знае ли човек? – и се почесва по главата с палката. Аха-а-а, ето за какво им ги раздават тия палки. Да се чешат с тях.

            – Ще ни снимате ли? За спомен? – и изваждам фотоапарат от джоба на якето си. Да  му създам малко настроение. Че то, тази работа монотонна изглежда. А той ме гледа тъпо.

            – Ти си полудял!

            – Не съм. Вие не си ли правите снимки за спомен?

            – Ами... – замисля се той, – правя си, да.

            – Ето, виждате ли? – а хората си шушукат. Някои вадят фотоапарати да снимат. Ето, ще стана известен и аз. Ама крайно време е бе, дами и господа, моля ви!

            – Ама... – пак се чуди какво да каже. Явно не си прави снимки за спомен. Има и такива. Нещастни хора са пуснали напоследък по магазините. Имам предвид, по улиците. Не знаят какво е удоволствието от това, да се щракнеш. Дори ей така, за забавление. 

            – Хайде – подканвам го аз и за ставам до нея. Тя си мълчи. Нищо не казва. То, някой като е виновен, какво може да каже. По-добре да си мълчи, че пак ще развъртя греблото. Бодигардът продължава да гледа учудено.

            – Господине, моля ви. Тръгвайте си... – така значи, сега ще се молим?! А преди малко полиция, глупости. Като си си го изпросил, сега ще си го ядеш!

            – Ама как ще си тръгвам? Аз още имам да говоря с нея. Никъде няма да ходя. Ни-къ-де!

            – Край. Викам полиция – и докато се усетя, той натиска някакво копче на радиостанцията си (в днешно време всеки се радва на новите технологии, мамка им) и съобщава за спешен случай. Отговарят му само с “разбрано”. Сигурно работи за спешна медицинска помощ. Ще видим.

            – Аз от полиция не се плаша, да знаете! – осведомявам го, да не си мисли, че ще трепна. Пък, ако ще да дойдат и всички полицаи, дето бият мирното население по митинги. И всички спешни лекари, спешни санитари, спешни шофьори и спешни медицински сестри. Е, ако дойдат медицински сестри, ъ-ъ-ъ... облечени подобаващо и в подобаващо облекло, не бих ги върнал. Ама това е друга история.

            – Аз не ви плаша. Аз искам да се махнете оттук! – хленчи този с емблемите. Липсва му само емблема на “Сървайвър”. Да вземе да се запише в така известното предаване, та да се научи!

            – Добре. Оставете ме тогава да поговоря още малко и си тръгвам! – той ми мига. На парцали и на чаршафи. И на персийски килими. Само сняг не е завалял още. То и температурите се вдигнаха малко...

            – С кого искате да говорите, господине? – спокойно ме пита охранителят. Но си личи, че отвътре е кълбо с радиоактивност над допустимото. Да ви се намира гайгеров брояч?

            – С нея! – и кимвам към нея. Тя си седи мирно и кротко. Красива е, по своему, но след всичко, което ми причини, не мога да се радвам на красотата й! Той се пули и гледа неразбиращо в тълпата, която се разотива. Това е положението, билети не връщаме!  

            – И защо? – пак пита той. Ох, хайде пак обяснения.

            – Снощи бяхме заедно, нещо не се разбрахме и накрая аз го отнесох. Сега ме боли, рамото, коляното и главата. Изпих цели два Benalgin-а, не ми минава. И сега като паднах, се ударих на същите места.

            – Не ви минава. Ама какво сте правили?

            – Нали ви казвам, бяхме заедно. Е, за известно време, но то времето в такива случаи, знаете може би, не е от значение. За любовта няма времеви ограничения, нали? – почти му го прошепвам последното, съучастнически. А той, милият ме гледа неразбиращо. И лошо! Какво да направя не знам вече. Ето и полицията идва. Хубаво. Чудничко. Колата спира до нас. Има си буркан, светлини, озвучаване. Ще ми спукат тъпанчетата с тази сирена. Добре, че я спират. Излизат двама полицаи. Единият с чаша кафе, дебел, другият, дребен и слаб, пуши цигара. Вреден навик. “Нда”, както казваше Силвия преди време... Вчера си говорихме с една приятелка за бесни мравки. Установихме, че е лошо да те ухапе бясна такава. Понеже тия, мравките, се врат навсякъде и не можеш да бъдеш спокоен за секунда дори. Да е куче, да е котка, да е лисица, да я хванеш. Или да й избягаш. Или да й пръснеш дезодорант в носа. Ще се дръпне. Ама, хайде избягай от пълчища бесни мравки?! Няма начин. Лоша работа. Щото тази приятелка, с която си  говорихме била бясна на някого и се чудихме, дали е ухапана от мравка...

            И усещам как светът се завърта около мен. А, така. Да не би Земята да почна да се върти наобратно бе, майна? Всъщност дребният полицай ме дърпа за ръкава и почти ме привежда в състояние на падане. Но се удържам. За момент съм излязъл от орбита. Всмисъл, от сценката на улицата. Добре. Докъде сме стигнали?

            – Какво става тук? – този с кафето ме въвежда в ситуацията. И звучно си сръбва. Леле, как ми се допива кафе в този момент, мога да зарежа и разговор, и работа, и всичко!           

            – Ами този човек с това гребло... – започва гардът, но аз го прекъсвам.

            – Казвам се Иван Иванов, приятно ми е – и подавам ръка към полицаите. Усмихнат, приветлив, леко накуцващ... Леко пиян... Поглеждат ме, сякаш виждат протестиращ с маска и шише със запалителна течност в ръка в опасна близост до парламента. Толкова зле ли изглеждам по дяволите?!

            – Млъкни! – казва този с цигарата. И той не поема протегната ми ръка за поздрав. Добре бе, добре. – И какво стана?

            – Значи този... Иван, с това гребло замахна... – пак се опитва да обясни господин охрана.

            – Нека аз да ви кажа, нека аз! – почти извиквам. – Имах премеждие снощи и дойдох да се изясним. Реших, че с гребло ще е най-добре. Ето така... – и без предупреждение замахвам и й нанасям един светкавичен удар. Ако ме гледа някой филмов продуцент, със сигурност би ме взел за ролята на убиеца с греблото. Убеден съм в това. За съжаление наоколо няма филмови продуценти! Ченгетата се дръпват настрани, вадят оръжие. Насочват го към мен. Аз ли съм най-големият бандит в тази държава?! Аз?! Ужас!

            – Не мърдайте! Не правете никакви движения! – добре. Разбирам от един път. Застивам с вдигнати ръце. В едната държа гребло. И срещу вас да има два насочени пистолети и вие няма да мърдате!

            – Вземи му греблото! – нарежда другото ченге. Гардът внимателно ме приближава, взема “оръжието” ми и бързо прави две крачки назад. С тия картинки и лепенки по себе си е като Националната художествена галерия. А дебелият полицай мушва пистолета си в кобура  и започва нещо като претърсване с една ръка. В другата държи чашата с кафе. Ех...

            Да ви кажа само, че от известно време се чувствам като човек с кавички. Всмисъл, половин човек. Ми, то с тия болести си представям ужасни картини. Как не ми върви в работата, почивката, секса. Пейзажи и натюрморти взети направо от Апокалипсиса. Хайде в работата ще го преживея някак, ама това в почивните дни да ми е криво и да съм с кавички или пък в секса да съм натюрморт... Да не би да съм си ударил и главата, че мисля в такива черни краски? Хм. Не е добре. Просто не е добре...

            – Ало-о-о-о? – някой ме търси по телефона? Не, ченгето ми крещи нещо. Ама, оставете ме на мира бе! Аз съм с ударено коляно, рамо, ръце и съм с две водки напред. Я, стига!

            – Какво? – все пак се включвам. Включ, включ. Няма спокойствие. Ня-ма!

            – Не ми “каквокай”! – зъби ми се дебелият. Добре бе, добре. Щом си го търсиш...

            – Да ви питам само, вие като сте пълен, духовният водач в живота ви и той ли е дебел, ъ-ъ-ъ, извинявам се, пълен? – обръщам се внимателно към дебелия полицай.

            – Моля? – човекът замалко да си изтъве кафето на плочките. Какво толкова питам, мамка му. Значи да ме дърпаш може, а да говорим на духовна тематика не може?!

            – Примерно Барбара Буш, то и тя е такава една, закръглена. А е много известна – обяснявам му.

            – Нещо друго да питаш? – зъби ми се същият. И пак сърба! Е, щом си го търси...

            – О, да. Защо не са розови униформите ви? По весело ще е някак в тази ваша сурова и героична служба! Нали? Нали, нали, нали... – и заподскачвам със здравия си крак.

            – Млъкни! – крясва ми той.

            – Тръгвай! – Нарежда другият полицай. С цигарата. Дребен и слаб е, но сигурно владее джудо като този, руснакът, ъ-ъ-ъ, от алкохола и болката ми се губи паметта... Путин бе, Путин.

            – Ама... – опитвам се да кажа нещо аз.

            – Изчезвай, че ще те арестуваме наистина!

            – Кой ще плати? – пита бодигардът. Някак тъжно. Но няма да плача! Това да не е някоя любовна драма на която всички, включително и небето реват и после поетите пишат за плачещи облаци?! Не!

            – Претърси го за някакви пари! – заповядва дебелият. Мистър бодигард ме претърсва. Изважда 3 по 10 лева.

            – Ще стигнат ли? – пита джудистът.

            – Сигурно – вдига рамене господин охрана. Не е в настроение. Е, не мога да му уредя Уитни Хюстън, та да му го оправи!

            – Аз просто исках да си изясним отношенията – и услужливо я посочвам. Да не стане някоя грешка и да ме обвинят несправедливо в изнасилване, като депутата Кузнецов. Или Кузов. Все тая. То на две водки рано сутринта...

            – С нея? – сочи пръст към нея, невярващ полицай номер едно. Този с кафето.

            – Ми да.

            – Вие с жени имате ли отношения? – пита ме полицай номер две. Да, дребният с цигарата.

            – Парис Хилтън ми е любима – и се усмихвам. Но не срещам разбиране. Глупаци!

            – Изчезвай! – заповядва ми каратистът. Пардон, джудистът, все още с изваден пистолет. То, с тия бели кимона, с които се обличат, ходи ги разбери кой какъв е. А и на кого му пука, бе-е-е! Прилича ми на ръмжащо куче с оголени зъби. Налага се да се подчиня. Тръгвам. Неразбран и недоволен. С болести. Парис ми е любимка, какво, трябва да лъжа ли? Ей как карат хората насила да лъжат! И после що имало митинги, протести. Крив ще е денят ми, ама какво да се прави.

            – Нещо не е в час този... – чувам дебелото ченге да казва на останалите. За мен говори. Е, не е прав. Ама ходи се разправяй с хора, държащи огнестрелно устройство в ръцете си. За една бройка могат да те направят с нерегламентирани отвори по тялото.

            За протокола, минавам покрай нея. Продължава да мълчи. Естествено, аз не съм и очаквал отговор от нейна страна, просто се забавлявам. Мисля си, какво ли би се получило, ако беше проговорила. Е, няма значение.

            То и срещата ни беше така неочаквана. Да ви я разкажа, а? Крайно време е. Значи, намираме се пред Централна поща. Тъмнина и съвсем сух и чист тротоар. Плочки, наредени една до друга. Съвсем новички. Но от снега, който е паднал, понеже са слагани от “майстори”, едната от тях, тази, моята, взела, че се повдигнала от единия си край. Безразсъдно! И аз, както съм забързан не виждам, че се е извисила над останалите. Много коварно от нейна страна. Знаете, падам си по високи, но не и в този смисъл! Спъвам се, политам като птица и падам. И си удрям коляното, и си ожулвам дланите и на двете ръце. Последният удар е в рамото. От тези болки почти не спя цялата нощ. Мамата си джаса! Между другото, отново вкарвам в речника си “мамата си джаса”. Много е яко.

            Затова имам главоболие днес.  

            Заради една леко повдигната, квадратна, тротоарна плочка. С нужда от леки платични корекции след удар с гребло. Неприятното е, че след всичко, дори не се снимах за спомен. Майтап бе-е-е.  

            Но повече няма да си нарушавам принципите. Никакви водки рано сутрин.

Най-приятелски: спри ментето. Ако ше е водка да е Зубровка, Виборова или Собиески с билки - това от личен опит ;)
Няма и следа от главобол - гаранция.

И не се оправдавай тъпо с една плочка много моля :Р

ще пробвам.
Ама нищо не обещавам.
:)

Има много причини за главоболие.Вапроса е да премахнеш причината.Можеш да видиш причини за заболяванията в статията ми карма.

Дай ми онази с големите кръгли цици, аз съм млад :))))

може би е добра статията ти. Няма да я видя.

ан 4,
ти си млад и глупав. Не е за тебе, не се бутай.
:)

по- добре е да не си нарушавш принципите ,че нарушенията виж до къде водят ...дълългииии и мъчителни размишления над нещата от живота и...е ти си описал мъките си перфектно ако си забравил върни се и пак прочети :-)))

Мислех си защо нямаш пост за протестите пред парламента, ама на, имал си...

Янч, честно казано аз мисля, че трябва да продължиш с водките рано сутрин. Някак, с особено очарование се разкрива вътрешно- емоционалното ти пристрастие към униформените, кибиците и издатините по принцип.

пробай - от опит глава не боли - тъй разправят.
Чух от приятел на брат ми, а и прочетох в един спортен вестник ;)

Много особено започване на работния ден ))) И внимаетлно с рекламите на дъвки и напитки...че току виж някой тръгне да цитира разни правилници, и тогава съвсем ще се обърка реда на полицаите )))

Смятам,че тук си сбъркал числото/става дума за множествено число!:),да не си помислиш за нещо друго?:)/,би трябвало да е ПРИЧИНИ.
Ти си ги описал толкова хубаво,че чак ми се доплака от тези ПРИЧИНИ!
А онази там,"извисената" плочка е само ПОВОД!
Имаш и други грешчици,които ми се иска да поправя/е,не буквално,Боже опази!:)/:
От "звучните преглъщания" се стресират не само малките деца.../аз съм на 55 години и отдавна не съм дете,но тези звуци не само ме стресират,те ме и обиждат!:( ,защо ли? ми не знам,въпрос на възпитание и лични усещания.../.
Путин е САМБИСТ,/пък знае ли човек,може да е специалист и в другите източни бойни изкуства.../.
ТИ си най-големият престъпник в тази държава/НЕ СИ , АЗ съм!:(/.
Абе,май всички ние сме престъпници!
Така хубаво си описал цялата ни действителност,че ми се плаче,не КРЕЩИ ми се!
Сега остава да ти напиша като някой критик: "Творбата е многопластова,изпълнена с ирония и себеирония...",но НЯМА да го направя,а само ще те поздравя!
П.П.Ако и друг път имаш главоболие,моля те не вземай Benalgin или водка/независимо от марката!:)/,а просто ИЗКРЕЩИ още еднин такъв разказ!
Поздрави отново!К.

благодаря за рецензията.
Ще пробвам рецептата ти.
Поздрави.
:)

Това ще си го изпритня! И по пътя към русе ще го подложа на безжалостен анализ и очаквай петък събота евентуално да коментирам :)))

изпритни си го.
След като имаш желание...:)

и автограф ще искам :))

искайте и ще ви се даде...;))))

сценично присъствие..една от второстепенните роли е малко блудкава. Но все пак една "Златна палма" ..може би... е подходяща..само ако не ви спъне по пътя към успеха.. тя :)

то мани палмите, ама да не се хлъзна на някой банан по червенио килим, дееба и килима...
:)))))