2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. dobrota
7. vidima
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
За да е ясно, започвам с това: сборът от безкрайни среднощни пиянски изстъпления водят до трудно ставане сутрин. Но се забавлявам и не ми пука. Даже се виждам и на снимка в жълт вестник на заден план. Като статист. На четвъртия ред вдясно, този с червената картонена шапка на главата. Не този! Другият! Ама къде гледате и вие!?
Така. От няколко дни вкъщи живее чичо ми Личко. Така се казва, какво толкова!? Братовчед на баща ми. Мъж на 55 години. Уж всичко е наред. Имал бизнес за известно време в София и заради баща ми, изобщо не се замислих, когато казах:
– Няма никакви проблеми, ето ключ, може да останеш колкото искаш...
Но проблемите се появиха веднага след първото ми прибиране след 3:30 вечерта.
– Къде ходиш толкова късно? – пита ме той, сънен, по бели гащи.
– На кръчма, чичо.
– Не е полезно.
– Ами добре, Личко.
– Само това ли ще кажеш?
– Е и “лека нощ”, разбира се. Личко... – опитвам да се шегувам с името му, но не ми се получава. Съдя по това, че ме гледа накриво.
Влизам в моята стая. Споменах ли, че си пиша с една от “фейсбук”? Никога не ми е допадал, аз само за разнообразие, разбираш ли. И настъпи едно одобрение, включване в списъци и писане на различни безмислени неща. Също и замерване със снежни топки. Изпращаме си снимки, смешни статии и други изключително забавни неща. Назрява моментът да се видим. Усещам го. И тогава идва теслата. Тази вечер след новините. Това не го усетих. Може би от алкохола.
– Трябва да те одобрят моите приятелки тук и тогава ще се видим на живо.
– Иначе е опасно ли? – питам най-невинно.
– Да. Може да си неприятен – откровена до припадък. От по-лошите.
– А не може ли да съм приятен във “фейсбук” и на живо също?
– Не. Невъзможно е – кофти. До какви прозрения достига младото поколение в наши дни само. Освен това било “много интересно” така да се прави! Освен това тя се казва Любима! Личко и Любима, какви хора има напоследък, мале, мале. Запознаваме се по следния изключително интересен начин:
– Как се казваш?
– Любима.
– Аз пък съм Митко Палаузов…
– Ъ? А-а-а, ти се шегуваш.
– Да де, както и ти.
– Не бе-е-е, Любима се казвам! – почти я виждам как тропва с “любимото” си краче под масата. Казвам лека нощ и лягам. Тя може да е на 18 и да се чуди какво да прави, но мен ме чака работа, чичо Личко и други особено интересни неща.
Следващата нощ се прибирам от купон, с Маргарита. Записвайте си, ако е необходимо, че жените стават доста. С нея се познаваме от известно време. Излизаме, пийваме, хапваме, забавляваме се. На живо, да, да. Тя е кръстена на коктейл, в което няма нищо лошо.
Така. Чичо ми няма да се прибира. Щял да бъде с някакъв негов бизнес партньор.
Правим каквото правим и Марги си тръгва. Правилно, за какво ми е вече? Майтап, де-е-е! Аз си оставам, понеже съм пиян и понеже ми се спи. И понеже съм си в къщи!
И може би пак заради алкохола, но започвам да подозирам чичо, че има някакви проблеми и се крие тук, в София, при мен. От време на време ме трясва параноята. Решавам да преровя багажа му. Ей така, да видя какво има. Залитайки, търся, ровя и намирам торбичка със златни пръстени, гривни и няколко синджирчета. Опа-а! Иманярство, значи. Е, няма значение. Прибирам ги без да ми мигне окото. След това изпивам още не знам си колко и... На сутринта се събуждам в банята и се чудя защо съм си легнал до тоалетната чиния, като съм си завил задника прилежно с гуменото чердже пред вратата...
Тъкмо съм си отворил очите, свестил съм се, така да се каже и чичо се прибира. Влиза в стаята си, отредена за негова, и веднага след това изскача като попарен, ужилен и блъснат от каруца с два бели коня отпред, достойни да возят нечие аристократично семейство.
– Къде е златото, Иване?
– Какво... ъъъ... злато, чичо?
– Златото!
– Не знам за какво говориш, Личко.
– Някой идвал ли е тук?
– Много хора. И най-вече жени, Личе.
– Дай ми телефони и адрес. Ще ги проверя! – май наистина го е прегазила аристократическата каруца! Нищо не давам. Да не работи за ДАНС тоя човек!? Ще питам баща ми...
– Другари, да бъдем наясно! – казвам провлачено, че още ми се спи.
– Какви ги дрънкаш?
– Това по Вапцаров, Личка. Но няма да строя завод, спокойно. То, само това остана.
– Ще звънна на баща ти! И не съм ти никаква “личка”!
– Звънни и на Джордж Буш, ако искаш, Личинке.
– Ти си личинка!
– Отивам да спя, чичо, шегувам се – той се сърди и ме гледа лошо. Какво му става на тоя човек!? Ще питам във “фейсбук”, дали не са чули нещо за катастрофа между човек и каруца. Ъ-ъ-ъ... или бели коне с дълги опашки...
Лягам, но не мога да заспя. Чакам Любима от “фейсбук”-а да ме представи на всичките си въображаеми приятелки вече втора седмица и започвам да се изнервям.
Дремвам малко, ставам и усещам, че всичко е преровено и претършувано. Чичо ми гледа лошо. Трая си. Мирише на бъчва. Май е пиян. И облечен, и готов за път.
– Намери ли нещо, Личка? Виждам, търсил си.
– Няма да ми говориш така! Нищо не съм открил! Къде си го скрил? – пита ме.
– Нищо не съм крил, Лич.
– То беше за теб, Иване – почти се разплаква личо ми. Искам да кажа “чичо ми”. – Златото...
– Моля? Какво злато?
– Аз затова дойдох тук. Да ти го дам. Така се разбрахме с баща ти. Като сисвърша работата, да ти го дам. А ти така да постъпиш... – явно съм постъпил неправилно.
– Личо Чичко, тоест, чичо Личко, не знам за какво говориш.
– Ти добре ли си? – той е пияният, а пита мен дали съм добре!
– Не, спи ми се.
– Къде е златото?
– Какво злато, Лич?
– От моята чанта. Не ми викай “лич”!
– Добре бе, представа си нямам – наистина. Бях пиян. Вие сте ми свидетели.
– Да знаеш, че е твое. Това е твоята част. Събрахме се, роднините и така решихме. Е, някои не искаха точно така да се дели, но и за тях има.
– Да не почват да ме преследват сега, личо... всмисъл, чичо?
– Не се притеснявай. И стига с това личо, чичо и мичо – като чуя “не се притеснявай” и усещам студена пот по гърба си. Почти винаги се случва нещо.
– Добре, мичо. Шегувам се – но той пак не ме разбира. Така си и оставам неразбран от него. Нищо. Сбогуваме се мълчаливо. Само с погледи. Изглежда съкрушен. Клетият чичо Личко.
– Обещавам, като намеря златото да ти се обадя, чичо.
– Добре, Иване – и излиза. Малко е тъжно. Но не вярвам в никакво злато! Мотая се с желание да се сетя за златото, но не става. А Любима се включва в скайпа и ми обяснява:
– Във “фейсбук” има разни игрички, тестчета, разни каузи, към които можеш да се присъединиш, като да остане природа в България и други – като световния мир, примерно. Тя е кандидат за фотомоделна слава, така че я разбирам. Да се зарибява с каквото иска, но защо и аз да го правя?
– Можеш да си купиш и продадеш приятелите.
– А майки и бащи?
– Ако се регистрират, може – ей сега ще им кажа да се регистрират, дееба и глупостите! Добре, че нямам куче, та и него да го мисля. Колебая се дали да не кажа и на личо Чичко, ох-х, чичо Личко и той да се регистрира. Да регистрира и изгубеното си злато, та ако някой го намери да му го върне!
– Страхотно. Одобриха ли ме твоите приятелки?
– Oще не. Ще те известя – “ще те известя”. Я си... – да ви кажа, че преди време скъсах с едно гадже, заради конкуренцията, която имах от “майспейс”, “хай5” и останалите простотии! Вместо да ми обръща внимание, дремеше денонощно пред компютъра...
Изключвам се. Наливам си пиене, казвам си наздраве, усмихвам се и включвам телевизора. Кеф. Е, преувеличавам малко. Звъни ми телефона, пише “4и4о”. Не му вдигам, не ми се занимава. Злато, роднини, глупости. Остава само Индиана Джоунс да се появи. С него поне можем да пийнем...
Минава известно време във вид на няколко питиета и няколко глупави предавания. Как лети времето само, дееба! И към 10 вечерта се звъни. Отварям. Пичка. Пардон, млада жена. Не е руса, но ще го преживея.
– Добър вечер. Иван търся? – и се усмихва. Добре изглежда.
– Какво има?
– Аз съм Габриела. (Казах да записвате!) Представителка на част от вашите роднини. Студентка съм по право. 4-ти курс. Обадиха ми се...
– Браво. И аз какво трябва да направя? – гледа ме учудено с големите си, адвокатски, бих казал, очи. Спасявам я. – Шегувам се, влизай – плахо пристъпва. Не е много нахална за адвокат. Явно има пропуски в обучението. Докато си сваля якето, питам – И ти ли ще ми даваш злато?
– А, ми не. Аз ще ти вземам.
– Защо?
– Аз съм представителка на част от вашите...
– Да бе, да. И?
– Те искат някои пръстени и обици, за сметка на други. Искат да ги размените. Иначе ще ви съдят.
– Аз нямам злато.
– Аз съм студентка по право, 4-ти...
– Аз пък съм братовчед на Мики Маус.
Усмихва се, мисли, че се шегувам. Добре де, шегувам се. И се напиваме. Всъщност тя се напива. Отдавна не съм виждал толкова пияна жена. Брутално е, не знам дали ми вярвате. Опитва се да седи права на табуретката, ама не може и залита. Аз съм с паркет, не би трябвало да си сцепи красивата глава, но за да съм по-спокоен я слагам да седне, т.е. да легне на фотьойла. И докато я слагам... да не ви разправям. То и не помня много, щото и аз се отрязах. За протокола, записвам, че е било супер. Сутринта й е малко конфузно, но бързо разведрявам атмосферата като й казвам вица за заека и приключенията му в страната на зеленчуците, дето го преследват, понеже се е напил и ги обижда на месо. Тя се усмихва. Значи, разминава ми се съда.
– Това не значи, че няма да те осъдя, нали знаеш? – значи, не ми се разминава!
– Добре, Габи – искаш ли да ми направиш, ъ-ъ-ъ... – затруднявам се да й го кажа направо, някак, не сме си близки чак толкова, – сещаш се, нали?
– Казвали ли са ти, че си идиот?
– О, да. Много пъти. Основно жени...
– Разбирам ги!
Тръгваме без да си говорим. Качваме се в първата маршрутка. Чичо ми звъни. Ама много е нахален този човек!
– Иване, намери ли златото?
– Не, чичко, тоест, Личко, но една адвокатка иска да ме съди.
– Не говори с нея, тя е изпратена от другите...
– Добре. Чао – затварям. Изпратена от онези, другите. Сякаш се намирам в “Изгубени”. Както знаем, тия “другите” са лошите. Ди адърс! А къде е корабът-майка, по дяволите?
Габи седи до мен, поглежда ме, но не любовно, а някак адвокатски и започва да говори. Обяснява ми закони, параграфи и подточки. Разбира се, не я слушам.
– Довечера свободна ли си? Можем да повторим... – рязко настъпвам аз.
– Много си зле – хайде няма нужда някаква неизлюпена още адвокатка да ми го разяснява...
И маршрутката катастрофира. Шофьорът просто изтърва волана и се преобръщаме настрани като по филмите.
Слава Богу няма сериозно пострадали. При удара Габи се сгушва в мен. Аз само си ударям главата, ама не много силно. Излизаме един по един. Съвсе-е-ем малко ми тече кръв. Превързват ме като партизанин на 9-ти септември, за да изглеждам по-геройски. Нещо като Митко Палаузов съм. Само автографи не съм почнал да раздавам. Не че той е раздавал...
– Да се върнем на златото! – казва Габи, докато се мотаем край линейките и полицейските автомобили, два броя, и някакви други, които не ги знам за какво са. Само Емел Етем липсва. Нали я знаете, онзи наш симпатично безсмислен министър на еди какво си.
– Какво злато? – провиква се Маргарита, почти от автобуса, от който слиза. – Как си? Научих от радиото... – следят ни навсякъде, дееба и агенциите!
– Злато, което не е негово, но е в него! – разяснява казуса Габчето.
– Не знам къде е – казвам аз. – Добре съм, не виждаш ли?
– Виждам. Щом казваш...
– Искаш ли автограф?
– Стига де – цупи се Марги. – Не е кой знае какво! – е, не може така да се отнасят с героите на държавата, мисля.
– Ти коя си? – обръща се Габи към нея.
– Аз съм гаджето му, а ти коя си? – изсъсква Маргарита. Е, чак пък гадже... Ама не й правя забалежка.
– Аз ще го съдя. Аз съм адвокат 4-ти курс... – започва Габи.
– И снощи спа с мене – да е ясно кой кой е.
– Моля? Спал си с тази пачарва, дето ще те съди за злато, което не знаеш къде е!? – Без да искам – какво да кажа. То след тоя удар... – Искаш ли автограф от един партизанин?
– Идиот! – и Маргарита ме обособява в коя мисловна група съм. Мерси бе, мерси! Аз автографи предлагам, тя ме псува. Я си таковай...
– Не ме занимавайте! – ставам и се разхождам наоколо. Медицински екипи, ченгета, някакви други, тълпа, милиони, маса народ. Почти като в Гео Милев. Само дето не правим революция, ами... ъ-ъ-ъ... нещо друго.
Получавам есемес от Любима, от който научавам, че трябва, моля ви се, да си отворя мейла, за да разбера, че го е задръстила с безсмислени писма, от които да науча, че ми е писала във “фейсбук”! Било важно. Боли ме главата. А Габи и Маргарита още малко ще се сбият. Двама полицаи ги разтърват. Жалко. Обичам женски бой рано сутрин.
– Как сте? Как се казвате? – и виждам микрофон под носа си. Млада и доста нахална журналистка ми задава нелеп въпрос, след като е обиколила повечето от нас, жертвите.
– Прекрасно – казвам. – Аз съм Митко Палаузов. Тази превръзка на главата ми е просто за украшение. Аз съм малко откачен и ще я съдя тази тук! –и кимвам към Габи.
– Не се казва така! – прозява се Габи. И се усеща – Ти ще ме съдиш?
– Да.
– Тя е виновна за катастрофата? – пита репортерката.
– Да – продължавам. Аз партизанин ли съм или лукова глава!? Или чеснова...
– И е откраднала златото на чичо ми, Чичко. Личко! – поправям се веднага.
– Аз? Ти си го откраднал и аз ще те съдя, ненормалнико!
– Я млъквай, ма! – срязва я Маргарита.
– Моля ви, кажете повече за нашите зрители!
– Да го духат! – отсичам. – Лично аз, Митко Палаузов им го заявявам най-тържествено от върха на планината! – И получавам пореден есемес от Любима, че окончателно съм одобрен, може да се видим, когато пожелая и тя щяла да бъде много миличка. И тя да го духа!
– А вие? – репортерката се цупи и бута микрофона към Габи.
– Аз съм адвокат и ще го съдя. Той не е...
– Какъв адвокат си ти, ма? – крясва Маргарита. – 4-ти курс!
Пак получавам есемес от Любима, че не просто ще бъде миличка с мен, ами и огнена и ще трябва да потуша пожара в нея. Звучи ми като чалга парче. Аз да не съм пожарогасител, мамка му!
– Кажете за нашите зрители – продължава репортерката.
Иде ми да си сваля обувките и да ги метна по нея, както направил някакъв олигофрен към Джордж Буш, толкова е зле, горката...
Стоя и се усмихвам небрежно. И кимам възпитано с превръзка. Габи седи и рови нещо в Наказателния кодекс. Маргарита говори с едно от ченгетата.
– Да си знаеш, че ще те осъдя! – присламчва се Габи.
– За какво ще ви съди? А не би да сте вие шофьора? – разсъждава на глас журналката.
– Да – обичам хумора рано сутрин.
– Вие сте шофьора!? Какво стана, разкажете повече, как, кой е виновен? ! – почти усещам оргазма, който всеки момент ще избухне в крехкото репортерско телце.
– Свободна ли сте довечера?Да продължим работата с микрофона.
– Нещастник! – с оргазмите дотук!
– Скоро ще е осъден такъв! – добавя Габи.
– Искате ли да си направим една тройка довечера? – просто питам. – С мен, Митко Палауз...
– Простак! – прекъсват ме и двете в един глас.
– Оставете го на мира! – защитава ме тази, дето е кръстена на коктейл. Без сламка. Явно не се е получило с полицая и ми е простила изневярата. То пък една изневяра. С адвокат, при това още студентка...
– Не можахте ли да се пресегнете и да уловите кормилото? – журналчето вече започва да ме дразни.
– Аз съм Митко Палаузов, не Джон Уеин!
– Ама... – продължава тя. Нахалства. Разпитва ме. Както е тръгнала и пари ще ми иска.
– А искаш ли да ти метна една снежна топка? – и се усмихвам обеззоръжаващо.
– Каква снежна топка? – чуди се тя.
– Кръгла. От виртуалните. Аз нали съм партизанин...
– Цървул! – о-о-о, я си гледай микрофона!
– Каза ли ти го!? – включва се Габи.
– Разкарай се, лигло! – крясва Маргарита и боят пак приближава. Ха, дано стане, моля се на ум. Но нищо не става. Габи хваща такси, Маргарита хваща автобус, заявявайки, че “щяла да помисли какво ще прави с мен”, а аз се прибирам обратно в къщи. Някак след катастрофа не ми се работи. Любима ми праща още 4 есемеса, звъни ми 5 пъти, но неуспешно, защото не вдигам. И на “Чичко” също не вдигам!
В момента цъквам запоследно с мишката! Не ми се занимава с глупости! Изтривам акаунта си във “фейсбук”!
След два дни влизам в банята, подхлъзвам се и залитам. Докато се опитвам да стана, забелязвам, че зад тоалетната чиния има някаква торбичка. Със злато, правилно. Връщам го с куриер на адреса на чичо ми с подробно описание на случката, хиляди извинения и обяснения. И той ми се обажда и ми вика:
– Тази държава е пълна с тъпанари. И ти си тъпанар! – мислено се съгласявам с него.
Същата вечер, забравил за Митко, Личко, Любима, Габриела, Маргарита, злато, превръзки, топки и всичко останало, което се довлече “ин май лайф” напоследък, пийваме с един близък приятел и слушаме AC/DC. И той изтърсва:
– Така като ги слушам, братчед, скоро няма да дойдат у нас!
Прав е, мамка му.
Badoo - Facebook, но за секс
Ястреба на развлекателната индустрия Мар...
22.12.2008 16:28
Диваци!
Кво злато - кви пет лева. Те жалост към Митко Палаузов нямат ли?!
Мамицата им, вместо да го обгрижат качествено...
Дай да пийнем по едно няколко пъти, а другите да се таковат в таковата...
и остроумието.
Ти мене уважаваш ли ме?
И какво противе имаш пиенето? Да не би само той да е пиел?
Не че се оправдавам, ама...:)))))))))))))
08.01.2009 21:41
Моите съболезнования към духовните мъртъвци. Профанизираният хумор е последното убежище на лъжата и бездарието.
15.01.2009 12:57
17.02.2012 10:05
Иначе гледам, че се забавляваш с коментиращите, особено с някои :) Винаги съм се чудил откъде имат енергия.
Поздрави и да знаеш, че си те "гледам" в Рийдъра
- Марк
2. Повече няма да правя секс!
3. Съвестен гражданин
4. ЦЕНАТА НА ПРЪДНЯТА
5. СКЪПИ, БОЙКО...
6. ianchefff's BEST OF
7. The Best of MUSIC
8. АГИТ. ПРОП.
9. СИЛВИЯ:Gold Collection
10. Моята книга.
11. so fucking what?
12. Just Яна
13. Новата тя!
14. Мария Николова
15. ОСТРИЛКА!!!
16. еxtremecentrepoint
17. 1968
18. нямаме пари скъпа, но имаме дъжд
19. Една от най-великите фантастични истории, разказвани някога...
20. Фолклорна формация "НАШЕНЦИ"
21. ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
22. “ГАЛЕРИЯ” НА КИЧА
23. Йорданка Фандъкова преборва законите на физиката
24. Писмо до бате Слави Трифонов - Ракетата
25. ИСТОРИЯ ЗА ФЛИРТ, КАФЕ И ОЩЕ НЕЩО...
26. Лесни пари за Вероника
27. СИНЯТА КОАЛИЦИЯ
28. ПРОШКО