2. radostinalassa
3. varg1
4. leonleonovpom2
5. kvg55
6. wonder
7. mt46
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. tota
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. vidima
7. dobrota
8. ambroziia
9. bojil
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. bateico
9. mimogarcia
10. iw69
Прочетен: 7801 Коментари: 25 Гласове:
Последна промяна: 10.01.2009 19:25
Днеска се разхождам по улица “Витошка”, дето в последно време е арената за показ на всякакви парвенюта и идиоти, и се радвам на хубавото време. Чувствам се в почти отлично настроение, но още може да се желае. И влизам в първия срещнат магазин, за да премахна “почти”! Оказва се, че тук се продават прашки, сутиени, бельо, чорапи и други подобни... ъ-ъ-ъ, неща. Чистичко, спретнатичко, че как иначе, “Витошка” е това, центърът на столицата, пари се перат тука, ей! Ама това е друга тема. Е, продавачката дреме с фас в уста пред входа и меланхолично ме проследява като влизам. Не изглежда доволна. На мен обаче не ми пука. Действам по план. И й викам:
– Добър ден. Искам да купя едни прашки. Какви модели имате? – и се усмихвам ама мно-о-ого чаровно. Умея го, да си знаете. А тя, младо момиче, сигурно няма и 25 ми се сопва:
– Какви модели, това да не са леки коли?! – брех! Що така с лошо бе? Какво им става на тия, днешните?
– Не са леки коли, разбира се, прашки са... – овладявам яда си, първо, защото, както споменах, днес ми е много весело и второ, защото просто не искам да се карам с никого. Поне не сериозно. Ама все пак, не може такова отношение бе, драги зрители!
– Тогава защо питате за модели? – пак пита тя. Прилича ми на една актриса, но не се сещам името й. С тъмна коса е, много червило и някакви цветни фибички в косата. Добре, че няма и лампички да светка докато работи.
– Така ми дойде – какво да й кажа?!
– Как така ти дойде, то, това – замисля се за миг, – да не е мензис? Вие да не получавате мензис бе, господине? – и на “бе” ми говори, и за мензис ме пита. Може и да получавам, нея какво я интересува? Егати възпитанието! Аз оборот съм дошъл да правя, тя ми се зъби. Стискам устни, преглъщам и тази дивотия. Но влизам и аз във филма.
– Да, получавам мензис. Вчера ме даваха по телевизията в новините, ако сте гледали новините. Утре съм при Венета Райкова, да ме разпитва – сещате се, онази, дето може да драматизира за всичко. Дори 6-ца от тотото, някой да спечели, тя пак би могла да ви накара да се разревете от ужас. Толкова е добра.
– Ама как така? – учудва се девойчето и една червена фибичка с тих пукот се разкопчава, като позволява на косицата му да цъфне. Усмихвам се внимателно, да не вземе да се разстрои, че ще ревне и трябва да я успокоявам, а хич не ми се занимава с успокояване на когото и да е днес. Тя си прибира фибичката в чекмедженцето под касата.
– Ето, така. Уникален случай съм, ще ходя в Америка, да ме изучават в университетите там – разказвам. И си вярвам де, за да съм убедителен. Ама не като български актьор, щото те преиграват и става скучно като ги гледам.
– Су-у-упер – изведнъж стана “супер” положението. Явно в последно време са пуснали олигофрени за продавачки. Казах ли ви че дъвчи дъвка? Не съм? Е, казвам ви. И постоянно прави балончета и ги пука в лицето ми. Пук... Чат... “Су-у-упер положение”. Чат, чат...
– Та, въпросът ми беше какви модели прашки имате? – връщам аз колелото на историята.
– Ама нали ви казвам, това не са модели... – пук.
– Добре, какви видове прашки имате? Или сега ще ми кажете, че това не са животни, за да са видове?
– Заяждаш се – и пак следва чат, пат, пук. Почвам да примигвам от толкова много пукот. Добре, че съм бил в армията едно време. – какви точно прашки търсите?
– Имате ли в червено?
– О, цесекар – усмихва се. Абе, ще станем приятели май. След такава усмивка от нейна страна...
– Не, Манчестър Юнайтед. Имате ли с надпис “Манчестър Юнайтед”?
– Нямаме – чат.
– Ливърпул? – продължавам да се надявам аз, вярвайки в нашето бъдещо приятелство.
– Не – чат, пук. Прикляк... “Прикляк” се отнася за мен. От пукота прикляквам.
– Лоша работа.
– Ама това наистина ли е за вас? – пита ме тя. И ми намигва. Предпочитам да ми се намига, отколкото да ми се гърми!
– Кое “това”?
– Ами, прашките... – чат, пат! Ще хвана някоя болест от стреса. Не ми вярвате сигурно, но магазинът е доста голям и кънти от нейните гърмежи доста силно.
– Не – простичко отговарям аз и леко примигвам, в очакване на следващото гръмване. – Имам една гола статуя вкъщи, за нея са. Да я облека, че като ми идват по-възрастни роднини на гости, да не се изчервяват.
– Моля? – тя толкова се учудва, че за миг спира да дъвче! Представяте ли си?
– Шегувам се. За мен са, разбира се.
– Е, откъде се разбира? – чат.
– От това, че съм фен на “Манчестър Юнайтед”.
– Феновете им носят прашки ли?
– Не знам за всички. Ама аз просто искам да пробвам. И затова питам за модели, цветове… – при “модели” момичето пак се озъбва. И изджваква няколко гърмежа. Бе, какво толкова странно има?!
– Ами имаме едни тук… не са много червенки. По-скоро розови – чудно, аз да не съм...
– Не искам розови. Аз да не съм фламинго! – отсичам с достойнство. – Или розовата пантера Пинко. Гледали ли сте я?
– Никакви пантери не съм гледала! Ама много сте претенциозен!
– Щото сте малка, напоследък не са я пускали! Един модел още не сте ми показали! Вид, искам да кажа – така де.
– Не ги ли виждате? – и следва откос от устата й.
– Виждам ги аз. Ама вие за какво сте тук? Що не ви сменят с една касичка? Идвам, избирам си, ако има, пускам парите и чао...
– Чао? Тръгвате ли? – пита ме с надежда момичето. Без да пука. Имам чувството, че обяснявам на паметника на Съветската армия.
– Вие блондинка ли сте?
– Моля?! Ще се обиждаме, така ли?
– Не, питам само. И за вас ще разкажа на Венета Райкова.
– Ми, добре. Тъкмо ще стана известна.
– Да, ще ви дават по телевизията. Ама в черни краски.
– Но ще се махна оттук! – вдига дръзко глава. Сякаш се кани да пее химна на финала на Шампионската лига. Толкова гордо стои. Щяла да се маха. Абе, къде ще ходиш ти бе-е-е-е. То с тая дъвка, най-много в казармата да я вкарат. Да си гърми на воля.
– Вие затова ли така ме обслужвате? – пак се връщам на основния мой въпрос.
– Аз не ви “обслужвам”! За каква ме мислиш?
– За продавачка, консултант-продавач. Нещо такова.
– А, добре – е, чак пък толкова зле не изглеждам, моля ви. Тя ме обижда. Толкова ли съм тъп, че да си мисля за проститутки в магазин на “Витошка”? В ни-ка-къв слу-чай!
– Червени нямаме значи. Дайте да видим розовите – въздишам аз отново с надежда.
– Ма, не ги ли виждаш, де? – къде останаха добрите обноски, не знам. Явно са отлетели от главата й. Ми то след толкова много гърмежи, нормално е да почнеш да се държиш като говедо. Ама ги намалява сякаш...
– Ма – влизам в нейния стил, – искам и да ги пипна, ако може.
– Чисти ли са ви ръцете? – и чат, чат! Ще ме застреля още малко. Нищо не е намалила! И такова нещо ми иде да й кажа, ама се спирам, за да не загубя по-малките си почитатели и почитателки.
– Да. Чисти са!
– Щото не са евтини. Идват тук всякакви, пипат, мажат, после как да ги продавам?!
– Не знам. Дайте да ги видя.
– Ето ги – пипам, нещо не ми харесва цвета.
– Не ги искам. Нещо друго?
– Какво друго?
– Ами химикалка, листи и свещник с иероглифи. Ама японски, че китайските не ги разбирам добре. Имате ли?
– Вие да не сте болен? – чат, пат.
– Не, добре съм. Ама с тоя пукот след малко ще започна да заеквам. Вие ли ще ми плащате лечението?
– Мен ме кефи! – я, фръцла с фръцлите! Тебе може да те кефи и да пикаеш права насред улицата, ама не го правиш! Спестявам й го това, последното.
– Питам за други модели, ъ-ъ-ъ, видове?
– Ама ето ги бе, господине! Ето ги! – очаквам да ги свали от рафтовете и да ги тресне в главата ми. И да се превърна в ходеща реклама на бельо. Може и някоя фибичка да ми закичи.
– Може ли да пипна? – казвам със съкрушен глас. – Измил съм си ръцете.
– Кои по-точно?
– Тези! – посочвам на посоки. Тя още по-напосоки ми дава някакви. – Какви размери имате?
– Ще ви станат! – категорично казва момичето-продавач-консултант и за да е по-респектиращо, гръмва няколко пъти. Прикляквам и поглеждам нагоре в очакване да падне някоя лампа. Не пада. Добре са ги захванали в случая. Щото в последно време какво ли не се случва.
– Какви размери имате?
– Ще ви станат – настоява тя. Чат, пук...
– Какви размери имате? – повтарям пак.
– Вие не сте в час, господине! – пат, пат, чат. Само рикошети не се чуват. Канонада, достойна за екшън с главна героиня актриса, дето стреля с уста. Може някой следващ Джеймс Бонд да е жена, що не? Там нали всякакви простотии вървят...
– Питам за размери, вие ми говорите за час. Аз да не съм ученик?
– Какви ученици ви преследват? – пат, чат.
– Е, такива. С прашки. Ученици с прашки! – ама и аз като полудея и става страшно!
– Моля?
– И ме целят с камъни...
– Глупак!
– Е, как да си избера прашки с такова обслужване? Имате ли книга за похвали и оплаквания?
– За какво ви е? – пук.
– Ами пиша поезия, та ми трябва някъде да си запиша една идейка. Може ли книгата? – казах, че става страшно.
– Нямаме такава. Ще се обадя на шефа, да дойде да ви изгони! – и спира да дъвче.
– Тъкмо ще му разкажа за Венета, мензиса и обслужването тук. И стрелбата с дъвка! Довечера на Венета ще разкажа, че съм без гащи отдолу, щото не съм успял да си купя заради вас! – предупредих ви за страшното!
– Ама… – и сбърчва носле.
– Ама “а” де. А аз просто искам да разгледам – и лицето ми приема тъжен вид. Сякаш съжалявам за пропуснатия шанс да се кача на Халеевата комета.
– Ето, разглеждайте – омеква момичето.
– И да пипна искам. Мил съм си…
– Стига си го повтарял! – и пак се втвърдява. Шизофреничка!
– Имате ли различни размери?
– Имаме! Да! Имаме! – крещи, пени се. Я, по-спокойно бе, другарко!
– Какви? – казвам го най-учтиво и възпитано. Както ви споменах, дошъл съм за добро настроение и си го получавам. За вас не знам.
– Аз ви казвам, тези ще ви станат! – и ме оглежда отгоре до долу. Чак малко се притеснявам. И следва чат, пук, пук. Хайде пак почнахме със зарята... Абе, що не го наемат да гърми по празниците? Слагат му един високоговорител и почва. Спестяват се хиляди левове. Ще пиша до канцеларията на президента довечера. – Познавам хората – обобщава момичето, бавно предъвквайки заключението си.
– Виждали сте ме гол? Иначе как ще знаете размера ми? И това кога? Не си спомням.
– Не мога да ви понасям! – пат. Само едно едничко “пат”. Нищо повече.
– То и аз не мога да се понасям понякога, особено, когато съм без прашки – и ние имаме проблясъци, да, да.
– Ох…– да не си глътна дъвката сега? Че как ще извикам “Бърза помощ” без прашки? Срам, срам... Шегувам се.
– А след Венета, довечера имам среща с гаджето. Как ще се явя така при нея?
– Ами купете си!
– Опитвам се. Нямате червени.
– Имаме розови!
– Не става. Кога ще получите?
– Вдруги ден – чат, пук. Пак се почна.
– Червени?
– Да.
– Различни размери?
– Да – надеждата, че най-после ще си купя нещо и ще се разкарам, расте с всяка изминала секунда в погледа й. Дори дъвченето намалява своята скорост.
– В други ден ми е късно – и всичко в очите й рухва. Ако сте виждали как се събаря сграда, взривена с динамит, е, така се срина нейната надежда.
– Е, аз какво да направя?! – пак заема войнствена позиция и ме подпуква с куршуми. Образно казано. Иначе има хубави устни, но с тия гърмежи се загрозява.
– Дайте ми книгата за оплаквания! – както казах и аз имам блестящи попадения.
– Нямаме такава книга! – пат! Чат!
– Ще отида при конкуренцията. Ще разкажа на всички за вашия магазин, как нямате червени прашки за мъже!
– Ми, аз съм на заплата. И ще напускам скоро…
– Ще дойда след като напуснете. Мисля, че ще е по-различно някак.
– Довиждане – казва ми и изстрелва един залп. Май вместо прашки, преди да вляза тук е трябвало да си закупя бронежилетка!
– Не съм тръгнал. Аз търся и жартиери някакви.... – виждам как й прилошава. Оглеждам се за чаша с вода наоколо. Под едно огледало има малко жълто шкафче, а върху него кристална вазичка с червени цветя. А, така! Значи червени цветя имаме, червени прашки нямаме!
– Какви жартиери? – запазва самообладание тя.
– Червени.
– НЯМАМЕ ЧЕРВЕНИ!
– А онова червеното там какво е? – и посочвам зад гърба й.
– Чорапогащник.
– Не може ли да го срежете и да ми го направите на чорап с жартиери?
– Аз да не съм шивашки цех бе, господине? – чат.
– Не знам, отзад може да сте.
– Къде “отзад”? – чат, чат, пук.
– В задника – ами, търси си го, извинявам се за грубия език, който употребявам.
– Идиот!
– Не бе, може да имате фабрика зад магазина, то оттук през витрината ми прилича малко на Чичо томовата колиба като гледам…
– Ти си Чичо томовата колиба! – чат, чат, пат. И едно последно “пук”. Добре, че не съм негър, че ще си помисля, че иска да ме застреля.
– Аз? Не. Аз просто искам прашки и жартиери.
– Ето ги! – и стиска устни. Изглежда ми малко истерична за продавачка. Вие как мислите? Явно няма желаещи за тази работна позиция, иначе не би трябвало такива да работят. Нервни, с автомат в устата. Не е гот.
– Искам червени.
– Нямаме червени!
– И аз как ще правя любов довечера? След Венета…
– Не знам!
– Така съвсем голи, няма да се чувстваме добре. Ще приличаме на разгонени китове. Правещи любов. Опитващи се... – натъжавам се видимо. – Няма да е добре. Така голи е малко семпличко. Безинтересно... Скучно... А толкова желание имаме...
– Престанете! – пат, чат.
– Дайте ми книгата за оплаквания – аз си знам моето.
– Нямаме такава книга. Напуснете магазина, моля! – опа, така ли ще се отнасяме с клиентите? Къде остана девиза “клиентът винаги има право”? Къде?
– Ще отида в полицията – заплашвам я. Малко да се усети!
– Отивайте, където си поискате – чат. Само едно.
– И при Венета Райкова ще ида. Ако ме приеме…
– Нали щяхте да участвате в предаването й? – отваря широко очички девойката. И не ме удостоява с нито едно едничко “чатче”. Да не са свършили патроните?
– О, пошегувах се – и пак й се усмихвам чаровно, както в началото на нашата история. Тя не се усмихва. Дори не дъвче. Гледа ме лошо.
– Нахалник! Така да се гавриш!
– Имате ли червени прашки?
– НЕ!
– Не ми трябват, и това беше шега. Довиждане.
– Сбогом! – без заря, фойерверки и салюти. Е, нищо.
Обръщам се и виждам Венета Райкова! Tази, която може да ви разгони майката с безсмислени въпроси, зададени по най-абсурден начин. Стои на два метра зад мен, гледа ме и мига на парцали! Самата тя. Или някоя, която прилича на нея.
– Добър ден – казвам спокойно. – Тук нямат червени прашки. И се държат грубо.
Нищо не ми отговаря.
Излизам безгрижно, с усмивка на уста. Затананиквам си любима мелодия.
Чудесно време, чудесен ноемврийски следобед.
За съжаление немали. Т'ва ми го разказа очевидец истински!!!
Най-хубавото тепърва предстои...:)))))))))))
07.11.2008 14:54
07.11.2008 15:28
рониа, тенскс:)))
миссиа, нищо не й е. не знам за какво говориш.:)
ан 9, така трябва.
разревах се от смях, това го слагам веднагически в блогрола под заглавие "за ЧЕРНИ дни", та като ми е скапано да си го препрочитам
нещо каза, че тепърва предстои май.... мисля.... нещо....може би...
втора серия с колежката от другата смяна в същия магазин?
07.11.2008 17:33
Поздравявам те и за подарената работна пауза,която прекарах в смях,четейки поста ти :))))
by Ralitsa
Усмих. :)
Най-хубавото тепърва предстои.
:))))))))))))))
:)
10.11.2008 14:27
такива продавачки
Други няма.
:)
Ама сигурна ли си?
I can see a love restrained
But darlin' when I hold you
Don't you know I feel the same..."
Сам лайк дис, нали?
Всичко е наред, спокс.
:))))))))))
2. Повече няма да правя секс!
3. Съвестен гражданин
4. ЦЕНАТА НА ПРЪДНЯТА
5. СКЪПИ, БОЙКО...
6. ianchefff's BEST OF
7. The Best of MUSIC
8. АГИТ. ПРОП.
9. СИЛВИЯ:Gold Collection
10. Моята книга.
11. so fucking what?
12. Just Яна
13. Новата тя!
14. Мария Николова
15. ОСТРИЛКА!!!
16. еxtremecentrepoint
17. 1968
18. нямаме пари скъпа, но имаме дъжд
19. Една от най-великите фантастични истории, разказвани някога...
20. Фолклорна формация "НАШЕНЦИ"
21. ОСВОБОЖДЕНИЕТО НА БЪЛГАРИЯ
22. “ГАЛЕРИЯ” НА КИЧА
23. Йорданка Фандъкова преборва законите на физиката
24. Писмо до бате Слави Трифонов - Ракетата
25. ИСТОРИЯ ЗА ФЛИРТ, КАФЕ И ОЩЕ НЕЩО...
26. Лесни пари за Вероника
27. СИНЯТА КОАЛИЦИЯ
28. ПРОШКО