Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.11.2008 13:36 - Ноемврийски следобед.
Автор: ianchefff Категория: Изкуство   
Прочетен: 5357 Коментари: 25 Гласове:
0

Последна промяна: 10.01.2009 19:25

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Днеска се разхождам по улица “Витошка”, дето в последно време е арената за показ на всякакви парвенюта и идиоти, и се радвам на хубавото време. Чувствам се в почти отлично настроение, но още може да се желае. И влизам в първия срещнат магазин, за да премахна “почти”! Оказва се, че тук се продават прашки, сутиени, бельо, чорапи и други подобни... ъ-ъ-ъ, неща. Чистичко, спретнатичко, че как иначе, “Витошка” е това, центърът на столицата, пари се перат тука, ей! Ама това е друга тема. Е, продавачката дреме с фас в уста пред входа и меланхолично ме проследява като влизам. Не изглежда доволна. На мен обаче не ми пука. Действам по план. И й викам:

            – Добър ден. Искам да купя едни прашки. Какви модели имате? – и се усмихвам ама мно-о-ого чаровно. Умея го, да си знаете. А тя, младо момиче, сигурно няма и 25 ми се сопва:

            – Какви модели, това да не са леки коли?! – брех! Що така с лошо бе? Какво им става на тия, днешните?

            – Не са леки коли, разбира се, прашки са... – овладявам яда си, първо, защото, както споменах, днес ми е много весело и второ, защото просто не искам да се карам с никого. Поне не сериозно. Ама все пак, не може такова отношение бе, драги зрители!  

            – Тогава защо питате за модели? – пак пита тя. Прилича ми на една актриса, но не се сещам името й. С тъмна коса е, много червило и някакви цветни фибички в косата. Добре, че няма и лампички да светка докато работи.

            – Така ми дойде – какво да й кажа?!

            – Как така ти дойде, то, това – замисля се за миг, – да не е мензис? Вие да не получавате мензис бе, господине? – и на “бе” ми говори, и за мензис ме пита. Може и да получавам, нея какво я интересува? Егати възпитанието! Аз оборот съм дошъл да правя, тя ми се зъби. Стискам устни, преглъщам и тази дивотия. Но влизам и аз във филма.

            – Да, получавам мензис. Вчера ме даваха по телевизията в новините, ако сте гледали новините. Утре съм при Венета Райкова, да ме разпитва – сещате се, онази, дето може да драматизира за всичко. Дори 6-ца от тотото, някой да спечели, тя пак би могла да ви накара да се разревете от ужас. Толкова е добра.

            – Ама как така? – учудва се девойчето и една червена фибичка с тих пукот се разкопчава, като позволява на косицата му да цъфне. Усмихвам се внимателно, да не вземе да се разстрои, че ще ревне и трябва да я успокоявам, а хич не ми се занимава с успокояване на когото и да е днес. Тя си прибира фибичката в чекмедженцето под касата.

            – Ето, така. Уникален случай съм, ще ходя в Америка, да ме изучават в университетите там – разказвам. И си вярвам де, за да съм убедителен. Ама не като български актьор, щото те преиграват и става скучно като ги гледам.

            – Су-у-упер – изведнъж стана “супер” положението. Явно в последно време са пуснали олигофрени за продавачки. Казах ли ви че дъвчи дъвка? Не съм? Е, казвам ви. И постоянно прави балончета и ги пука в лицето ми. Пук... Чат... “Су-у-упер положение”. Чат, чат...        

            – Та, въпросът ми беше какви модели прашки имате? – връщам аз колелото на историята.

            – Ама нали ви казвам, това не са модели... – пук.

            – Добре, какви видове прашки имате? Или сега ще ми кажете, че това не са животни, за да са видове?

            – Заяждаш се – и пак следва чат, пат, пук. Почвам да примигвам от толкова много пукот. Добре, че съм бил в армията едно време. – какви точно прашки търсите?

            – Имате ли в червено?

            – О, цесекар – усмихва се. Абе, ще станем приятели май. След такава усмивка от нейна страна...

            – Не, Манчестър Юнайтед. Имате ли с надпис “Манчестър Юнайтед”?

            – Нямаме – чат.

            – Ливърпул? – продължавам да се надявам аз, вярвайки в нашето бъдещо приятелство.

            – Не – чат, пук. Прикляк... “Прикляк” се отнася за мен. От пукота прикляквам.

            – Лоша работа.

            – Ама това наистина ли е за вас? – пита ме тя. И ми намигва. Предпочитам да ми се намига, отколкото да ми се гърми!

            – Кое “това”?

            – Ами, прашките... – чат, пат! Ще хвана някоя болест от стреса. Не ми вярвате сигурно, но магазинът е доста голям и кънти от нейните гърмежи доста силно.

            – Не – простичко отговарям аз и леко примигвам, в очакване на следващото гръмване. – Имам една гола статуя вкъщи, за нея са. Да я облека, че като ми идват по-възрастни роднини на гости, да не се изчервяват.

            – Моля? – тя толкова се учудва, че за миг спира да дъвче! Представяте ли си?

            – Шегувам се. За мен са, разбира се.

            – Е, откъде се разбира? – чат.

            – От това, че съм фен на “Манчестър Юнайтед”.

            – Феновете им носят прашки ли?

            – Не знам за всички. Ама аз просто искам да пробвам. И затова питам за модели, цветове… – при “модели” момичето пак се озъбва. И изджваква няколко гърмежа. Бе, какво толкова странно има?!

            – Ами имаме едни тук… не са много червенки. По-скоро розови – чудно, аз да не съм...

            – Не искам розови. Аз да не съм фламинго! – отсичам с достойнство. – Или розовата пантера Пинко. Гледали ли сте я?

            – Никакви пантери не съм гледала! Ама много сте претенциозен!

            – Щото сте малка, напоследък не са я пускали! Един модел още не сте ми показали! Вид, искам да кажа – така де.

            – Не ги ли виждате? – и следва откос от устата й.

            – Виждам ги аз. Ама вие за какво сте тук? Що не ви сменят с една касичка? Идвам, избирам си, ако има, пускам парите и чао...

            – Чао? Тръгвате ли? – пита ме с надежда момичето. Без да пука. Имам чувството, че обяснявам на паметника на Съветската армия. 

            – Вие блондинка ли сте?

            – Моля?! Ще се обиждаме, така ли?

            – Не, питам само. И за вас ще разкажа на Венета Райкова.

            – Ми, добре. Тъкмо ще стана известна.

            – Да, ще ви дават по телевизията. Ама в черни краски.

            – Но ще се махна оттук! – вдига дръзко глава. Сякаш се кани да пее химна на финала на Шампионската лига. Толкова гордо стои. Щяла да се маха. Абе, къде ще ходиш ти бе-е-е-е. То с тая дъвка, най-много в казармата да я вкарат. Да си гърми на воля.

            – Вие затова ли така ме обслужвате? – пак се връщам на основния мой въпрос.

            – Аз не ви “обслужвам”! За каква ме мислиш?

            – За продавачка, консултант-продавач. Нещо такова.

            – А, добре – е, чак пък толкова зле не изглеждам, моля ви. Тя ме обижда. Толкова ли съм тъп, че да си мисля за проститутки в магазин на “Витошка”? В ни-ка-къв слу-чай!

            – Червени нямаме значи. Дайте да видим розовите – въздишам аз отново с надежда.

            – Ма, не ги ли виждаш, де? – къде останаха добрите обноски, не знам. Явно са отлетели от главата й. Ми то след толкова много гърмежи, нормално е да почнеш да се държиш като говедо. Ама ги намалява сякаш...

            – Ма – влизам в нейния стил, – искам и да ги пипна, ако може.

            – Чисти ли са ви ръцете? – и чат, чат! Ще ме застреля още малко. Нищо не е намалила! И такова нещо ми иде да й кажа, ама се спирам, за да не загубя по-малките си почитатели и почитателки.

            – Да. Чисти са!

            – Щото не са евтини. Идват тук всякакви, пипат, мажат, после как да ги продавам?!

            – Не знам. Дайте да ги видя.

            – Ето ги – пипам, нещо не ми харесва цвета.

            – Не ги искам. Нещо друго?

            – Какво друго?

            – Ами химикалка, листи и свещник с иероглифи. Ама японски, че китайските не ги разбирам добре. Имате ли?

            – Вие да не сте болен? – чат, пат.

            – Не, добре съм. Ама с тоя пукот след малко ще започна да заеквам. Вие ли ще ми плащате лечението?

            – Мен ме кефи! – я, фръцла с фръцлите! Тебе може да те кефи и да пикаеш права насред улицата, ама не го правиш! Спестявам й го това, последното.

            – Питам за други модели, ъ-ъ-ъ, видове?

            – Ама ето ги бе, господине! Ето ги! – очаквам да ги свали от рафтовете и да ги тресне в главата ми. И да се превърна в ходеща реклама на бельо. Може и някоя фибичка да ми закичи.

            – Може ли да пипна? – казвам със съкрушен глас. – Измил съм си ръцете.

            – Кои по-точно?

            – Тези! – посочвам на посоки. Тя още по-напосоки ми дава някакви. – Какви размери имате?

            – Ще ви станат! – категорично казва момичето-продавач-консултант и за да е по-респектиращо, гръмва няколко пъти. Прикляквам и поглеждам нагоре в очакване да падне някоя лампа. Не пада. Добре са ги захванали в случая. Щото в последно време какво ли не се случва.

            – Какви размери имате?

            – Ще ви станат – настоява тя. Чат, пук...

            – Какви размери имате? – повтарям пак.

            – Вие не сте в час, господине! – пат, пат, чат. Само рикошети не се чуват. Канонада, достойна за екшън с главна героиня актриса, дето стреля с уста. Може някой следващ Джеймс Бонд да е жена, що не? Там нали всякакви простотии вървят...

            – Питам за размери, вие ми говорите за час. Аз да не съм ученик?

            – Какви ученици ви преследват? – пат, чат.

            – Е, такива. С прашки. Ученици с прашки! – ама и аз като полудея и става страшно!

            – Моля?

            – И ме целят с камъни...

            – Глупак!

            – Е, как да си избера прашки с такова обслужване? Имате ли книга за похвали и оплаквания?

            – За какво ви е? – пук.

        Ами пиша поезия, та ми трябва някъде да си запиша една идейка. Може ли книгата? – казах, че става страшно.

            – Нямаме такава. Ще се обадя на шефа, да дойде да ви изгони! – и спира да дъвче.

            – Тъкмо ще му разкажа за Венета, мензиса и обслужването тук. И стрелбата с дъвка! Довечера на Венета ще разкажа, че съм без гащи отдолу, щото не съм успял да си купя заради вас! – предупредих ви за страшното!

            – Ама… – и сбърчва носле.

            – Ама “а” де. А аз просто искам да разгледам – и лицето ми приема тъжен вид. Сякаш съжалявам за пропуснатия шанс да се кача на Халеевата комета.

            – Ето, разглеждайте – омеква момичето.

            – И да пипна искам. Мил съм си…

            – Стига си го повтарял! – и пак се втвърдява. Шизофреничка!

            – Имате ли различни размери?

            – Имаме! Да! Имаме! – крещи, пени се. Я, по-спокойно бе, другарко! 

            – Какви? – казвам го най-учтиво и възпитано. Както ви споменах, дошъл съм за добро настроение и си го получавам. За вас не знам.

            – Аз ви казвам, тези ще ви станат! – и ме оглежда отгоре до долу. Чак малко се притеснявам. И следва чат, пук, пук. Хайде пак почнахме със зарята... Абе, що не го наемат да гърми по празниците? Слагат му един високоговорител и почва. Спестяват се хиляди левове. Ще пиша до канцеларията на президента довечера. – Познавам хората – обобщава момичето, бавно предъвквайки заключението си.

            – Виждали сте ме гол? Иначе как ще знаете размера ми? И това кога? Не си спомням.

            – Не мога да ви понасям! – пат. Само едно едничко “пат”. Нищо повече.

            – То и аз не мога да се понасям понякога, особено, когато съм без прашки – и ние имаме проблясъци, да, да.

            – Ох…– да не си глътна дъвката сега? Че как ще извикам “Бърза помощ” без прашки? Срам, срам... Шегувам се.

            – А след Венета, довечера имам среща с гаджето. Как ще се явя така при нея?

            – Ами купете си!

            – Опитвам се. Нямате червени.

            – Имаме розови!

            – Не става. Кога ще получите?

            – Вдруги ден – чат, пук. Пак се почна.

            – Червени?

            – Да.

            – Различни размери?

            – Да – надеждата, че най-после ще си купя нещо и ще се разкарам, расте с всяка изминала секунда в погледа й. Дори дъвченето намалява своята скорост.

            – В други ден ми е късно – и всичко в очите й рухва. Ако сте виждали как се събаря сграда, взривена с динамит, е, така се срина нейната надежда.

            – Е, аз какво да направя?! – пак заема войнствена позиция и ме подпуква с куршуми. Образно казано. Иначе има хубави устни, но с тия гърмежи се загрозява.  

            – Дайте ми книгата за оплаквания! – както казах и аз имам блестящи попадения.

            – Нямаме такава книга! – пат! Чат!

            – Ще отида при конкуренцията. Ще разкажа на всички за вашия магазин, как нямате червени прашки за мъже!

            – Ми, аз съм на заплата. И ще напускам скоро…

            – Ще дойда след  като напуснете. Мисля, че ще е по-различно някак.

            – Довиждане – казва ми и изстрелва един залп. Май вместо прашки, преди да вляза тук е трябвало да си закупя бронежилетка!

            – Не съм тръгнал. Аз търся и жартиери някакви.... – виждам как й прилошава. Оглеждам се за чаша с вода наоколо. Под едно огледало има малко жълто шкафче, а върху него кристална вазичка с червени цветя. А, така! Значи червени цветя имаме, червени прашки нямаме!

            – Какви жартиери? – запазва самообладание тя.

            – Червени.

            – НЯМАМЕ ЧЕРВЕНИ!

            – А онова червеното там какво е? – и посочвам зад гърба й.

            – Чорапогащник.

            – Не може ли да го срежете и да ми го направите на чорап с жартиери?

            – Аз да не съм шивашки цех бе, господине? – чат.

            – Не знам, отзад може да сте.

            – Къде “отзад”? – чат, чат, пук.

            – В задника – ами, търси си го, извинявам се за грубия език, който употребявам.

            – Идиот!

            – Не бе, може да имате фабрика зад магазина, то оттук през витрината ми прилича малко на Чичо томовата колиба като гледам…

            – Ти си Чичо томовата колиба! – чат, чат, пат. И едно последно “пук”. Добре, че не съм негър, че ще си помисля, че иска да ме застреля.

            – Аз? Не. Аз просто искам прашки и жартиери.

            – Ето ги! – и стиска устни. Изглежда ми малко истерична за продавачка. Вие как мислите? Явно няма желаещи за тази работна позиция, иначе не би трябвало такива да работят. Нервни, с автомат в устата. Не е гот.

            – Искам червени.

            – Нямаме червени!

            – И аз как ще правя любов довечера? След Венета…

            – Не знам!

            – Така съвсем голи, няма да се чувстваме добре. Ще приличаме на разгонени китове. Правещи любов. Опитващи се... – натъжавам се видимо. –  Няма да е добре. Така голи е малко семпличко. Безинтересно... Скучно... А толкова желание имаме... 

            – Престанете! – пат, чат.

            – Дайте ми книгата за оплаквания – аз си знам моето.

            – Нямаме такава книга. Напуснете магазина, моля! – опа, така ли ще се отнасяме с клиентите? Къде остана девиза “клиентът винаги има право”? Къде?

            – Ще отида в полицията – заплашвам я. Малко да се усети!

            – Отивайте, където си поискате – чат. Само едно.

            – И при Венета Райкова ще ида. Ако ме приеме…

            – Нали щяхте да участвате в предаването й? – отваря широко очички девойката. И не ме удостоява с нито едно едничко “чатче”. Да не са свършили патроните?

            – О, пошегувах се – и пак й се усмихвам чаровно, както в началото на нашата история. Тя не се усмихва. Дори не дъвче. Гледа ме лошо.

            – Нахалник! Така да се гавриш!

            – Имате ли червени прашки?

            – НЕ!

            – Не ми трябват, и това беше шега. Довиждане.

            – Сбогом! – без заря, фойерверки и салюти. Е, нищо.

            Обръщам се и виждам Венета Райкова! Tази, която може да ви разгони майката с безсмислени въпроси, зададени по най-абсурден начин. Стои на два метра зад мен,  гледа ме и мига на парцали! Самата тя. Или някоя, която прилича на нея.

            – Добър ден – казвам спокойно. – Тук нямат червени прашки. И се държат грубо.

            Нищо не ми отговаря.  

            Излизам безгрижно, с усмивка на уста. Затананиквам си любима мелодия.

            Чудесно време, чудесен ноемврийски следобед.




Тагове:   Ноемврийски,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. sowhat - мммм
07.11.2008 13:43
на ванчо щеше много да му тичка розафкото бро, пу да му се невиди :)))
цитирай
2. ianchefff - така си е.
07.11.2008 13:45
Ама червенкото, а?
За съжаление немали. Т'ва ми го разказа очевидец истински!!!
цитирай
3. candysays - На това му се вика чудесен ноемврийски следобед :-))))
07.11.2008 14:08
Ама те такива като таз верно трябва да ги вкарват в казармата да си гърмят на воля ;)
цитирай
4. hara73 - еееееее, нямаш равен
07.11.2008 14:16
чесно ти казвам,заболя ме стомаха от смях ,за малко да падна от стола :-)))))))))))
цитирай
5. geo - Пак
07.11.2008 14:18
изби рибата :-D
цитирай
6. ianchefff - колеги, моля ви,
07.11.2008 14:34
дръжте се.
Най-хубавото тепърва предстои...:)))))))))))
цитирай
7. roniabg - нямаш равен:
07.11.2008 14:40
голем разказвач, разкошен си! при тоя жив диалог и обстоятелства, развих солидарен тик :)
цитирай
8. анонимен - хехехех
07.11.2008 14:54
Яка жълта смешка! К'во и е на Венета? )) Аз пък я харесвам, щото поне е Круела в размер.
цитирай
9. анонимен - готино,
07.11.2008 15:28
а наистина кви продавачки са ги напускали..........и аз ги нагласявам такива,къде възпитано, къде не толкова, те побесняват, пък аз доволна си излизам:))) колко съм зла:)))
цитирай
10. ianchefff - гео,
07.11.2008 15:57
опитвам се да избия и раците, засега неуспешно. Но има време:)))

рониа, тенскс:)))

миссиа, нищо не й е. не знам за какво говориш.:)

ан 9, така трябва.
цитирай
11. dessykg - направо си ужасен! :))))))))))...
07.11.2008 16:03
направо си ужасен! :))))))))))
разревах се от смях, това го слагам веднагически в блогрола под заглавие "за ЧЕРНИ дни", та като ми е скапано да си го препрочитам
цитирай
12. ianchefff - dessykg,
07.11.2008 16:45
и други така разправят:))))
цитирай
13. dessykg - верно?
07.11.2008 17:31
а аз пък мислех, че съм първата, туууу язък :Р
нещо каза, че тепърва предстои май.... мисля.... нещо....може би...
втора серия с колежката от другата смяна в същия магазин?
цитирай
14. ianchefff - едва ли?
07.11.2008 17:32
Ще видим.
цитирай
15. анонимен - COOL
07.11.2008 17:33
Не те познавам ianchefff,но мога да подчертая,че приятелите ти са късметлии :)

Поздравявам те и за подарената работна пауза,която прекарах в смях,четейки поста ти :))))

by Ralitsa
цитирай
16. divini - hsahahahaahah
07.11.2008 18:02
Е-е-е-е :)) Оправи ми следобяда :)) Супер си! Много се смях хахаха :)
цитирай
17. ledzeppelin - ..
07.11.2008 18:05
Разбира се.
Усмих. :)
цитирай
18. ianchefff - както вече казах,
07.11.2008 18:08
колеги, дръжте се естествено.
Най-хубавото тепърва предстои.
:))))))))))))))
цитирай
19. ianchefff - то,
08.11.2008 17:17
отдава ми се, ама...
:)
цитирай
20. анонимен - stics
10.11.2008 14:27
яко е много и е истина че в днешно време има и
такива продавачки
цитирай
21. ianchefff - има.
10.11.2008 15:47
Ама какво да ги правиш, такива са.
Други няма.
:)
цитирай
22. bibeto - : -))
14.11.2008 15:19
забавно
цитирай
23. ianchefff - bi,
14.11.2008 15:50
щом казваш...
Ама сигурна ли си?
цитирай
24. julllinkata - Виж, Янч
14.11.2008 22:22
Можеше и по-зле да е. Представи си,че понякое време,приклеквайки от гърмежите забиеш поглед в нежния й бюст й видиш там да се мъдри бадж, прилежно надписан с "Вас ви обслужва СИЛВИЯ"......Майна, щеше да стане november rain положението:Р
цитирай
25. ianchefff - юл,
15.11.2008 10:40
"When I look into your eyes
I can see a love restrained
But darlin' when I hold you
Don't you know I feel the same..."

Сам лайк дис, нали?
Всичко е наред, спокс.
:))))))))))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ianchefff
Категория: Изкуство
Прочетен: 3035897
Постинги: 589
Коментари: 12007
Гласове: 32597
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930