“От известно време тая изобщо не чисти. “Мръсно е и само ходи насам натам...” Приказки на мои колеги, жени най-вече, свикнали с безсмисления си начин на живот.
            “Тая” е една от нашите чистачки. Познавам я от доста години. Възрастна жена, към 60-те, която животът винаги е брулил, ама както си трябва. Не е спирала да работи за насъщния. Никога не съм я чувал да се оплаква за нещо, винаги е усмихната, винаги поздравява. Дори и тези, които я плюят, след като са се усмихвали в лицето й.
            Качвам се по стълбите към горния етаж и я засичам, докато събира пепелниците в коридора.
            – Как си, Иване? – пита ме тя, докато влачи чувала с боклук до себе си.
            – Добре съм, не се оплаквам. Ти как си?
            – Добре съм аз – и млъква. – Мъжът ми е болен. Много болен – и сяда на един от столовете. Почти се разплаква. Ръцете й, не виждали почивка цял живот, се разтреперват. Виждам я как се бори със сълзите си.
            – Защо, какво се е случило? – едва успявам да го изрека, гореща вълна ме блъска в гърдите и гласът ми се изгубва.
           – Абе, миналата седмица нещо го наболяваха гърдите – започва тя, – ама той е пушач, те всички пушат сега... – ходихме на личния лекар, той е свествен човек... Веднага му направи снимка. И каза, че има хроничен бронхит, изписа едни хапчета. И започна да ги пие, той е слаб, като тебе е...
            – Да.
            – Обаче онзи ден сутринта, като стана и изведнъж много го заболя, Иване.   Ние сме 48 години заедно, не съм го виждала така да пищи от болка. Обадих се на децата, викам им да се обаждат на “Бърза помощ”. Тя дойде след 40 минути. Чудих се какво да го правя. Като малко дете беше. Като болно малко дете в ръцете ми... – казва го и се присвива на стола. Тя е дребничка, става още по-малка докато говори.
               – Е, от “Бърза помощ” не помогнаха ли? – продължавам да се надявам аз.
            – Знаеш ли, Иване, колко грубо се държа лекарката... Вика му, че се бил преструвал, че не го било боляло толкова... – не знам какво да кажа. Такава дивотия съм виждал и аз, изпитвали са я мои близки хора. – Аз, толкова време сме заедно, така не е викал от болка, тя му вика, преструваш се? Не знам какво да ти кажа...           

              – Има хора, които са родени да бъдат лекари и такива, които са говеда и не трябва да лекуват – успявам да кажа. Човешките отношения винаги са ми болна тема.
            – И аз така мисля, Иване. Ама тя беше много груба, би му една инжекция и това беше. Малко му мина. Но след 2 дена, аз го виждам, не е добре и пак при личния лекар. И той като видя снимката, пак направи снимка, казва, че белия му дроб бил едно черно петно. Пневмония, ама много тежка. И веднага ни прати в “5-та градска”. Снощи спах при него, вече е по-добре, спряла температурата...
            – Това е добре – втрещен съм от поредната лекарска изцепка.
          – Една възрастна жена, болна, в същата болница, синът и работел в Испания, нещо, фирма имал, и два дни нищо не й правили на жената и той дошъл и я взел. И хайде в “Токуда”. То, ако имам прари и аз така щях да направя. Те изгониха читавите...
            – Отдавна свестните един по един си отиват – познавам доста такива случаи.
            – Ама неговия главен лекар е много добър човек. Чистят сестрите преди визитация, санитарките бягат, стараят се. По половин час преглежда документите му, даже искаха да го изписват онзи ден, той вика, не, човекът има температура, няма смисъл да го пратим вкъщи и след 2 дни пак да се върне.
            – Има и такива, ама не са всички. Баща ми е зъболекар, и ми разправя, идват при него пациенти и се оказва, че той нещо, което го прави за един преглед, други го правят за три пъти...
            – И вземат пари за 3 пъти, Иване?
            – Да, така става. Абе, по-бързо да се оправи мъжа ти, другото не го мисли...
            – Е, днес вече му спада температурата, започнал да се оправя.
            – Да. Това е добре.
            – И тая, от “Бърза помощ” ми вика, заплатата й била 200 лева.
            – Измисля си.
            – Защо така говори, Иване? – пита ме тя и очаква да й отговоря.
            – Не знам – всъщност знам. Хората са лоши. Не ми се иска да казвам “зли” или “ужасни”. Мисля, че “лоши” в този момент включва всичко. Без да е грубо. Просто е много тъжно.
            – То, вече сме на години, болестите идват, ама защо така? Не стига че навън е такова... положението, ами и с това да се разправяме.
            – Гледай, да се оправи той, другото не е важно...
            Обръщам се и тръгвам надолу по стълбите, понеже усещам, че съвсем се размеквам. Чудя се как толкова много болка е събрана в една обикновена жена...

Наистина много ;)

..много си добър понякога!Факт!
А тя обикновеността, е качество на изчезване.

Направо се разплаках. Чудесен разказ...

lo6ite prosto trjbva da gi uvolnjvat....vse 6te se namerjt normalni,a tezi da da gi pra6tat da rabotjt kato nakazanie v polza na ob6testvoto,no bez zapla6tane.moge da im doide v glavata na kogo trjbva da slugat.....

ме трогна ,защото си съпричастен с болката на тази женица.Понякога , на човек и това му помага .

винаги има 1-ви път.
:))

изненадваш ,не е много в твоя стил

поради липса на връзка с поста си изтрита. Нищо лично.;)

хара73,
аз имам различни стилове;-)

И "Токуда" не е гаранция,дееба. Аз като исках чевенце се мъкнах по някви скъпи клиники, в "Торакс" ме разреваха безпардонно, щото видите ли, имало жени дето правят опити от 10 години,аз само от 2 (WTF,трябва да стигна дъното на отчаянието ли,че да се държат с мен човешки?) За 50 лв на час-аре да го духат.Най-компетентното лекарско мнение,което чух беше оът провинциален лекар,ама супер човешки ми каза-няма причини,може би трябва да се успокоиш.Я,отидете в някоя планина,напийте се и действайте,хич не го мисли:)Иначе мизерията с лекарите е посъвместна..и не само с докторята.Затова се старая да пазя своята и на обкръжаващите ме позитивна настройка.Другото е супер тъмна Индия,trust me:)..Хммм,че се впуснах и аз:)Бре,майната му,и размекнат те харесваме:РGo go

въпросът е принципен.

Ех, и в моя офис имаше една такава мила чистачка. И тя възрастна, ама както сама каза: С тая пенсия съм за никъде! Та затова работя.
И да знаеш колко ни е помагала, ей така за дребни неща. Минералната вода свършила и няма кой да сложи нов бидон, щото все момичета бяхме на етажа... а, за това да седне да си поговори с теб когато те види, че нещо ти е криво... златна жена! Дано да е жива и здрава още дълги години!

Разбрах те..от първия път:Р Но точно принципно никой не се замисля какво му е на другия. Аз затова избеснях в "Торакс". Никой не е казал,че е лесно да си лекар, но идва при теб човек с проблем. Може да се опиташ да се държиш човешки, ебати. Whatever. Хубав пост:) И наистина дано да се справи женицата и всичко да е наред!

бе човек. Просто каквото и да кажа няма смисъл. Отдавна такова нещо трябваше да се появи тука. Салути!!!

дано.

юл,
принципно, предпочитам постовете да се назовават с техните точни имена: разказ, стих, песен, дрън дрън.
Ама като гледам, всичко е тръгнало да се обръща с краката на горе, така че, карай...

на Драгалевския манастир с мойте госпожици и едната ни води при нейната чистачка на входа. Като видях къщата паднах. Двеста квадрата на два ката с бял дувар и тревата на двора от тази дето се разтила и после само се полива. Мрамори, медни улуци и лампи на двора. Ама зетя е катаджия.

Не си правя гаргара, хареса ми.Много е човешко.Реално и затрогващо.Ще ти лепна вотче.

животът не е избор на президент на Америка, а точно това.
Не че изборите в Щатите не оказват влияние някакво...

просто е много добро.Поздрави

мерси.:)

Това да си добър понякога, излиза, че е въпрос на един от стиловете ти?
Ако не ние, няма кой да се погрижи за нашите възрастни сънародници. Ако може - реално.

не, не значи това.
Значи, че ти имаш определен вкус, който не винаги съвпада с моя.
Сеш' ли се, браточка?;)

хареса ми...поздравления

Чистачка била. А име има ли си? Може пък преди време шеф да е била. Пък и да не е била, не е там работата. Работата е, че в България наистина по дрехите посрещат, ама май често и по тях изпращат.

Човещина! Това видях в твоя постинг. Нещо, което все по-малко хора си позволяват в днешно време!

Много ми хареса!
Поздрави!

Има един много хубав разказ на А.Солженицин - "Матрьонината къща ". Той е за хората, които никой сякаш не забелязва, но на които всъщност се крепи света. Като четох поста ти , си спомних за този разказ.

Знаеш ли, че понякога една такава обикновена жена има по-голяма стойност и тежест и от най-превзетата и комплексирана докторка.
В миналия век докторите ставаха доктори и защото бяха деца на активни борци. Приемаха ги без да учат много, много... минаваха между капките.
Пази боже!

Утре ще е тази, която е използвала тази дума, тези които са били наоколо също и ние с тях сме в кюпа. Никой не може да избяга от съдбата си, но можем да проявим поне малко съчувствие към болката на другия. Дори животните го правят - ако сте имали време да забележите...

Поздравления за написаното - радвам се, че все още има хора с правилни, истински ценности, морал и човещина! На моменти се чувствам като изчезващ, неразбран вид... Напомни ми за един разказ на Ърскин Колдуел, когото силно препоръчвам. Пише за подобни неща в кратък, но силно изразителен и реалистичен стил. Лек и приятен дан на всички!

винаги съм казвал:
човекът е най-тъпото и долно животно.

От тези, дето се случват само по изключение. Напомни ми за един човек, който много ценя. Също беше чистачка, там където работех. Много земна и препатила жена. Жалко, че живота ни раздели.

така става.
И всъщност, не се случват по изключение. Тъкмо обратното.
Така мисля.

Кого по-точно имаш предвид? :))

имам предвид всички хора, цялото човечество.
Сигурно си чувал да казвам (или не си), че би било добре, този свят да бъде разрушен из основи и всичко да започне от начало.
И ако може, без хора в него...

Чак това не съм чувал. Май нещо си се бъгнал :))
Аз си мисля, че не би било добре.

Не съм.
:))

Бъгнал си се. Няма начин да е друго.
Иначе откъде-накъде ги приказваш такива едни, бъгави неща.

\m/

Не съм се бъгнал.
Има много и най-различни начини.
И освен това, не приемай всичко първосигнално;)

прекалено е мелодраматично.. сори за срaвнението, но ми звучи като
някой от разказите на Йовков с актуализиран сюжет.

Светът е пълен с болка. Преди няколко седмици ходих до мола на Хемус. Вече не си спомням за какво. Прекарах повече от час по време на обедната си почивка там и в крайна сметка похарчих доза пари за дрехи и боксерки. На излизане тръгнах към спирката на девятката в посока Хладилника, за да се върна до офиса, в който работя. Навън беше слънчево, но доста студено. На бордюра на зелената полянка пред мола седеше една баба. Беше си сгънала единия крак нормално, както когато човек седи на бордюр, а другият беше бинтован до бедрото и стърчеше изпънат на тротоара. Отстрани успоредно на него лежеше патерица, която също така се подаваше напред. С едната си ръка бабата се беше прегърнала през корема, а другата я беше подадала напред с празна шепа. Цялото й тяло се тресеше в хлипове и спазми от рев. Беше отвратителна гледка. Лицето й се беше зачервило и по него се стичаха реки от сълзи. На спирката нямаше много хора. Няколко момичета, може би, и един- двама по-възрастни. Всички се опитваха да прикрият неудобството си и да не й обръщат внимание. Представих си как току що са я изписали от Военна болница, защото не е имала пари да си плати шините за счупения крак, и в отчаянието си е седнала да проси пред мола. Причерня ми и щях да повърна. Без да преувеличавам. Направих един "кръгом" на сто и осемдесет градуса и закрачих с бърза стъпка към светофара. Пресякох и тръгнах да изкачвам наклона до хотел Кемпински. По пътя си повтарях едно и също- не си виновен, не си виновен, не си виновен, не си виновен, не си виновен.. Бягството ми беше първосигнална реакция. Нямаше какво да направя. По принцип имам пари, можех да й дам. Десет, двайсет, петдесет лева. Каквато й сума да й бях дал, все щеше да ми се струва недостатъчно. Парите не бяха проблемът. Трябваше да седна при нея и да си поговорим, може би, за да й олекне. Мислех си и за това, но закъснявах за работа. Искаше ми се да я почерпя един чай в сладкарница 'Неделя' отсреща, но знаех, че нямам време. Освен това подозирах, що за история ще ми разкаже. Затова си послушах инстинкта и просто избягах. Сега като се замисля, това ми се струва сравнително достойно на фона на поведението на останалите хора на спирката, които просто се правеха, че нея я няма, и пристъпваха нервно от крак на крак.