Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.09.2008 16:11 - Съвестен гражданин
Автор: ianchefff Категория: Изкуство   
Прочетен: 7919 Коментари: 12 Гласове:
0

Последна промяна: 18.09.2008 16:16

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

         Сега ще ви разкажа следната истинска история, която ми се случи преди няколко дни в спалния вагон на влака Бургас – София. Слушайте внимателно.
          И така. Качвам се в спалния вагон. Няма много хора, понеже все още е рано. За да не се блъскам, разправям с идиоти и евентуално, ако има някакъв проблем да има време за разрешаването му. Но за мое щастие няма никакви проблеми, неприятности и прочие лоши неща.
            Влизам в коридора, обяснявам се с шафера, шафнера или там както му се води длъжността, след което се отправям към купенцето. Преди да вляза в него, попадам на  малка спретната брошурка, закачена до един от прозорците. И до тоалетната я мернах. Браво. Закачили са я на различни места, та да могат хората да се информират. Прочитам я на един дъх. Като бестселър е. Носи скромното наименование “Противопожарни указания” и е написана от шефовете на влака, за да гарантира моята, а и на всички останали пътници, безопасност, ако не дай Боже, се случи нещо неприятно.
            Оставям си багажа в купето и мислено започвам да си преговарям всички правила, които прочетох. Да. Трябва незабавно да се информирам от кондуктора за местоположението на ПОЖАРОГАСИТЕЛИТЕ и “ВНЕЗАПНАТА СПИРАЧКА”. Пожарогасителите ги видях на качване във вагона. А внезапната спирачка е в кавички. Какво ли са искали да кажат? Замислям се. Да не би да има някаква скрита мисъл в цялата работа? Ще питам шафера. Докато го търся с поглед я забелязвам. Внезапната спирачка е над вратата на купето, от вътрешната му страна. Много е удобна, червеничка с пломбичка. Но ако някой реши да се качва в тъмното до втория или третия етаж, от лангъркането по железните релси, може без да иска да я хване и без да иска да я дръпне. Бр-р-р! Дано не се случи на мен, дано не се случи на мен. Заключ, заключ! Продължавам да мисля за скритото послание в кавичките на внезапната спирачка.
            Топло е в купето, макар навън да не е много топло. Така. ЗАБРАНЯВА СЕ оставянето на багаж и всякакви предмети по коридорите и платформите на вагоните и мотрисните влакове. С тия главни букви сякаш ми крещи някой. Нищо, ще го преживея. Обаче, кой ще тръгне да оставя багажа си в коридора? Или в мотрисата? Нали може да бъдат отвлечени, откраднати? Ако е гладен машинистът и някой си е оставил багажа в поверената му мотриса, може да го претърси и да му изяде кюфтетата на мама! Аз нямам кюфтета, така че въздъхвам спокойно. Прокрадва ми се някакво съмнение за писане на правила в нетрезво състояние, но ги прогонвам.
           
И пак крясъци! Тия в управлението на влаковете май не могат да разговарят нормално. ЗАБРАНЯВА СЕ ПУШЕНЕТО на цигари и цигарени изделия във всички влакове.
Сега, аз пуша от време на време, но не мисля, че ще е проблем да не пуша във влака! Ъ-ъ-ъ, пуша цигари. Цигарени изделия не съм пушил никога. Вие? Както и да е. И тук има някаква скрита мисъл. Къде е шафера? Шафера! Шафера!
            Успокоявам се мислено с три дълбоки вдишвания и последващите ги издишвания. Защото не мога само да дишам. То си трябва и издишване! Но тия цигарени изделия продължават да ме тормозят. Сядам на най-долното легло и си удрям главата в горното. Сещам се за американските филми, в които полицаитве винаги пазят главата на лошия като го вкарват в колата. А тук шаферът дреме някъде, докато ние, горките пътници си удряме главите в разни легла...
            Господине, господине... – някаква жена пищи от съседно купе. Дано не е станал вече пожара, че още не съм си преговорил всички правила, указания и табели. Добре, че няма и пътни знаци, е ще я закъсам. Много съм зле с шофирането.
           
Да, госпожо – чувам гласът на нашия ангел пазител. Изглежда възпитан.
           
Елате да ми вкарате леглото, че излезе...
            Къде е излязло това легло, не разбирам. Нищо. Важното е, че все още не горим. И че най-после потегляме. Защото бях започнал да се притеснявам...
            Докъде бях стигнал? А, да. ЗАБРАНЯВА СЕ присъединяването към електрическите инсталации на допълнителни консуматори - осветителни, отоплителни и други уреди, освен обозначените върху контактите... Оглеждам се, няма контакти. А, има един. Кротко скрит зад чантата ми. Няма нищо обозначено на него. Горкият скрит контакт без нищо обозначено. Значи никога няма да бъде използван. Най-накрая ще го разглобят девствен и ще потъне в забрава. Не е лесно да си контакт бе обозначения в наши дни. ЗАБРАНЯВА СЕ... ама много забрани има в тия правила, да му се не види. Тия, всичките тукашни служители, сигурно ходят с тапи за уши. Иначе ще оглушеят. То, ако постоянно си крещиш... Значи, забранява се транспортирането на всякакви съдове, съдържащи лесно запалими и горими течности и газове... Ще ме скъсат. Чудя се каква е разликата между горими и запалими? Вие знаете ли? И то “лесно”. Ако е лесно запалима, значи, запалва се и гори. Ако е лесно горима, значи запалва се и пак гори. Или не съм прав? Абе, важното е, че нямам такива вещества. И газове нямам. Всмисъл, не нося газове. Имам си мои, но не ги размахвам наляво и надясно...
           
Писали, писали указания, та се забравили. Ама аз, нали съм съвестен, всичко трябва да си знам. Да си го науча и да си го помня, че всичко се случва. Между другото затварям вратата на купето, заключвам, слагам верижката и се събличам. Мисля да поспя малко, че утре съм на работа. Тъкмо съм легнал и се унасям и на вратата се тропа. Добре де, тия от “жепето” не знаят ли, че в спалния вагон хората са се качили, за да спят? Не за да отварят разни врати по никое време?! Но нали съм възпитан,  както ви споменах, ставам, обличам се, махам верижката, отключвам и отварям. И на вратата ми се пули тоя, шафера. Булка не виждам наоколо. То, само една булка липсва в цялата ситуация. И нея да я мислим.
            – Да имате случайно едно одеало вповече? – пита ме той.
            – Къде? – питам аз и гледам тъпо. Щото на море не се ходи с одеала. Ми да. Взех си плажно масло, очила, шапки, четка за зъби, сапун, дрехи, ама виж, одеало не се сетих да си взема.
            – Ами на горните легла – светва ме той. – Че забравих да се запася – той явно след като му свърши смяната ще ходи в запас?! Те не ги ли направиха професионалисти тия военни?
            – Ще ходите в запаса?
            – Не бе – сега той ме гледа тъпо. – Просто забравих да взема одеало и за себе си.
            – За какво ви е? – любопитствам аз. Така де, като ми пречи на съня, що да не го поразпитам малко.
           
– Да се завия.
            – Вие не сте ли на работа? Нали сте шафер...
            – На работа съм, ама става студено. И не съм шафер, а шафнер.
            – Кой се жени? – бъзикам го.
            – Никой не се жени! Студено е! Като легна да спя, мисля, че ще ми е студено! – повишава ми тон. Я, по-полека, бе!
            – А кой ще ни пази?
            – Кой да ви пази? Вие, господине, не прочетохте ли правилата?
            – Аз правилата ги прочетох и сега си ги преговарям, наизуст – да е наясно, че в купе номер 10 живее и пътува истински съвестен гражданин!
            – Правилно. Какво ме разпитвате тогава?
            – Карай – вземам одеало от третия етаж, давам му го. Не ми се разправя. Спи ми се, а имам още правила да преговарям. Той взема одеалото и изчезва. Затварям, заключвам, слагам верижката, събличам се и лягам.
            Стигам до най-важните детайли от указанията. Какво да правим при възникване на пожар. Във влака. Не на полето, на пътя, в дискотеката или у съседа.
           
Значи, всяко лице, забелязало пожар или дим или усетило характерната за тях миризма на изгоряло, с викове “ПОЖАР!, ПОЖАР!”... Пак викове, пак кавички, ей, забравих да го питам за скрития смисъл на кавичките...
            – Пожар, пожар – казвам си на глас, за да видя как звучи. Не е много добре. Я по-силничко. – Пожар! Пожар! – и правя пауза между думите за по-добра отчетливост. Нещо не ми харесва. Този път давам всичко от себе си. – ПОЖАР! ПОЖАР!... И тъкмо посягам мислено към следващите правила, и някой тропа на вратата. Явно трябва да се разправям с идиоти, които са се качили във влака не за да спят, а да чукат по вратите, да се завиват с одеала или Бог знае още какво. Ставам, обличам се, махам верижката, отключвам и отварям. Шаферът. Сега сигурно ще ми иска балдахин да си го метне на тавана, ама аз и балдахин нямам.
            – Балдахин нямам! – и понечвам да затворя. Той хваща вратата.
            – Какъв балдахин?
            – Реших, че ви трябва балдахин, да си го сложите над одеалото, с което се завивате, когато ви стане студено.
            – Не ми трябва никакъв балдахин! Кой вика “пожар”?! – личи му, че е притеснен.
            – Какъв пожар? – питам аз и недоумявам. Пожар ли иска от мен тоя човек? Нали е шафнер, нали му дадох одеало да спи? Що не спи, ами е тръгнал да ме кара да подпаля влака?
            – Някой извика “пожар”! – отсича той и ме гледа с очакване. Аз да не съм шестица от тотото, бе, шафер такъв?!
            – Аз просто репетирам, ако стане пожар, дали ще имам сили да извикам “пожар”. Разбирате ли?
            – За първи път ми се случва – откровен е. Какво ли му се е случило за първи път? Да получи одеало от пътник? Или...
            – Какво?
            – Някой да си прави майтап с пожар във влак – изглежда съкрушен. Даже ми иде да го потупам съчувствено по рамото. Ама не го правя.
            – Не си правя майтап, а напълно сериозно репетирам. Освен това си преговарям на ум целия списък с противопожарни указания.
            – Аха – явно няма какво да каже.
            – И да ви питам, како се крие зад кавичките в противопожарните указания?
            – Какво да се крие? – какви ги има само в днешно време. Отговарят ти с въпрос.
            – Ами не знам, затова ви питам.
            – Вие, господине, не ми задавайте въпроси за кавички, ами не викайте “пожар”, когато го няма.
            – А кога да викам?
            – Когато стане пожар!
            – Аха. Ама когато стане пожар и аз не знам как се вика, няма да мога да извикам “пожар” и всички ще изгорим!
            – Кой ще изгори? – домъкнала се е някаква лелка. От съседното купе. Вратата й се люшка отворена. Явно в този вагон сме само аз, шаферът и тази лелка. И той идва да ми иска одеало... 
           
– Никой няма да изгори! – крясва шафера. – Прибирайте се по купетата. Всичко е наред! – лелката се прибира.
            – Пуснете ми вратата, моля – казвам, защото се е хванал за вратата на моето купе и я държи, сякаш е негова собственост.
            – Няма да я пусна. Обещайте ми, че няма да викате повече пожар! – а, така.
            – А какво да викам?
            – Нищо няма да викате!
            – А като стане пожар пак ли да си мълча? – и го гледам въпросително.
            – Тогава викайте какво си искате.
            – Как каквото си искам? Нали трябва да се вика “пожар”?
            – Вие сте ужасен, господине!
            – Пуснете ми вратата. И не ми казвайте, че съм ужасен. Така и не ми обяснихте за кавичките...
            – Няма никакви кавички! – бесен е.
            – Как да няма, ето ги – и му ги показвам на табелата зад него.
            – Правописна грешка са!
            – А, добре. Що не казвате веднага, ами се разправяме тука. Пуснете ми вратата.

            – Добре. Но обещайте, че няма да викате...
            – Като стане пожар?
            – Тогава викайте.
            – Добре. Лека нощ.
            – Лека нощ – пожелава ми той и най-сетне освобождава вратата. Затварям, заключвам, слагам верижката, събличам се и лягам. Ама много съм възпитан. Чак понякога се ядосвам на себе си. Като почна нещо и гледам да го довърша. Докъде бях стигнал... Да. Като стане пожар трябва да уведомя пътниците и длъжностните лица от влака началник влак и кондуктори и да предприема спиране на влака с “ВНЕЗАПНАТА СПИРАЧКА”... Нито началник влак видях, нито кондуктори. Този, дето му дадох одеало е шафер. Т.е. шафнер, все тая. Значи викам “пожар”, уведомявам ги тези, ако се появят, разбира се, и дърпам спирачката. Дали лесно се дърпа? Или трудно? Изкушавам се да пробвам. Е-е-й така лекичко ще я дръпна, за проба. Ама ако вземе, та спре влака, пак трябва да се разправям с шаферчо. Тогава наистина ще трябва да му намеря балдахин, за да го успокоя. Че леко нервен ми изглежда. Няма да я пипам. Ставам и дърпам леглото нагоре. Опитвам се да го повдигна. Тежко е, но за тренировка става. Изморявам се и лягам. И потъвам в дебрите на правилата!
            С оглед по-бързата, лесна и безопасна евакуация на пътуващите във влака, спирането не бива да става в тунели, на железопътни мостове, подлези, надлези, в неблагоприятни участъци... като изкопи, високи насипи и в близост до горими сгради, подвижен железопътен състав и посеви...
            Е, а, кажете ми аз откъде да знам, къде по пътя има железопътни мостове, подлези, надлези, неблагоприятни участъци, тип изкопи, високи насипи... Къде има горими сгради, подвижен железопътен състав и посеви. И какъв е този състав? Че и подвижен на всичко отгоре! Да не е рок групата на железниците? Хм. Ставам, обличам се, махам верижката, отключвам и излизам в коридора. Отивам до купето на шафера. Чете вестник, завит с моето одеало. Почуквам културно на отворена врата. И после му било студено!
            – Добър вечер.
            – Какво има сега? – какви хора има бе-е-е. Не стига, че им даваш одеало, ами се държат и невъзпитано. Селяни!
            – Бих искал да ви помоля, да ми кажете, къде по пътя до София има мостове, подлези, надлези, неблагоприятни участъци, изкопи, високи насипи и горими сгради. Както и железопътен състав и посеви.
            – Моля? – не ме разбра или не ме чу? Не знам какво да си мисля.
            – Бих искал да ви помоля, да ми кажете, къде по пътя до София има мостове, подлези, надлези, неблагоприятни участъци, изкопи, високи насипи и горими сгради. Както и железопътен състав и посеви – повтарям му всичко. Добре съм го научил. Имам фотографска памет.
           
– Аз да не съм картата на България, бе?! – вика ми той. Колко грубо от негова страна. Бих казал, звуково нехигиенично някак.
            – Аз тогава как да си свърша работата?
            – Каква работа? – зъби ми се.
            – Ами да извикам “пожар” и да дръпна внезапната спирачка.
            – Пожар ли има? – надига се той притеснено.
            – Не няма пожар, но ако има, аз трябва да знам къде има такива неща.
            – Какви неща?
            – Мостове, подлези, надлези, неблагоприятни участъци, изкопи...
            – Да-а-а! Стига си рецитирал! – опа, преминахме на “ти”. Той още малко и от чашата ми ще пожелае да пие.
           
– Сега, ако има пожар, ела и ми кажи. Не дърпай спирачката, не търси мостове и насипи.
            – Само това?
            – Да! Само това! – и слага точката в разговора. Една такава, голя-а-а-ама точка, с релси около нея.
            – А какъв е този железопътен състав? Какво свирят?
            – Никой нищо не свири.
            – А къде отиват? Понеже са подвижни – продължавам да настоявам аз за повече информация.
            – Никой никъде не отива! Ти отивай да спиш! Лека нощ! – незадоволява въпроса ми този отговор, но пък след като самият шафер ми казва “лека нощ”, значи няма да му трябват повече одеала, балдахини или прочие помагала и тръгвам.
            Влизам в купето си, затварям, заключвам, слагам верижката, събличам се и лягам. И без това следващите абзаци, които преговарям са свързани с това, че като пътник трябва да изпълнявам безусловно всички разпореждания на влаковия персонал...
            Неусетно съм заспал. Колко време минава не знам. Събуждам се и хоп, случва се това, от което винаги съм се страхувал. Не бе, няма пожар, спокойно. Просто не мога да заспя повече. Въртя се на едната страна, не става. Обръщам се на другата, не става. Как пък не сложиха още един човек при мен, та да си говорим? Пускам радио, но или няма никакви радиостанции по пътя или има, но с много шум. Сякаш съм в болшаята руска тайга. Освен това ми се ходи и до тоалетна. Ставам, обличам се, махам верижката, отключвам и отварям. В коридора е тъмно. Сякаш предстои пристигането на Дарт Вейдър! Кой знае къде сме. Обаче ми мирише на цигари. Аха. Някой нарушава правилата! Сега да извикам ли “пожар, пожар”, а? Няма, бе, няма.       
             Вратата на купето на шафера пак е открехната. Прокрадвам се леко, то не е трудно при целия невъобразим шум и трясък, който създава движещия се влак и надниквам. Пуши. Завит с моето одеало, чете вестник и пуши. Полулегнал.
            – Хопа-а-а! – разтварям рязко вратата и се показвам. Той се стряска и изтърва цигарата, която пада върху моето одеало! – Пожар, пожар! – извиквам веднага, както съм се самообучил от противопожарните указания.
            – Стига бе! Няма никакъв пожар! Какво има? – казва той и сяда, махайки одеалото.
            – Имам въпрос – гордо казвам аз, като най-добрия ученик от класа.
            – Има пожар! – заявява лелката от съседното купе. Току-що цъфнала на вратата.
            – Къде? – шаферът скача.
            – Не знам, някой извика – обяснява тя и се опитва да си оправи прическата.
            – Няма пожар, госпожо, успокойте се. Този си прави шеги! – и ме посочва. С пръст!
            – Как не ви е срам, млади господине! Аз съм с високо кръвно! – нацупва ми се тя. А, сега де. Хубава работа.
            – Извинявайте – казвам аз и гледам виновно към нея. Тя се завърта и се скрива в купето си. Дано не й тръгне пак леглото на някъде.
            – Отивай да лягаш! – заповядва ми шафера, а както вече знам, трябва да изпълнявам заповедите му. Да, ама не, ха-ха-ха-а-а-а! Това е само при пожар, а сега пожар има ли? Познахте. Ня-ма!
            – Искам да питам, къде се извършва незабавната евакуация на пътниците от горящите и съседните вагони? Как се организира гасенето на пожара с налични противопожарни уреди и как да съобщя на телефон номер 160 за възникналия пожар, ако нямам обхват. Вие имате ли постоянен обхват по време на пътуването?
            – Нямам – отговаря ми шафера и ме пак гледа тъпо. Явно сложни въпроси задавам. Ама и той, как може да не знае отговорите, бе?! Как са го пуснали на работа?!
            – Преди работа не ви ли изпитват?
            – Моля? – съвсем ще спре да говори след малко. Добре, че жената има високо кръвно, все ще й се намери някое лекарство, та да му помогнем, ако нещо му се случи. Че нито началник влак, нито кондуктори има наоколо и ако стане пожар, аз на кого да имам доверие? А?
            – Последен въпрос, кое е точното местонахождение на влака сега? И кое е междугарието? – мълчи. Нищо не казва. – Да не ви е лошо?
            – Ти си луд.
            – Аз? Не, разбира се. Просто питам. Че ако сега пламнем, да знам какво да съобщя на хората.
            – На кои хора? – пита ме неразбиращо той. Аз да не говоря на английски?! Осъзнавам, че и на него не му е лесно, ама това му е работата.
            – На пожарната.
            – Моля ви, отидете да си легнете. Няма пожар, всичко е наред.
            – Е, добре. Ама ако се случи нещо, вие ще сте виновен.
            – Добре, господине, аз ще съм виновен. Не се притеснявайте.
            След такова откровение от негова страна го оставям на мира. Че ако стане нещо да е в кондиция.
            Влизам си в купето, затварям вратата, заключвам, слагам верижката, събличам се и лягам. Всичко съм си преговорил. Мога да заспя спокойно. Затварям блажено очи.
                И падам от леглото!
            Имам усещането, че някой е дръпнал ръчната спирачка, барабар с кавичките. Но не чух някой да вика “Пожар, пожар”. Вие чухте ли? Аз, щото не. Влакът с хиляди мъки спира.
            Ставам, обличам се, махам верижката, отключвам, отварям и излизам... Я, светлина. Не се е съмнало. Рано е още. Не забелязвам да сме на мост, в подлез, надлез, неблагоприятен участък или изкоп. Представяте ли си да сме в изкоп? Линията да минава през изкоп, леле мале. Примерно, изкоп за прокарване на кабел, тип електрически. И високи насипи не се мяркат. Да не се крият някъде бе, да им се не види и насипите, и чудото! И горими сгради също не се представят. В коридора няма никой. Вратата на шаферското купе се отваря с трясък.
            – Кой дръпна спирачката, мамка му! – ядосан е. Бесен си е направо. – Ти ли бе, твойта...
            – По-спокойно, нищо не съм дърпал. Нали ми казахте нищо да не пипам. Добре, че не стана пожар. И да викам “пожар” ми забранихте.

            – Нали? Нали-и-и-и? Гори-и-и-им! – лелката се показва от нейното купе. Значи не съм сънувала!
            – Ти ли ма, пача такава, ти ли дръпна спирачката? – този ще се пръсне от натоварване и напрежение. И пяна му излиза. Само да не се свлече, че ако няма обхват как ще се обаждам на “Бърза помощ”?! Не е лесно да си шафер. То не е като да държиш воала на булката или там каквото се държи. Шафер ли казвам? Шафнер. Не ме съдете толкова!
            – Ама аз наистина чух някой да вика “пожар, пожар”. И нали четох указанията... – продължава жената разтревожено, а шафнерът ме поглежда с поглед, който вещае земетресение.
            – Не съм аз. Не съм викал нищо! – бързам да го успокоя, че кой го знае какво прави като е ядосан.
            – Как може да дръпнеш внезапната спирачка точно на Централна гара “София”, ма, овца такава?!
            – Ама, господине, не ми се карайте. Може и да съм го сънувала. Извинявам се.
            – Не ми се извинявай! – горкият, не знае какво да прави. Пропуски в обучението има, отсъствал е...
            Оставям ги да се разправят. Грабвам си сака и слизам. Че както е извън нерви, може наистина да ми поиска балдахин и да се обеси на него. А аз не искам да се превръщам в съучастник в самоубийство. Да!
            Въздухът на перона е свеж. Вдишвам дълбоко и тръгвам. Сега цял ден ще дремя на работното си място. Ама никой не ми е крив. Като съм толкова изпълнителен, така ще е.
              Но съвестта ми е чиста.



Тагове:   гражданин,


Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. valsodar - И сега с такси ли те возят ?
18.09.2008 16:21
Предполагам, че след преживяното, БДЖ е сключило индивидуално споразумение с теб, да поеме всички разходи около бъдещите ти пътувания с едно условие - да не е с влак ?! :)))
цитирай
2. geo - Велико :-)
18.09.2008 17:03
Смях се на глас, доколкото ми остана такъв след вчера :-)
цитирай
3. tytyrytka - еее, яко! ;) ти сценарий за филм си ...
18.09.2008 17:41
еее, яко! ;) ти сценарий за филм си написал направо :))) ... освен от БДЖ да го продуцират! :-D
:)))
цитирай
4. mmmmmmmmm - Един приятелски съвет -
18.09.2008 18:43
другия път си купи билет за обикновено купе!Хем по-евтино излиза,указанията са по-малко,не изпитват за тях,ШАФЕРИТЕ хич не се виждат по коридорите......Можеш да викаш каквото ти душа сака...няма кой да те забележи:)))
Благодаря за доброто настроение!:)))
Поздрави!:)))
цитирай
5. anothercat - хахаха...
18.09.2008 18:47
и аз пътувах скоро до морето и видях Правилата... ама при пътуването в едната посока не видях никакъв пожарогасител наоколо. т.е. проявих се като недостатъчно съвестен гражданин, защото при качването във вагона не се информирах за местоположението на пожарогасителите... ;-)
ама това - защото вече бях обсъждала подробно с кондуктора, дали като съм платила цялото спално купе, съм платила и третото легло и имам ли право да го пипам (леглото) или не... :-)))
цитирай
6. libertybell - :))))
19.09.2008 01:19
Поздравления за хубаво написаната история.
Мноого се смях, 10х!
цитирай
7. sowhat - хахахаха
19.09.2008 10:07
верно си ужасен. )))
цитирай
8. gothic - И аз като sowhat :))))))))
19.09.2008 10:35
И аз като sowhat :))))))))
цитирай
9. flyco - :)
19.09.2008 22:39
Браво! Благодаря!
цитирай
10. lolla - Буахахахаххахаха. . Кретен си, ...
20.09.2008 13:07
Буахахахаххахаха..

Кретен си, човече! Спуках са!
цитирай
11. анонимен - от такива като теб стават големите ...
06.11.2008 09:26
от такива като теб стават големите бели!
цитирай
12. ianchefff - ан 11, що бе човек?
06.11.2008 09:28
Всъщност, не разбирам за какво говориш...:)))))))
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ianchefff
Категория: Изкуство
Прочетен: 4622817
Постинги: 597
Коментари: 12004
Гласове: 32649
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031