Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
18.04.2008 12:22 - СИЛВИЯ VII: Мечтите не са това, което са… (Part 1)
Автор: ianchefff Категория: Изкуство   
Прочетен: 4885 Коментари: 19 Гласове:
0

Последна промяна: 21.04.2008 11:09


 Раз

            Толкова ми е лошо, че отново повръщам. Мириша целият на дезодорант. И на кръчма. Ужасна работа. Комбинацията от миризма на дезодорант и повръщано никак не е приятна, не ви я препоръчвам.

            Сядам на един парапет и наблюдавам боя. Нали си спомняте, че излизайки от таксито, в което повърнах, се натресох на женски бой.

            Така. Блондинката надделява много бързо. Два три юмрука, ритник в челото и точка. Брюнетката се разревава и побягва.

            – Изчезвай, мършо! И да не съм те видяла повече наоколо! – русокоската се обръща и се насочва към мен. Изтръпвам. Вярно, че е жена, ама с тази физика на екшън героиня си е страшно. Сяда до мен. Явно не си поплюва във фитнеса.

            – Дай една цигара, копеле – давам й. Поднасям и огънче. Как бих й отказал? Физика страхотна, тяло, гърди, устни, всичко е на шест, шест и нещо.

            – За какво беше цялата тази олелия? – опитвам се да вържа разговор, че като млъкна ми прилошава.

            – Въпроси ли ще ми задаваш сега? – поглежда ме заплашително.

            – Любопитствам просто – така е, винаги искам да науча повече за блондинки, които размахват юмруци и крака с лекотата на кик боксьор  професионалист от тежката категория.

            – Просто трябваше да отнесе едни шамари... гепи ми гаджето... той си беше боклук... – чудна работа. Що ли питам и аз.

            – Ти защо изглеждаш като сдъвкан и изплют?

            – Наложи ми се...

            – “Наложи ти се”. Много смешно – виждам, че й е забавно. Лошо ми е, но щом това се харесва, значи е добре. Но усещам, че едва се крепя. Налага се да легна веднага, за да не повърна отново. Или за да не припадна или там каквото се прави, когато човек е злоупотребил с алкохол.

            – Трябва да тръгвам – стомахът ми се върти по-бързо от пералня последно поколение с програма шесто чувство.

            – Можеш да правиш каквото искаш, бейби... Но ще си носиш последствията – тя удря лекичко юмруци един в друг. Колкото и силна да изглежда, има един особен финес в нея, чар, женственост и сексапил, който ме поваля моментално. Още от мига, в който я видях да наритва самозванката, отвлякла гаджето й. Решавам да се пробвам.

            – Искаш ли да пием по едно... малко някой път? – надявам се веднага да отговори нещо. Да ме отреже или да се съгласи, а не да започне да философства, защото едва се държа.

            – Много си отворен, бе-е-е... – усмихва се.

            – Извинявай. Исках да опитам...

            – Дай си телефона. Ще ти звънна – изглежда си вярва. Хубаво. Е, каквото такова.

            – Приличаш ми на Парис Хилтън... – продължавам с нахалството.

            – Наричай ме, както искаш, бейби – екшън героиня, пълна с лафове. Чудничко.

            Давам й номера си. Естествено, че няма да ми звънне. Не я питам как се казва, но то е ясно. Силвия трябва да е. Усещам го...

 

Два

            След няколкодневна почивка, лягане рано, ставане рано, рано пиле рано пее и други дивотии, отивам с моя приятел Жоро, за когото стана дума като ви разказвах за Силвия фром Съветския съюз, в една готина нова кръчма. Тихо местенце, приятна музика, а и физиономиите вътре не са съвсем лоши. Някои даже са симпатични. Пием, говорим си. Прекрасно е. Е, има бастуни, които говорят на висок глас, викат на сервитьорките “алооо, да ми донесеш една ракия”, “ми, ся как нема българска водка” и други простотии, но това е за да не забравяме ние, простосмъртните, къде живеем.

            Да не се отклонявам. Жоро е в тоалетната, а аз оглеждам наоколо кой, какво и как. И къде, щото наблизо има човек, който говори на някой или нещо, което лежи под масата. Това “нещо” се оказва мъж, който толкова е пиян, че не може да се изправи. Нищо интересно. Отпивам и се надявам никога да не падам чак толкова ниско. Ако трябва, ще пълзя, но няма да легна и да се опъна като праните гащи на комшията в Дружба.

            Жоро се връща, носейки под мишницата си Силвия. Да, същата. Тази с пропорции ала Парис, но с доста по-развита мускулатура от нея. Слага я на стола до мен, тя се изхлузва и пада. Двамата я закрепваме на стола. Спи. Или е в безсъзнание. Не мога да преценя.

            – Виж какво намерих до тоалетната, приятелю...

            – Какво, Жорка?

            – Е, не виждаш ли?

            – Виждам... Силвия...

            – Той откъде ми знае името? – събужда се. Т.е. отваря очи. Силно гримирана. Добре, добре. И червило има. Т.е. всичко си има.

            – Аз му го казах, не чу ли? – казва Жоро и ми намигва.

            – Аха. Налейте ми едно малко, моля... – наливам й, не мога да откажа на жена, която иска да пие. Особено жена като тази.

            – Каза, че искала да се запознае с готин пич... – казва ми Жоро. – Освен това се казва Силвия и аз се сетих за теб...

            – Благодаря ти. Ти си истински приятел – разсмиваме се. – Но ние се познаваме...

            – Ама този е много дребен... – оценява ме Силвия.

            – Нищо, нищо, пийни си още малко, ще порасне – успокоява я той.

            – И не се познаваме... – продължава да настоява тя.

            – Вече се запознахте...

            – Добре, Жоро... Ти си Жоро, нали? – тя проявява наличие на спомен. Не е толкова пияна. Трябва да поработим още малко над нея.

            – Да, Жоро е – предлагам й цигара.

            – Не пуша, миличък мой. Не пуша...

            – Нали онзи ден пуши...

            – Объркал си се нещо, миличък мой, напил си се. Аз не пуша.

            – Откога?

            – От две години – алкохолът не прощава. И на мен и на нея. И на всички, като съм тръгнал с обобщенията. – Искам да си ходя, ще ме изпратиш ли, миличък мой, дребничък?

            – Иска ли питане? – веднага си съставям план за действие. Елементарен, разбира се, но работещ. Разделяме се с Жоро с намигване и усмивка. Всичко е ясно.

            Натоварвам я в едно такси. Изглежда силна, но всъщност е крехка. Мускулите й не са чак толкова... ъ-ъ-ъ... напомпани при допир. Нещо такова. Слава Богу, никой не повръща в таксито. Отиваме в нейната къща. Сама живеела. Във един висок комунистически блок.

            Влизаме в апартамента й. Прилично изглежда. Нормално. Понеже съм пиян, откровен съм. Не, че иначе не съм, но като си пийна съм особено откровен. Кеф ми е да се заяждам. Ама го правя с добро чувство, тия дето ме познават, ще ме подкрепят.

            На масичка има чаши и пиене. Водка. Супер. Тя сяда на дивана, аз на един фотьойл.

            – Много ти е грозен блокът, Силвия. Ама ти си прекрасна. Има контраст в ситуацията – тя се нацупва.

            – Защо... така говориш? –думите трудно й излизат.

            – Шегувам се.

            – Аха.

            – Аха я. Но имаш страхотно тяло. Атлетично. Създадено за любов... не си кокал с тапицерия.

            – Аз съм тапицерия?

            – Не си тапицерия. Не си кокал с тапицерия, разбираш ли?

            – Разбирам те, миличък мой.

            – Искам да кажа, че не си слаба като солетка. 

            – Аз съм солета? – ох, ле-е-е-е-е. Ще полудея.

            – Напротив. Обратното. Ти си точно това, което трябва да си. Няма да чукаме солети, я...

            – Сигурен ли си?

            – В какво да съм сигурен?

            – Че ще ме... ъ-ъ-ъ, чукаш?

            – Ами то от теб зависи, солетке...

            – Нали не съм солета?

            – Не си солета.

            – Каза, че съм...

            – Шегувах се.

            – Сигурен ли си? – ще ме побърка тази жена!

            – Сигурен съм толкова, колкото, че слънцето изгрява от изток.

            – А то, от изток ли изгрява? – ама си празна лейка, майно льо-о-о-о.

            – Хайде да спинкаш, а?

            – И защо сега така ми говориш?

            – Защото имаш недостиг на знания. Като се наспиш и всичко ще знаеш...

            – Така ли?

            – Не.

            – И защо сега така ми говориш? – повторението е майка на знанието и там нещо беше на затъпяването. 

            – Защото си много тъпа, миличка... То да е кур, да ти го набия, ама акъл няма как да стане!

            – Не ми говори така – както си седи, залита. Ляга настрани. Сега да не почне да ми хърка?! Не обичам хъркане, когато пия!

            – Няма, няма, миличкото ми. Ела при мен...

            По-точно, аз отивам при нея. Тя бавно протяга ръце към мен, но ги отпуска надолу. Явно е прекалила. Започвам да я целувам, събличам я...

            Толкова е хубаво да правиш секс бавно, без да си даваш никакъв зор. Сякаш си тръгнал на разходка с лодка в морето и не е ясно кога ще започнеш да се връщаш... Е, в един момент се връщам. Т.е. свършвам. В интерес на истината, тя дава признаци, че и е приятно. Което ме радва. Разбира се, както е обичаят, паля цигара и се наслаждавам на ситуацията. Тя ми отказва цигара, но пък не отказва пиене, което е по-добре в случая. Винаги съм искал да видя, докъде може да стигне една жена в напиването.

            Продължавам с пиенето.

            – Налей ми – моли ме тя.

            – Разбира се, не ставай смешна...

            – Аз съм смешна?

            – Това е шега, Силвия.

            – Добре, миличък мой... някога бил ли си с жена като мен?

            В първия момент ми иде да я попитам “толкова тъпа ли”, но се отказвам.

            – Не, никога. Ти си перфектна. Страхотна... – ми що да й обяснявам за останалите Силвенца, няма смисъл, нали? Самочувствието й трябва да се поддържа.

            – Запомни този миг тогава – казва тя и запоочва да си мести главата надолу нагоре.

            – Какво правиш? – чудя се за какво си клати главата.

            – Намигвам ти...

            – Не се получава. Но си симпатична....

            – Добре, миличък мой... наздраве.

            И се напиваме. Т.е. освинваме. И започва да ме дразни. Говори. Била красива, имала стил, това с мен било авантюра, но тя била авантюрист по душа, не можело всеки да бъде с нея, аз съм бил изключение... Нервира ме. Искам тишина. Толкова ли е трудно да се осъзнае, че мъжете след секс искат тишина и спокойствие. Но тя не се спира. Бърбори, обяснява.       Все едно да се опиташ да накараш да млъкне Бареков. Няма начин. Ядосва ме.

            – Соня е кучка...

            – Каква е тази Соня?

            – Соня е Соня. Соня е... – затруднява се – кучка. Ама аз ще й покажа на нея...

            – Може ли да не говорим за Соня? Т.е. да не говорим изобщо известно време?

            – Защо миличък мой, дребничък?

            – Просто така.

            – Просто така?

            – Ще лапнеш мухата накрая...    

            – Каква муха, миличък?

            – Ядосай ме още малко и ще видиш каква муха! Не муха, ами цяло стадо мухи... – започва да ме вбесява.

            – Стадо мухи?

            – Не, бизони.

            – Какви бизони сега?

            – Е, такива! Руси.

            – Глупа-а-ак! Говореше за солети и чукане, а сега за бизони...

            – Не се ядосвай, кокиченцето ми. За солетки говорехме отдавна. Ела да ти налея и да те гушна...         

            – Добре. Гушни ме. Целуни ме... – леле колко лесно било като е пияна жената. Купон да става.

            Тя става, залита и сяда. Пак става и сяда върху мен. Намества се. Страхотно. Без засилка. Не мога да не споделя, че в такива моменти животът не просто е прекрасен. Животът в такива моменти си е ебал фара, кучката, майката и лелята. И Парис Хилтън също.

            След като свършваме, решавам да не рискувам повече с приказки и обяснения. Да не взема да разваля нещо. Хубавия миг, както би казал някой поет. Аз не съм поет, никой не ме е поемал наникъде. Шегувам се...

            Започвам да се обличам. Е, падам, докато се опитвам да си обуя чорапите, но пък това я развеселява, защото подскачам на един крак из стаята.    – Ще тръгвам, кокичето ми.

            – Не е ли рано?

            – Не, късно е. Ще ми дадеш ли телефона си, да си го имам и аз?

            – И ти да си го имаш? – какво толкова се чуди, не мога да разбера.

            – Това казвам.

            Дава ми го. Изчезвам...

            И се събуждам на стълбището между етажите, когато се развиделява. Камионът, който събира боклуците е спрял и някакви се разправят, кой да закачи кофата за повдигащия механизъм. Още малко и ще се сбият, защото единият обяснява, че три улици бил той закачвал кофите, сега другият трябвало да го прави... Готов съм да закача всички кофи на света, само и само да има мир и тишина. Ставам.

            Добре, че никой не е слизал по стълбите, че да се изложа като, примерно Валентина Хасан. Грубо е някак. Спирам първото такси и се прибирам. Не повръщам. Пиша си червена точка. Днес няма да ходя на работа. Отсвирвам всички и заспивам. Преди това изключвам телефона, откачам звънеца над вратата, да не ми звънне онази тиква от шестия за пари за чистачка и си измивам зъбите. Воня на алкохол, не че нещо...

 

  СИЛВИЯ VII: Мечтите не са това, което са... (Part 2)


Тагове:   мечтите,


Гласувай:
0



1. sowhat - залагам на
18.04.2008 13:08
Соня а ти ?
))))))))
цитирай
2. ianchefff - амиии
18.04.2008 13:17
аз не съм много сигурен...
;-)))))))
цитирай
3. krotalka - Поздрвления! Живо и картинно ...
18.04.2008 14:06
Поздрвления!

Живо и картинно написано! Без "лирически отклонения"
цитирай
4. libertybell - Силветата не успяха, но Соня
18.04.2008 14:30
ще "довърши" лирическия герой :)

Поздравления, Янч :)))))
цитирай
5. anabel4o - И аз изпитах съмнения, не ми мязаше ...
18.04.2008 14:35
И аз изпитах съмнения, не ми мязаше на типичната Силвия. Но не очаквах такава развръзка. Много е добро :)
цитирай
6. sis - готино
19.04.2008 12:48
и брутално

:):):)
цитирай
7. eien - Залагам на Силвия XIII
20.04.2008 08:28
Най-естественият ход на нещата, при това непредсказуем!
цитирай
8. анонимен - (((
21.04.2008 19:18
Страхотно,поздрави!
цитирай
9. ianchefff - суlu,
22.04.2008 09:53
тенкс, ама що такива "обратни" скоби?
Т.е. усмивки наопаки??
:)
цитирай
10. анонимен - ))))
22.04.2008 11:51
Янч,извинявай за обр. скоби,покрай Ташакова затъпях:)
цитирай
11. ianchefff - сулу,
22.04.2008 13:21
е щом се извиняваш, ок.
Тоа път ти прощавам...
цитирай
12. анонимен - Колко е хубаво в блог бг, всички се ...
22.04.2008 13:24
Колко е хубаво в блог бг,всички се разбираме прекрасно;
цитирай
13. ianchefff - сул,
22.04.2008 13:33
т'ва е измамно, не се връзвай.
цитирай
14. анонимен - Оптимистка съм и вярвам в доброто
22.04.2008 14:08
Оптимистка съм и вярвам в доброто
цитирай
15. ianchefff - су,
22.04.2008 14:13
аз също.
Знаеш ли колко дървета съм отнесъл заради това.
Ама не се оплаквам де...
;-)
цитирай
16. sisi89 - Абе янчефф
22.04.2008 16:01
твоя случай със силвиите е като гладна кокошка просо сънува май
цитирай
17. ianchefff - sis89,
22.04.2008 16:15
щом казваш.
Не ми се обяснява сега.
Пък и едва ли ще разбереш...
Поздрави.
цитирай
18. sisi89 - не съм сис а сиси
22.04.2008 16:58
и леко, че много знаещ и разбиращ ше дойдеш, само ти ли интелекта тук а?
цитирай
19. ianchefff - si,
22.04.2008 17:01
къде да идвам?
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ianchefff
Категория: Изкуство
Прочетен: 4627275
Постинги: 597
Коментари: 12004
Гласове: 32649
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031