Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.02.2008 13:44 - СИЛВИЯ V: ОТ РУСИЯ С ЛЮБОВ. (PART 1)
Автор: ianchefff Категория: Изкуство   
Прочетен: 1698 Коментари: 6 Гласове:
0

Последна промяна: 08.02.2008 10:26


           След като излязох от болницата, за щастие цял целеничък, на следващия ден имам среща с нея. Познахте как се казва – Силвия. Докато пием кафе, съвсем ненадейно ми съобщава, че за няколко седмици отивала в Испания на специализация. Кофти, понеже е готина. Руса, със сини очи, доктор по вътрешни болести. Знам, че не ми върви със Силветата, ама човек, нали се надява, докато е жив. И аз понеже съм жив, затова. Разбираме се, като се върне да ми се обади...

 

            Вечерта съм с Жоро. Приятел. Купил си кола, иска да почерпи. Добре, ще я полеем. И се започва. Както винаги, в един момент светът някак се завърта и изкривява, въпреки всички закони на науката физика. Приятно е.

– Наздраве, брат... – вдига поредна чаша Жоро.

            – Наздраве, копеле...

– Виж я тази...

– Моля?

– Обърни се, де... Погледни я...

Извъртам се като жената каучук да видя какво ми показва. Сигурно жена, какво друго? Изтървам чашата си и тя се разбива в земята. Той се засмива. Навеждам се да вдигна остатъците, за да не се пореже някой, понеже съм в добро настроение, но падам от стола. Седя на земята в бар... не мога да се сетя в коя шибана кръчма сме... Жоро се опитва да ме вдигне. Успява. Сядам, обаче залитам, хващам се за покривката и падам от другата страна на стола. Върху мен съответно се сгромолясват пепелник, две чинии със салата и пържени картофи, две чаши с водка, както и една пълна до половината каничка с айрян. Както и вода от стъклена вазичка. Цветята се разпиляват, а вазичката... също се разбива. Чудно. Идва сервитьорката, нещо ми говори, ръкомаха... Извинявам й се, докато бавно ставам и се тръшкам на стола. Този път успявам. Тя разчиства, мърморейки. Жоро я успокоява. Бе, ай ш’е ти еба... Една счупена чаша... Добре де, няколко... Какво толкова, ма? Жоро вече е поръчал. Друга сервитьорка носи пиене, докато първата слага финалните акорди на своето изпълнение. Разкарват се.

– Мерси, копеле. Да сме живи и здрави... – намигвам му.

– За нищо, брат... – Жоро ме обича. И аз го обичам. Обичам всички.

Идва друга сервитьорка. Нещо ми говори. Не я разбирам.

– Брат, тая к’ви ми ги говори, че не мога да я разбера? Нали си имаме пиене? Ъ-ъ-ъ...

– Имаш си, Ванка.

– И нали не седя на земята? Още ли иска да сервира? Какво всъщност иска?

– Тя не е сервитьорка, копеле...

– Ми, к’ва е, да й еба майката?

– Проститутка, не виждаш ли?

– Ми не виждам. Явно алкохола е смотан...

– Или ти е малко повече... – Жоро се забавлява. Радвам се, когато съм забавен за близките ми хора. Чувствам се пълноценно някак. Обаче тази стои до масата ни. Позволява си да седне. Поглеждам въпросително към Жоро. Не реагира. Опитвам се да й проговоря.

– Кажи, скъпа...

Обяснява ми нещо, но е много шумно...

Виждам Жоро да протяга чашата си към мен и да ми намигва. Опитвам да се чукна с него, но пак си изтръвам чашата и тя пак се разбива на пода. Толкова съм забавен понякога. И пак идва онази нацупена на целия свят сервитьорка. Я се усмихни, бе! Идват и някакви други хора. Изглеждат ми като част от липсващото еволюционно звено между чехълчето и галоша. Дърпат ме...

 

Боли ме главата. Отварям очи. Явно снощи съм боядисвал, защото таванът ми е с друг цвят... А, боядисал съм и вратата...

Не съм си вкъщи. Някъде другаде съм. Завъртам глава. Лежа до някаква жена. Имам смътен спомен, че някъде съм я виждал. Силен грим. Размазан. Красота.

Тя отваря очи. Поглежда ме. Руса е, сини очи. Предвид всичко, което ми се е случвало до този момент, предчувствам как се казва. Спокойно мога да кажа, че е класическо положение.

– Здравей. Как се казваш? – не искам да чувам отговора. Просто проверка.

– Силвия – няма начин. Ня-ма.

– И как попаднах тук?

– Снощи ти напил се  – рускиня. Е, каквото такова. – Охрана изхвърлила. Преди това аз харесала те, казала ти, ама ти изтървал чаша... И пашла след тебе, извикала такси и тук...

– И?

– Правили го... – прегръща ме. Сигурно за секс говори. Няма как да сме правили захарни петлета, примерно. Не мога да отрека, че е готина. Сега, нека да се разберем, на хубавото аз лошо не мога да кажа.

– Какво правиш в България?

– Дошла по работа... не казвам каква.

– Аха. – Е и проститутка да е, едва ли ще ми иска пари. То не, че имам в момента, де. – На колко години си, извинявай за въпроса.

– На 27...

– Добре – знам бе, знам, че жена не се пита за възраст, ама това е рускиня. Може и на 16 да е, после кой ще ми плаща адвоката?   

Изнизвам се от леглото. Обличам се. Наблюдавам я. Мълчи. Хубава е. Ама не ми е до Силвии в момента. Цепи ме глава, трябва да ходя на работа.

– Тръгвам...

– Кога се видим?

– Ами... – трябва ли да се виждаме, по дяволите?

– Дай телефон, адрес... – Давам. С кой акъл го правя не знам.

            Излизам навън. Студено. И задръстено. Президентът Путин е тук и ще мине по улицата, украсена с плакати в негова чест. Браво. Но защо точно по тази улица? За да закъсня за работа! Не мога да разбера тоя Путин с Икарус ли пътува, че толкова място му правят по пътищата? То братя, братя, ама чак толкова свирки...   

Рокендрол.

След куп невероятни комбинации стигам до офиса. На време. Звъни ми телефона. Вдигам.

– Ало?

            – “Алоу, И-иван търся...”

            – Аз съм.

            – “Ваня, ета ти”?

– Да – явно покрай другаря Путин целият Съветски съюз се изнесел у нас. И се опитва да ми се обади. Мамка му и съюз.

            – “Аз Оля... Степанавна.” – Каква е тази Оля сега, бе-е-е? Очаквам да ми се обади и Путин, ебаси.

            – “Оля, едно време си писали... “

Сещам се! В първи клас си писах с едно руско другарче. Леле-е-е. Как ме е намерила тази, бе?

– “Ваня, да се видим, а”?

            Само до това ми е. Боли ме главата, чака ме работа. Пък може отново да ме изхвърлят от онази... кръчма.       Ако идем там. А и не желая юмруци в близост до главата ми. Отново. Но в името на старото приятелство и българо-съветската дружба се съгласявам.

            – Добре, Оля. На обяд става ли?

            – “Става, Ваня.”     

            Уговаряме се. Качвам се в телевизията. Работя. Да не ви обяснявам какво...

 

Идва моментът на срещата. Ще се видим в Макдоналдс. Там не се пуши, но ще го преживея. Отивам и сядам. Не я познавам всъщност. Не знам кого да чакам. Може да дойде и някоя луда. Може да ми правят скрита камера. Може да ме преследват извънземни с цел изучаване на нервната ми система, която смея да твръдя, че е в отлична форма, въпреки всичко...

            – Ваня? – вдигам поглед. Жена на около четирийсет. Добре изглежда.

            – Аз съм – ставам. Здрависваме се.

            – Ваня, толкова радвам да те видя.

            Не знам какво да кажа. Освен да й благодаря за Кремиковци и вечната дружба... Писали сме си преди трийсет и една години. За толкова време ехе-е-е…

            – Разкажи какво правиш, какво работиш? Учи ли, не учи ли?

            Ох, Ваня, я ти писах, че искам да става милицонер. Но не можла. И се оженила за милиционер. От КГБ...

Като чуя КГБ и ми призлява. Условен рефлекс съм си създал с течение на годините. Ако мъжът й е джудист като Путин, ще ме сгъне като кебапче в 12:30 на обед. Те, повечето руснаци били полудели по джудото покрай държавния им глава.

            – И той, мой мъж, избягал, кагда дъщеря ми била на пет. После се върнал. Отначала беше милицонер. Прост милиционер. Многа прост. Като ета американски сандвич. Но после се върнал и вече бил офицер от КГБ. И я съгласила се. И живели добре. Но после той взе да пие... – нормално за руски офицер. Имам чувството, че всички руснаци пият, както и да е. – И аз решила да се промени. И дошла в България преди две години. После се сетила за теб. Преди година гледала твой филм по телевизия. И искала да те намери, да те поздрави. Но трудно било. Преди няколко месеца намерила телевизионен офис твой. Но секретарка те криеше. После се запознах с бай Ставри... – Бай Ставри е един от охраната.

– И спала с него, Ваня – бре, каква жертва. – Искала Ставри да те посочи. Ама той казал “да не прекаляваме”. И само дал телефон... – пак добре, че не ти е дал и адреса ми, изрода му с изрод! – И ти звъннах, Ваня. Но ми вдигнала жена. Ти женен ли, Ваня?

            – Не съм, Оля. Не съм женен.

            – И казах аз “търся Иван”. А тя сказала “е, щом така предпочиташ да мислиш”. И ми затворила. Май била пияна. И аз се зачудила.

            – Е, нали ме намери. Какво работиш сега?

– Продавам вестници до метрото. Я и в Росия продавала вестници в московско метро и от един изостанал брой пуснала лотария и спечелила пътуване до София. И направо взела дете и дошла.

            – Сама ли живееш? Или си имаш някого?

  Дъщеря ми е тук, Ваня. Взема всички пари и ги пие. Ядосва ме. Ученичка. По болгарски – пишлеме. На 17, не интересна, не струва да говорим.

– Трябва да тръгвам, Оля. На работа съм.

            – Добре, Ваня. Да се видим утре вечер?

            – Може... – що пък не? Какво толкова? Вечерна среща с другарче от едно време. Давам й телефона си. Тръгвам, тя остава да си доизпие кафето, че било й харесвало. Аз пък не го харесвам, макар да съм фен на американската култура. Няма значение.

           

            Прибирам се.

След малко се звъни. Отварям – Силвия. Кра-со-та.

– Съжалявам, че се забавих... – казва тя. Не че сме се уговаряли...

Почвам да съжалявам, че си дадох и телефона, и адреса.  

– Радвам се, че дойде – все пак, като е дошла няма да я връщам.

Не се бави. Започва веднага. Тия рускините много разгонени, бе-е-е. В Съветския съюз нямат ли си мъже? Сигурно имат, но то Чернобил, Сталин, това онова...

И тъкмо сме свършили и се лигавим, както го пише в тъпите списания за блондинки и телефонът звънва.

– “Я търсил Ваня”?

– Моля?

– “Ваня търси. Аз Гоша. От Краснодарск...”

– Аз съм Иван...

– “Иван? Ваня? Аз тебе писал едно време като ученици...” – Ужас. Явно съм си писал с цялата руска мафия и сега иска да ме тормози психически. – “Аз работи за охрана на наш президент. Сега почивка... Да се видим, ну...”

Сещам се, че с Гоша си бяхме писали през втори клас. Ще се видим. Ако пожелае Путин и с него ще се видя. Няма проблеми. На КГБ отказва ли се?

– Добре. Да се видим...

Разбираме се, че ако може да се освободи, ще се видим.

– Кой бил? – пита ме Силвия.

– Приятел.

– Да. Аз тръгва си... – тръгвай си. И по-бързо, че ми се спи...

 

На следващия ден, тъкмо съм се прибрал от работа и Оля идва вкъщи. Да си разкаже живота явно.

– Дъщеря ми казва се Силвия, Ваня – все едно някой я е питал. – Ти писал, че това твое любимо име.

– Аха – Силвия се казваше кучето ни на село, което много обичах и един месец ревах, като го блъсна един тракторист. И толкова години по-късно съдбата ми играе курвачка като ми праща Силвии една след друга! Мисля, че не е онази рускиня Силвия, с която бях снощи. Няма начин Оля да има дъщеря на 27 години...

  И той ми казвал мой мъж ти си не много красива, но очен чаровна... и прекрасна домакиня и в легло кучка. Сега е охрана на президент Путин...

Косата ми се изправя, въпреки че е къса. Не. Не искам да го вярвам това. Толкова много съвпадения и на мен не могат да ми се струпат.

Звъни ми телефона. Силвия.

– “Ваня, да се видим, а”?

– Добре, Стефане... – правя се на луд, че не е удобно.

– “Какой Стефан”?

– Не ме разбра. Да се видим в “Дивака”.

– “Да, не разбрала. Добре, в “Дивак” – душичка, как само се съгласява.

Междувременно Оля се качва върху мен. Явно в Русия ги държат на хляб и вода. Какво да правя, започвам и аз. И така, до края на света. На всеки километър рускиня. Както и да е.

Рокендрол.

– Многа хубаво било, Иван. – тъй ли? Тя не издаде нито един звук. Имах чувството, че е заспала. За кучка да не говорим.

– Обичам те, Ваня.

– Обичаш ме?

– Аз така си казвам винаги... Хубаво било. Я така харесва, да мълчи. Пък и едно време трябвало да пази тишина с мой мъж Гоша, защота били много хора в квартире. Руска им работа.

Едно ме смущава: “мой съпруг Гоша”!? Отказвам да повярвам и в това. При 170 милиона руснаци няма как всичко това да съвпадне.

– Ваня, я гледа сериозно на тебе. Прекалено стара, за да отнася се несериозно...

– Ами добре.

Ну, да обмислим всичко. Трябва разделимся.

– Ние събирали ли сме се?

– Да-а-а. Ти как мислиш, Ваня?

– Добре.

– Но, ако искаш да погаварим...

– Не, не, дойде ми изневиделица. Т.е. от Русия. Събиране, разделяне...

– Аз все още искам те...

– Късаш с мен и пак ме искаш?

– Да-а-а.

– Нещо не е както трябва – то какво ли е както трябва всъщност?

– Ами да. Мой Гоша, ако узнае...

– Не сте ли разведени?

– Не сме. Избягала... спирам да мисля.

С Оля излизаме заедно. През вратата. Да е ясно. Лъжа я, че отивам при приятел. И без това е прилепчива като медуза. Б-р-р-р. Гледа тъжно, но ме пуска...

 

Отивам в “Дивака”. Силвия е там. Пие.

            – Казала ли ти, че мой баща охрана на Путин? – изтръпвам вътрешно. Изпивам чашата на екс. Поръчвам още едно “Блъди мери”. След малко може да поискам само “Мери”. Ако продължавам в същия дух, Блъдито сам ще си го доставя. По-точно, ще ми го доставят!

            – Ваня, тъй много готин. Искам да прави атнова секс с тебе…

            Бе, то и аз исках да стана космонавт едно време, ама баща ми разби мераците ми, както се разби космическата совалка “Чаланджър” с думите: “много си дребен, няма да ти стигат краката да натискаш педалите на космическия кораб.” И аз се отказах. Какво да се прави, живот. На руски “жизнь”. Та и тая тука същата работа. Искам, та искам. Добре, бе. Ама ако баща й е офицер от КГБ? Ако е същият офицер Гоша от КГБ?! Ще отида в архипелаг Гулаг за известно време. А там е студено, не че нещо друго... Но като дясно ориентиран политически, може да помоля пичовете от ЦРУ да ми помогнат. Някой да ми услужи с телефон на ЦРУ? Шегувам се, бе, спокойно…

Сервитьорката носи поредна чаша на Силвия.

– И се обаждам у вас преди време и казва “алоа, Ваня търся...”

– “Няма го. Коя си ти?”. Казала ми жена отсреща.

– Аз Силвия. А вие как казвате се?

– “Силвия.”

– Я Силвия, не ти...

– “А ма, лигла-а-а, аз съм Силвия. Теб не те знам!”

– Що-о-о? Я Силвия. А тъй булгарская загубенячка...

“Щом предпочиташ така да мислиш...”

– И затворила ми...

– Силвия се казваше. Беше опреди няколко месеца тази история – обяснявам, докато се наливам, защото ще ми трябва.

– Тя била луда, Ваня...

И ти си луда, Силвия. Тия Силвии или са тъпи или са луди. Няма ли една нормална да ми се падне, бе, ебах му майката!


 

СИЛВИЯ V: ОТ РУСИЯ С ЛЮБОВ. (PART 2)


 

 




Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. bamby13 - Късметлия си, Ян
07.02.2008 14:25
добре, че тейкото е бил зает да варди товариша Путина, щото иначе сигур и той е щя да ти налити и напрао не моа те мисуа :-))))))
цитирай
2. bamby13 - Basi
07.02.2008 14:27
pak se izkazah nepodgotvena
цитирай
3. ianchefff - бам,
07.02.2008 14:28
виж PART TWO...

;-)
цитирай
4. bamby13 - vidqh az
07.02.2008 14:38
za tva i komment 2
zasram
цитирай
5. k0606 - Поздравления!
07.02.2008 18:13
Много свежарско! Озон за душата!:)
цитирай
6. viki11 - Мноо ме забавлява,
01.04.2008 15:20
и аз си писах с русначета!
"Силвия, ти си в моя сън!" - припявай, докато ги чакаш. Хах...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ianchefff
Категория: Изкуство
Прочетен: 3034901
Постинги: 589
Коментари: 12007
Гласове: 32597
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930