Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.12.2007 09:46 - ТРИСТА ЛИТРА ГОВЕДО
Автор: ianchefff Категория: Изкуство   
Прочетен: 2448 Коментари: 11 Гласове:
0

Последна промяна: 08.12.2007 18:17


Прибирам се от работа. Купил съм букет цветя за жена си. Искам да я зарадвам. Искам да е щастлива. Освен това имам да й съобщавам изключителна новина. Не, не съм бременен. Стига толкова деца. Време е да заживеем добре, да си пооправим живота. Дошло е, както се пее в една песен. Не мензисът, бе. За времето ви говоря. Явно има и глупави читатели. Няма значение...

            Виждам пред блока да тръгва кола, която ми е позната. Била е спряна пред нашия вход. Не успявам да разбера, дали наистина е тази, за която си мисля. Нищо.

            Влизам, качвам се, отварям вратата на апартамента. Очаквам както винаги да ме лъхне приятната миризма на ядене, което се приготвя в момента. Жена ми е много добра домакиня. Винаги съм го казвал. Обаче няма миризма. Няма и помен от миризма. Напротив мирише на лошо. Явно таванът в банята и стената на хола пак са мухлясали и трябва да се ремонтира. Отново. Не ми се мисли. Т.е. мисли ми се, защото това повече няма да бъде така.

За да не ви държа в напрежение, трябва бързо да открия жена си. Няма я в хола, а по принцип по това време на деня тя гледа един любимите си сериали... И в кухнята я няма. Дочувам плач от детската стая. Кръвта нахлува в слепоочията ми... Да ви кажа, аз съм шахматист. Чувствам се, сякаш трябва да изиграя последния си ход, от който зависи дали печеля световната титла...

Вратата е леко открехната... Побутвам я внимателно, очаквайки да видя нещо лошо... Жена ми е седнала на най-долното от четирите детски креватчета, наредени едно над друго. Стаята е малка. Плаче. Какво се е случило?... До нея има разкъсани вестници, найлонов плик и куп разпилени пари... Моите пари! Изненадата! Успокоявам се за миг с тайно упражнение от индийските йоги. Да са живи и здрави. Но защо е този рев...

            – Прибра ли се? – какъв е този тон? Нещо не разбирам.

            – Здравей. Заповядай... – поднасям й букета. Тя го хваща и захвърля в ъгъла. Цветовете на розите се разпиляват по пода. Погледът й не вещае нищо добро. Не мога да отгатна какво става. Въпреки, че мисля с няколко хода напред.

            – Какви са тези пари?

            – 50000 евро...

            – Не те питам колко са, а откъде са!

– Това е нашият нов дом... – едва успявам да кажа. Тя се опитва да ме прекъсне, но за миг онемява. Нещо, което ако трябва да бъда искрен, рядко се случва.

            – Моля? Какъв дом? Откъде са тези пари? Повтарям!

            – Това са пари, които съм спечелил сам. С тях ще си купим по-голямо жилище. Имаме четири деца, знаеш много добре, че ни е адски тясно.

            – Аз тепърва имам да слушам много от теб! – скръцва със зъби. Или поне така ми се причува.

            – Децата ни живеят в небостъргач от легла. Виждаш какво е... – посочвам й четирите легълца, наредени едно над друго.  – Първите три добре, ама от последното може да се падне и някой да си строши главата...

            – Децата ни са пухкавички, Жорко спи най-горе, ако падне, нищо няма да му стане!

            Не искам да го казвам, но е много глупава понякога.

– Къде са децата, между другото? – съвсем нежно задавам въпроса си. Ние, шахматистите умеем да манипулираме.

            – Не ме прекъсвай! Майка дойде с колата и ги взе!

            Явно това е била “познатата” кола от преди малко.

            – И за децата не бери грижа...

            Сякаш е бясна. Не виждам все още причината затова.

– Не се ли радваш, че ще имаме нов дом?

            – Какъв нов дом? С тези пари?

            – Да... – имам чувството, че понякога не се разбирам с нея. А всъщност я обичам. Как е станало, по дяволите?

            – Какви са тези пари? – ужас. В “Стани богат” се задават по-малко въпроси. Моля ви се...

            Спечелил съм ги...

            – Ти ли бе!? – удряла ме е. Не искам пак да го прави. Аз съм миролюбив човек, тя е друга история. Някой ден ще ви разкажа за това. Друг път.

            – Аз. Сам. С двете си ръце.

            Или по-точно с едната, но затова след малко.

            – Ти беше безработен две години бе, тъпанар! Аз издържам семейството! Как си ги спечелил?

Опа. Леко с обръщенията, че все още пазя ловджийската пушка на тате в мазето. Шегувам се. Казах ли, че съм шахматист? Казах. Шахматист съм. Затова съм толкова спокоен и уравновесен. И това го казах.

            – Откраднал си ги! Ясно. Кой ще ми гледа децата сега? Кой? Ще те пребия!

            – Не съм ги откраднал... – откъде й хрумва, просто не мога да се начудя. Няколко хода напред? Световна титла? Ще трябва да се върна в първи шахматен клас...

            – Убил си някого?! – да бе, да не съм доктор Лектър. Остана да ме попита, дали не съм го изял. Защото тя би го изяла.

            – Миличко, опитвам се да ти кажа...

            – Не ми викай “миличко”! Кого уби? Колко години е затворът за убийство? – ако случайно спре да ме прекъсва, може и да разбере.

            – Не знам...

            – Знаеш ли нещо изобщо?

            – Искам...

            – Аз искам да кажеш веднага откъде са тези пари? – наистина е бясна. Няма какво да се заблуждавам. Мен в казармата едно време не са ме навиквали така. Любов ли? Трябва да преосмисля всичко. Ще приема, че съм в губеща позиция. Все едно играя срещу Гари Каспаров. Или оня, индиеца. Не този, дето купи Кремиковци и сега се чуди какво да го прави.

– Парите ги спечелих... – и това е самата истина. Бог ми е свидетел.

            – Кажи ми кого утрепа да не те утрепя тебе и децата да останат без баща! Ти ще си виновен! – тя става. Положението излиза от контрол.

            Трябваше да стана боксьор. Или борец.  

– Опитвам се да ти кажа, моля те, не се ядосвай...

            – Да не се ядосвам ли? Такъв бой ще ти тегля, че ще ме запомниш за цял живот. Докато си в затвора всъщност...

            – Няма да ходя в затвора – опитвам се да я прегърна, тя се дърпа, – спечелил съм ги честно. Седни.

            Тя сяда на леглото, удря си главата в горното креватче, защото са на много близко разстояние едно от друго.

            – Ето виждаш ли, тясно е...

            – Не ми казвай какво е! Откъде са парите?

            – Изкарах ги...

            – А, сега вече не си ги спечелил! Сега вече си ги изкарал! От кой джоб?

            – От държавния...

            – Какво? Леле, майко... Ще те спукам!

            – Миличко, моля те...

            – Не ми викай, миличко! Ще те счупя, дивак! Казвай веднага!

            – Станах донор...

            – Леле, той си е продал бъбрека...

            – Не съм...

Егати и приключението си създадох. Що ми трябваше? Тия в “Сървайвър” са все едно в хотел “Хилтън”. И Парис им духа. Прави им свирка. Добре де, френска любов, за да е по-възпитано.

– Сърцето ли си даде бе, идиот! Сега с ламарина ли си?

            – Не...

Не знам как да я накарам да млъкне. Никога не съм знаел. Сега, в този момент го осъзнавам. Не е приятно. Осъзнаването е по-кофти от нейн шамар. Ако това е неизвестна за мен част от семейния живот, мерси.

– Колко ти остава още?

            – Нито сърцето, нито бъбрека. Слушай...

            – Слушам те вече два часа. Нищо не ми казваш.

            – Аз...

            – Ще говориш ли? – бясна е. Не мога да я разбера. Понякога се случва. Лошото е, че май влизаме в земетресение. Не е приятно. Тежко стъпва и тежко удря. Между другото, бивша хандбалистка е. Аз съм кинта и двайсе. Ама едно време, какво да правя, като ме тресна любовта... Верно, след пет водки. И кога минаха толкова години? И четири деца? Леле...

– Да бе. Ще говоря. Спокойно.

            – Не ми викай “спокойно”! Не виждам какво чакаш! – много рядко, много много рядко ми се е случвало да искам да я ударя. Но съм се въздържал. Защото съм мъж и не удрям жени! И защото тя е бивша хандбалистка, както вече казах. Освен това, иска ми се да кажа “чакам да млъкнеш, но се опасявам, че не е добра идея.

– Спечелих ги...

            – Това вече го чухме! Кого ограби?

            – Станах донор на...

            – Престани!

            – Станах донор на сперма...

            – Престани! – тя осъзнава какво казвам – Моля?... Ти си полудял!

            – Защо? Така ще си купим апартамент, по-голям...

            – Млъкни! Какво ще кажа аз на съседките? Моят изкара пари за жилище с чекии!

            – Е, те откъде ще разберат? – опитвам се да съм спокоен. Нали съм шахматист.

            – Аз ще им кажа, глупак такъв! Значи затова вече не ме чукаш толкова...

            – Е... – как да обясня, кажете ми. Няма как. Тя не млъква. Да не би пък да съм попаднал в паралелна реалност, където жена ми е обречена да говори постоянно? Тя говори много, ама чак толкова не се е случвало. Ебаси. Да взема да се ощипя...

            – Пък и толкова много деца... – продължавам, но за част от секундата, разбира се.

            – Обвиняваш ли ме? Да не съм ги правила аз, сама, в часовете по трудово обучение, скапаняко?

            Не...

            – Колко чекии си напраскал? – бясна е. Побърква ме. Усещам, че спирам да се владея. Не знам какво да направя. Въпросите ме удрят един след друг. Не съм бил на война, не съм бил под обстрел, но ги разбирам тия, дето се бият омиротворяващо, попаднали под приятелски огън. В случая, женски такъв. Този е по-коварен от приятелския. Да. Нямаш възможност да се защитиш. Там ще клекнеш, ще се прикриеш с дърво, с храст, с камък, с мъртъв колега. Тук няма с какво. Най-много да се кача на най-високото креватче. На Жорко. Ама няма да ме издържи. Ще оставя децата без легла. Ще трябва да спят на земята като животни. От друга страна, аз какво съм виновен, че майка им заради сериалите четири пъти си пропуска времето за пиене на противозачатъчни? Не ми го побира ума. Вече май не съм спокоен.

            – Не знам... не съм ги броил... чекиите. Между другото, “чекии” ли се пише или “чикии”? Винаги съм се чудил. Извинявайте, ако бъркам.

            – За мен ли си мислеше?

            – Да.

            Излъгвам я. За първи път откакто сме женени. Всъщност предлагат се списания, филми. Каквото ти действа, това ползваш. Никога не съм предполагал, че жена ми ще реагира така.

            – Ти си позор за мъжете! Чекиджия!

            Явно, едно време, водките не са били пет. Много повече са били.

– Защо да съм позор?

            – Обяснения ли да ти давам? Защото имаш жена, семейство, а ходиш да чукаш наред...

            – Не съм чукал наред.

            – Все тая. Малко съм те била явно...

            – Недей така. Не се ли радваш, че ще имаме нов дом?

            – И да се напълни с малки олигофренченца, дето ще те обявят за свой баща? Не четири, ами четирийсет и четири легла няма да ни стигнат! Ще ги наредим като копърки! В новият ни дом! Глупак! Ти ще си главната копърка... Паламуд!

            – Всичко е анонимно. Спокойно.

            – Ти си анонимен. Дивак! Повече никакви чекии, ясно? Ще работим за пето дете...

            Бесен съм.

– Ще отида да споделя с Иванка от осемнайстия...

– Асансьорът не работи – въпреки всичко, опитвам се да бъда джентълмен. Рицар.

– Не ми говори! Ще се кача по стълбите. Колко са три етажа?

Катоя  гледам как минава покрай мен, си казвам, че три етажа за нея са нещо много трудно за преодоляване. Е, нека да ходи, да се помпи нагоре. Поне ще имам време да осмисля живота си.

Бях патриот в собствените си очи, изглеждаше, че правя нещо за народа, за лесбийките, за толкова много жени, които искат да имат деца. Биха могли да се възползват. А какво става? Пето дете? Моля? Мисля, че ще извърша няколко убийства. Може би символични. Може би виртуални. Ще видим. Трябва да съм с няколко хода напред. Като че ли, първо ще започна с жена си. Забравих да кажа, че тя е доста закръглена. От сегашната ми незавидна гледна точка, бих споделил, че е дебела. Както би се изразил един приятел, триста литра говедо. Няма какво да се чудя повече. Слизам в мазето за пушката на тате. Не се шегувам.

 

 




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. danyolka - струваше си
05.12.2007 09:59
чакането! :-)))
цитирай
2. sis - много много хубаво
05.12.2007 10:27
но....края ако малко промениш. /казвам го, защото спомена, че е роботно/.

:):):):):)
цитирай
3. anabel4o - Да, наистина е много готино, само ...
05.12.2007 10:40
Да, наистина е много готино, само краят може да е по-интересен! Факт е, че наистина има такива хора! :)
цитирай
4. анонимен - много
05.12.2007 10:43
ми хареса това-:)))
цитирай
5. divini - е много се смях
05.12.2007 11:12
и продължавам да се смея :)))
цитирай
6. ianchefff - div,
05.12.2007 11:15
е, т'ва е целта.
;);)
цитирай
7. faerie - :)))
05.12.2007 12:28
Щом това е била целта, определено е постигната ;)
цитирай
8. анонимен - Много аванта си й пуснал
05.12.2007 17:40
Има много информация и не умее да си държи езика зад зъбите. Но положението е изпуснато вече...
цитирай
9. luminous - :-)))
05.12.2007 23:35
Днес за втори път се хиля тука :-)
Благодарско, ianchefff!
цитирай
10. анонимен - Без малко да си излея
07.12.2007 12:05
и тристния литър от хилеж.
Еваллъ! Невероятен си!
цитирай
11. sowhat - дзвер
09.12.2007 08:44
горката женица -пето дете -ох леле майкоооооо.
най ми е забавна сумата за донорството - хахахахахаха -имаш ли идея янч че тва е труда вероятно на челия блок в лева за 20 години -иххихихи
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ianchefff
Категория: Изкуство
Прочетен: 4626532
Постинги: 597
Коментари: 12004
Гласове: 32649
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031