Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.10.2007 12:54 - ПРОСТАК!
Автор: ianchefff Категория: Изкуство   
Прочетен: 2582 Коментари: 9 Гласове:
0

Последна промяна: 27.10.2007 13:02

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

            След малко скачам от осмия етаж. Налага се. Решено е. Докато му дойде времето за този скок, се замислям. Не, животът ми не преминава като на кино лента, както се казва в такива случаи. Не съм чак толкова банален. Не треперя, спокоен съм, съзнанието ми е изчистено от всичко, което би могло да ми попречи да го направя както трябва…

            Вратата на асансьорната шахта на кабинката, която е на покрива се отваря и се появява някакво момиче. Хм? Добре изглежда. Къса коса, средна на ръст. Тук там изрусена. Все ми е тази, дори да е без глава. Е, има глава, не се притеснявайте. Иначе комуникацията би била малко трудна, ако изобщо ще има такава. Приближава плахо към мен.

            – Здравей… Какво правиш тук? – пита ме тя. Какво значение има? Бъркам си в носа, примерно. Много мразя да ми се задават глупави въпроси.

            – Аз? – добре-е, сама си го изпросва – Ще скачам след малко...

            – И ти ли? – учудва се тя.

            – Да.

            – Защо? – пък и нахална. Сякаш всеки, който иска да скочи от осем етажна сграда умира от желание да бъде разпитван и да дава пространни обяснения. Надявам се, че няма да ми ги иска в писмен вид. Нямам лист и химикалка в момента. Когато човек отива да скача от някой билдинг, дали си взема пособия за писане?

            – Имам желание да го направя. Да разбирам ли, че и ти... – тя ме прекъсва:

            – Да. Не ми се живее повече.

            Заявява го с достойнството на Галиео Галией, когато е казал, че Земята се върти. Ебати... Е, след като не й се живее, да скача, какво толкова. Майната й. Но ме обзема любопитство. Тя присяда до мен на земята. Тъжна е. Краката ми се люлеят от перваза. Боли ме главата, снощи прекалих. Сам съм си виновен.

            – Защо? – питам аз.

            – Ами забърках едни дивотии и сега се срамувам – и придобива засрамен вид. Смешна е. В хубавия смисъл. Жалко, че иска да се метне.

– И това е достатъчно, за да решиш да се… самоубиеш?

– Да.

            – Аз съм преди теб – всъщност, замислям се, хората не трябва да се самоубиват. Сериозно. Колкото до моя скок, аз съм изключение. Говоря за другите. – Освен това има закон, според който от всяка сграда може да се самоубива само по един човек на ден! 

Тя се обърква.

– Какъв закон?

            – За самоубийствата – и наивна до глупост. Има някакъв чар в това. Оправя ми настроението. – Не си ли го чувала?

– Не. Не съм. И какво сега?

            – Ще трябва да го отложиш... – едва се държа, да не се засмея, макар че ще скачам от осмия етаж. Което не е смешно.

– Ама той ме разсмиваше...

            – Кой?

            – Бившото ми гадже...

            – И заради това ти го разкара?

            – Да... Не, разбира се. Появи се друг. Накара ме да се замисля над живота си до момента.

            – Това не е повод за самоубийство.

– Повод е. – Брех, че упорита, бе-е-е.

– Аха. Ясно.

            И си изкарвам извода, че не бива да се вярва на жена, която казва, че я разсмиваш. Ще те зареже с първия срещнат, който я кара да се замисля над живота си. Колкото и тривиално да е това.

– Нищо не ти е ясно – нацупва се.

– Добре – само по-спокойно. Трябва да внимавам да не я изнервям.

– Ти защо ще скачаш?

           E, как защо, бе? Защото искам да го направя! Обяснения ли трябва да давам? Тя е една, ама ако случайно дойдат двайсет човека отнякъде, докато обясня на всеки един, какво правим? А, ако са глухонеми? Кога ще скоча? По Великден?

            – Сега не говорим за мен, а за теб. Мен не ме мисли. А съм и преди теб!

            – Разказах му играта. Щеше да се самоубива – изпада в откровение. Откровеността е хубаво нещо, когато е навременна. В случая, не ми пука изобщо, дали е откровена или ме лъже. А няма и значение.

            – И той ли?

            – Ми, да.

            Tи като се чешеш, на кого правиш кеф? На ухото или на пръстчето?

            – Моля? – тя явно не разбира смешката.

            – Нищо – какво да обяснявам.

            – Ох, кога ще мине тоя ден... Ако ще скачаш, скачай! – момичето явно не е в час. Ония двамата са имали късмет.

            – Преценявам вятъра в момента. Избрал съм си място...

            – Я, да погледна...

            Тя се опитва да стане и да надникне през парапета, но аз я спирам. Сяда обратно.

            – Не бързай толкова. Това е моето място, за моят скок!.

            – Ти се шегуваш с мен, нали? Няма да се самоубиваш.

            – Никога не се шегувам когато става дума за самоубийство.

            – Е, ти колко пъти си се самоубивал? – явно от чувала на Дядо Коледа ми се е паднала любопитна самоубийца. Е, каквото такова.

            – Няколко. Ама все неуспешно. Затова сега искам всичко да преценя. Включително и вятъра.

            – Включително и вятъра. И как го преценяваш?

            – Не мога да ти кажа. Сама ще трябва да го измислиш.

            – Е, няма какво да му мисля толкова.

            – Не го прави. Тъпо е – опитвам се да я спася, ама не си давам много зор. Бих казал дори, че ми е забавно.

            – Не ми казвай какво да правя! На мене акъл даваш, а ще скочиш преди мен!

            – Добре, де. Я, по-спокойно.

            – Не беше моят човек. Другият също.

            Много е забавно това определение “не беше моят човек”. Значи минава един куп време, двама души са заедно и са абсолютно един за друг. Но после, поради някакво стечение на обстоятелства, по-голяма активност на Слънцето, нашествие на скакалци, учителска стачка или провал в производството на гуменки, единият решава, че другият не е за него. Страннo. Хм…

            – Другият, който те накара да се...

            – Да.

            – Майната им.

            – Да. Майната им, ама ми стана тъпо. Не постъпих честно.

            Това момиче има его като на Бойко Борисов, бе. Разкарало двама, треснала го съвестта... като женска богомолка след полов акт. Нали знаете, тя изяжда главата на мъжкия. Не било честно. Сякаш има нещо честно на този свят!

– Не се прави на жертва!

         А не са ли онези двама смотаняци жертвите? Има ли жертви, по дяволите? Не е ли всичко просто една безумна игра?

            – Знаеш ли колко есемеса ми изпрати той? 533! За един месец!

            – Леле... Този, мислещия ли?

            – Не. Другият. Който ме разсмиваше. А аз 433...

            – Сигурно са били много смешни тези есемеси, ти не си можела да си вършиш работата, появил се е онзи, който те е накарал да се замислиш за живота си... – и си е ебало майката. Не й го казвам това за майката, да не вземе да направи преждевременно някоя глупост.

            – Да. Не бяха само смешни. Всякакви. Беше хубаво. Но другият ме промени. Сега съм променена.

            Казва го със сериозността на мозъчен удар.

            – До 42 стигна ли?

            – 42 есемеса? Не... Какво? – тя се обърква. Марвин би казал, че няма смисъл.

            Чудя се, дали да не я пусна да скочи преди мен, ама не искам да се правя на Брус Уилис и да спасявам света от такива шматки като нея. Пък и не споделям това нейно желание, каквато и да е.

            – Добре де, защо все на мен ми се случва? – не знам какво да й кажа.

            – Карък си явно.

– Е, да...

            Само да не се разплаче, че не искам да се депресирам излишно. И без това не ми е лесно. Все пак, съчувствам й. Колкото и да е странно, съчувствам на някакво момиче, което иска да се метне еднократно от високото, заради някакви двама тъпанари.

            – Ходих ли на морето при него? Ходих. Написах ли му 433 смс-а за един месец, написах.Той написа ли ми 533 такива за същото време? Написа ми...

      – И после би ли му шута, заради онзи мислещия? Би му го...

            – Е, да...

      – Е, да я. Ти знаеш ли какво искаш изобщо?

      – Опитвам се да разбера все още...

      – Като скочиш оттук? Странен начин за разбиране...

      – Писна ми просто.

      – Нещо не си наясно със себе си май...

      – Май...

      – Тия есемеси са като нивото на река Дунав... в сантиметри.

            – Ебаваш ме.

            А, добрутру.

            – Да. Опитвам се да те развеселя, ама явно не става.      

            Поне развеселявам себе си.

            – Трябваше да осмисля живота си, трябваше да си направя равносметка...

            – И ето те сега тук, на ръба.

            – Да... виж, аз не исках да става така.

            – Ама стана.

            – Явно съм тъпа. Казах неща, които не трябваше.

            – Какво си казала? Че ще ги гръмнеш с ловджийска пушка, ако не слушкат!? Нищо лошо не си направила.

            – Казах им, че мога да бъда до тях, но нищо повече.

            – Не си пропуснала да ги осведомиш, че на всяка цена държиш да си останете приятели, нали?

            – Разбира се, че им го казах! Аз го искам това! – вживява се. Вярва си. Влиза във филма, така да се каже. Дано да е цветен и с надписи, че тия дублажи ми бъркат в здравето.

            – Това всеки истински мъж копнее от желание да го чува всеки ден по няколко пъти.

– Така ли?

            Ебаси патката...

            – Да. Така. И цялата история ти така я осмисли и така се промени, че ето те тук до мен, на опашката.

            – Да. Каква опашка? А, онзи закон... Няма такъв закон. Нали?

            – Има, има. Ако питаш мен, изчезвай оттук и се стегни.

            – Лесно ти е на теб.

            – Да. Тук на осмия етаж е много лесно – за повече достоверност леко се накланям напред, лицето й внезапно побелява. Даже забелязвам, че устните й пресъхват за миг. Случва се с хората, които изпитват внезапен панически страх.

            – Какво правиш? – извиква тя.

            – След малко скачам, така се подготвям. Вятърът поутихна. Разбрах го.

            – Разбрал си вятъра?

            – Да. Защо?

            – Това е дуенде.

            – Моля? – само до дуенде ми е в този момент.

            – Нищо – тя се нацупва.

            – Хайде, тръгвай – започва да ми писва от нея.

            – Добре, де. Може би си прав...

            – Да. Прав съм. Глупаво е това, което искаш да направиш.

            – Добре –  замисля се. – Не скачай, моля те – и придобива вид на уплашено пате.

            – Аз няма да скачам – намигвам й. Усмихвам се.

            – Моля?

            – Шегувах се.

            – Простак!

            Е, защо така с лошо...

            Тя става, изтупва дънките си и се прибира в сградата. Доволен съм. Ако някой иска автограф, бих му дал с удоволствие.

            А аз? Аз скочих, в крайна сметка. Какво толкова? Нали съм каскадьор. Това ми е работата.

 




Гласувай:
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. maymi - Мдааа....
27.10.2007 14:34
Мъжете мислите в права линия, ние се движим по тъч-линиите, или минаваме по заобиколни пътища......и какво, кой казва кое е по-читавото мислене :))))
цитирай
2. ianchefff - маъми,
27.10.2007 16:04
няма "по-читаво мислене"
;)
цитирай
3. анонимен - prostak
27.10.2007 16:13
bravo na teb hubavo pi6e6 do poslednia moment si pomislih 4e ste se vlubite e din v drug a to si bil kaskadior
цитирай
4. ady - Дуенде а?
27.10.2007 18:54
:))
цитирай
5. ianchefff - адъ,
27.10.2007 18:57
мани, мани.
ПиснА ми от това дуенде.
Сънивам дуенде вече.
сутрин се събуждам и пак некво дуенде се мота по тавана, ебаси...
Не знам какво да правя, ще взема да го гръмна.
ама нямам пушка... трябва да си купувам пушка. Или пистолет...
Оф, не е лесно.
:))
цитирай
6. bamby13 - 'ич не се 'аби
27.10.2007 19:20
не се гаси туй що не гасне и дуендетУ е с бронежилетка...май
цитирай
7. maymi - Знам, че няма "по-читаво мислене"
28.10.2007 12:21
Само го напомням на "по-добрата" половина от човечеството ;)
цитирай
8. nialazarova81 - Ех, че хубаво си го написал. Много ми ...
02.11.2007 19:23
Ех, че хубаво си го написал. Много ми хареса. Поздрави!
цитирай
9. ianchefff - nia,
02.11.2007 22:15
радвам се.
;)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ianchefff
Категория: Изкуство
Прочетен: 4626823
Постинги: 597
Коментари: 12004
Гласове: 32649
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031