Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.07.2007 15:38 - СЪБОТЕН ДЕН
Автор: ianchefff Категория: Изкуство   
Прочетен: 1290 Коментари: 3 Гласове:
0

Последна промяна: 30.07.2007 15:41


       Слънцето печеше повече от обикновено, но на тях им беше гот. Разхождаха се по “Графа” и си губеха времето. Изглеждаха щастливи. Съботна утрин, малко хора, малко просяци, малко кучета. Беше я прегърнал леко през кръста, вървяха към “Славейков”, щяха да си купят някоя книга, ако си харесат. Вървяха бавно усмихвайки се на всичко, бяха доволни от бурната нощ, от спокойната утрин, от живота, който им се случваше. – Дръпни се! – каза тя, той беше изостанал до някаква сергия… – Ще те блъсне трамвая, а аз не го искам… – Така ли? – попита той и се усмихна. – Да – каза тя, прилепи се до него и го целуна. Продължиха прегърнати. – Какво толкова? – каза той, забелязвайки погледа й. Тя се усмихна. – Този въобще не ме интересува. Да не мислиш, че се заглеждам? – Моля те, аз разбирам от тези неща – той я улови за ръката. – Да, да, извинявай – каза тя. Продължиха да вървят. – Нека не ходим никъде днес – предложи той. – Нека бъдем само двамата.Никакви купони, никакви приятели… Все някой ни досажда. Ако не е твой приятел е мой. А аз толкова искам, ей така да сме си сами поне за един ден. Цял един ден с гаджето си без никакви досадници. – Какъв е проблемът? – запита тя. – Светла и Жоро. Искат да ходим на Витоша след обед. – Да си ходят сами. Няма да им се обаждаме – отсече тя. Той я целуна лекичко по бузата. – Нека аз направя програмата – помоли, – съботен ден, пари за харчене и само аз и ти. – Е, по-спокойно… – Първо да хапнем в някоя кръчма – започна той, – после на кино, някой готин филм – спря за миг, – но няма да ти кажа името, за да се изненадаш, после в къщи… – смигна й и тя се усмихна, – после може би ще мръднем до НДК, после на дискотека и… пак в къщи… – В къщи? – заговорнически го погледна тя. – Да. Не искаш ли? – Ами… всъщност това го искам най-много… Прегърнаха се по-силно и продължиха. – Това е програмата, – каза той. – Приемаш ли я? Или искаш само по “Графа” да се влачим цял ден? – Не. Абсурд. – Но ти все се заглеждаш по мъжете наоколо… Може би тук са най-много? – Моля те, не започвай пак. Гледам всичко, което може да се види. С очите си, които Бог ми е дал, гледам това, което е направил… – Да, де – иронично каза той. – Виж, нали приехме програма, хайде да не си разваляме настроението, а да я изпълняваме… – Окей – каза го неуверено. Все я ревнуваше. С повод и без повод. Всъщност поводи, като че ли нямаше. Знаеше, че е безсмислено, но какво да направи, такъв си беше. – Не зная защо го правя – опита се да се измъкне той. Продължиха сред детски колички, деца, старци, машини за сладолед, машини за пуканки, машини за правене на хороскопи, просяци, наркомани и прочие… Народът се беше събудил и вече прииждаше на тълпи. – Трябва да отидем някой път на театър – каза тя, – може и днес, събота е. – Да. Може. Лошото е, че няма нищо ново, което да е хубаво. Все стари неща. А и нали приехме програма? – Е, можем да я променяме, не бъди толкова строг, може да измислим нещо друго – оптимизира въздуха тя, – искаш ли да ти кажа нещо? – Кажи ми нещо? – Ами ето “нещо”. – Не, не – засмя се той и я целуна. – През тези две години откакто съм с теб, не съм била с друг мъж. Честно. – Къде не си била? – заостроумничи той. – Знаеш къде. – Добре… – въздъхна. – Ти не ми вярваш, нали? – Вярвам ти… Вървяха край сергии с плод-зеленчук. Хората псуваха, някои купуваха, животът си вървеше по пътя. Те също. – Не искам да ти натяквам – започна той, – но ми се повръща, когато мине някой покрай нас и ти го изгледаш с погледа, с който ме погледна, когато се влюбих в теб. Имам чувството, че всеки лудва от този поглед. Тогава ти беше с червената рокля, убийствено изглеждаше… – Спомням си роклята – измънка тя. Рязко й се влоши настроението. – Същият поглед и затова се чувствам кофти… – Замълчи, моля те. – Ела – той я поведе и влязоха в градинката до църквата наблизо. Седнаха на една почти здрава пейка. – Почакай минутка – рече тя и тръгна на някъде. Върна се с две коли. – Вярно е, че се заглеждам в мъжете, но какво от това ми кажи? Всеки го прави. Ти също се занасяш по разни момиченца… – Така е, но ти ги гледаш така, сякаш ги желаеш… – каза той и отпи. Задави се, взе да кашля. След малко се оправи, но още имаше сълзи в очите му. Голямо кашляне беше, добре, че тя го заудря с малкото си юмруче по гърба. – Виждаш ли? Не си прав явно. И сега ще ти кажа защо. Едно от нещата, които обичам са тълпите от мъже. Когато дойдох в София преди няколко години, те бяха първото нещо, което ми направи впечатление. Голямо впечатление. Разхождах се сама и им се любувах… – Но това е детинско… – вметна той. – Да. Така е. Сега съм на двайсет и шест години. Всичко е съвсем различно. А тогава бях едва на деветнайсет. Провинциално момиче. Девствено. Не знаещо нищо за секса, за мъжа. После пораснах. Научих неща, които не си ги и бях помисляла преди. Имах най-различни типове, сега имам теб. Вече гледам на всичко това по съвсем различен начин. Но – въздъхна тя, – все още просто обичам да се заглеждам. И нищо повече. Мисля, че това можеш да го преглътнеш, ако ме обичаш… – Разбирам – измънка той. – Всичко наред ли е вече? – Е, липсва ни червеното ферари, но нищо. – Не е до ферарито или до мобифона, или до каквото и да е там шибано нещо – разпали се тя, – това е само фон на лъскавите баровци. А аз не гледам опаковката, а сърцевината, не лъскавата фасада, а вътрешността. Опитвам се да разбера какво чувства еди кой си, какво мисли, какъв проблем има, какво е момичето му, как се чука, какво работи, разбираш ли ме? Това ми е интересно, доставя ми удоволствие да ги изследвам… Ти не ме слушаш… – Продължавай – промърмори той. – Добре тогава. Харесват ми мъже с дънки и каубойски ботуши, енергични, весели спортни типове, два метра високи. Харесват ми костюмари, адвокати и прочие джентълмени, които ти подават ръка, когато слизаш от скапания трамвай с пълни торби с покупки – тя се замисли, – харесвам продавачите в супера, които ми се усмихват и ме обслужват преди всички останали… – Как те обслужват? – заяде се той. – Стига, моля ти се. Запази порнографското си въображение за довечера например… Това е подсъзнателно чувство, влечение към мъжа. Учиш психология, би трябвало да знаеш за какво става въпрос. Винаги съм си мислила, това желание за секс с непознат ли е или просто навик… Мисля, че е само навик – заключи тя. – И затова вече ти обяснявам всичко. Добре, че ме попита все пак. Така всичко се изясни… – Разбирам – смутолеви той. – Какво има сега? Опитай да проумееш всичко, което ти казвам. Когато си мисля за всички тях, мисля дали всяка нормална жена не желае всички тези мъже, ей така, на куп. Обичам да гадая какъв е парфюмът им, когато минават покрай мен. Обичам да седя до тях в киното, обичам да гледам актьорите на сцената в театъра. Обичам младите момчета, които безцеремонно целуват приятелките си по улиците… Не съжалявам, че аз съм пропуснала тези неща, когато бях на техните години. Сега имам теб и мисля, че достатъчно добре наваксвам… Той изпи колата си. – Това е всичко – приключи тя. – И казваш, че след всичко това ме обичаш? – Да, обичам те. – И, че ме харесваш, колкото всички тях? – Ти не ме разбра. Тях ги харесвам като някакво забавление, развлечение, а тебе те харесвам като мъжа до мен, този с когото живея, с когото правя любов… Ти си най-готиният от всички. – Добър съм за теб – каза си той утешително, – добър приятел, интелигентен, бъдещ висшист, добър в леглото… Бих направил всичко за теб, знаеш ли това? – Да, зная го и затова те обичам, не разбираш ли? – Разбирам… – не беше убедителен. – Но искам само мъничко свобода за себе си… – Но ти искаш свобода за да… – Замълчи! – прекъсна го тя. – Кажи ми истината – той пусна ръката й. Тя отпи. – Коя истина – запита неразбираща. – Истината за твоята свобода. Какво означава, колко да бъде, в какви граници, къде ще я използваш, как? – Добре. Понякога си мисля, че бих искала да съм свободна поне за малко, за кратко да съм без теб… – Добре тогава – реши се той. – Не прави глупости, това са просто фантазии, разбери го – тя го прегърна. Той се сви в ръцете й, въпреки, че беше доста едър. Приличаше на голямо дете, на което са забранили да играе с приятелчетата си на улицата заради някаква малка беля… – Някой ден – започна той, – някой ден ти ще си отидеш от мен. Тя не отговори. Гледаше бармана на кафето, който бършеше някакви чаши. – Няма ли? – повтори очаквателно той. – Откъде да зная – избухна тя, – някой ден и ти може да ме зарежеш заради някоя кучка, въпреки приказките ти за любов. Още утре може да ме зарежеш… Тя пое дъх и се успокои малко. – Може ли предварително да се говори за това въобще и трябва ли точно сега да го коментираме и да си разваляме настроението? Програма имахме… – Да. Имахме – беше несигурен – обаче знаеш… – продължи тихо той. – Добре – каза тя, – зная. Той също се успокои след като разбра, че тя знае. Не знаеше какво знае тя, но това му подейства успокояващо. Сякаш беше разбрал, че както всеки филм си има край, така и любовта й към него също щеше да го има. И тя знаеше, кога ще бъде… Реши, че е пълен глупак след такива размисли. – Направи едно нещо за мен, моля те – той я прегърна както си седяха. – Веднага – стегна се тя. – Не ми говори за мъже. Въобще. Никога. По никакъв повод. За никой. Не ме интересува кой какъв е и тъй нататък. Запази ги за себе си. За свободното си време. Когато не сме заедно. За подсъзнанието си… – Добре. Ще ги запазя. Но винаги ти си започвал тези приказки… – Стига. Зная. Само го направи. – Добре. Той я погледна студено. Сякаш в този миг всичко се преобърна наопаки. Сякаш се издигна една ледена стена между тях. Така му се струваше. Тя гледаше нанякъде. Не проследи погледа й. Не искаше да види някой друг мъж, обект на желанието й за подсъзнателно и тайно от него развлечение. Догади му се. Реши, че всичко вече свършва. После реши, че само си въобразява. В главата му беше пълен хаос, тя, онези, той, любовта им, всичко свързано с миналото им, с нейните истории около мъжете… Спря се. Разбра, че по този начин нищо не може да направи. Разбра, че така няма смисъл въобще да продължават. Разбра, че все пак грешката беше у него. Той я разпитваше постоянно, досаждаше и, ровеше в погледа и към мъжете наоколо, който все пак не беше като погледа и отправян към него. Осъзна, че просто трябва да престане, ако иска да бъде с нея. Искаше. Обичаше я. Много я обичаше и знаеше, че трябва да спре. Надяваше се да спре да й бърбори за заглежданията й, преди тя съвсем да се ядоса на приказките му и да си отиде. Не искаше да си отива. Не го искаше… – Искаш ли да се обадим на Светла и Жоро – попита той, – може би ще бъде гот на Витоша… – Разбира се – съгласи се тя. Нямаше настроение. – Обади им се. Той тръгна към телефона. Мислеше, че така ще се разсеят. Ще се справят с проблема, който той беше направил. Тя щеше да се успокои. Той пък щеше да се настрои единствено за любовта й към него. А тя не беше малка. Знаеше го. Стана му приятно. Преди да вдигне слушалката си помисли, че на Витоша и мъжете са по малко на брой. “Глупак”, рече си, “аз съм пълен глупак…” Тя стоеше на пейката и го гледаше как говори и жестикулира, сякаш можеше да го видят и да разберат и по жестовете му какво обяснява.          Гледаше го и си мислеше “еба ти пича, еба ти чудото…”  


Тагове:   ден,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. shaffi - супер е
30.07.2007 19:10
поздрав за теб!!!
цитирай
2. ianchefff - благодаря
30.07.2007 19:12
шаффи.:)
цитирай
3. анонимен - евала
26.09.2007 13:37
евала ти казвам! много яко пишеш и само истини. все едно за себе си чета честно ти казвам. ама от друга страна ми ства готино шото разбирам, че поне не съм единствен :)))
поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ianchefff
Категория: Изкуство
Прочетен: 3072024
Постинги: 589
Коментари: 12007
Гласове: 32597
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930