Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
23.05.2007 11:04 - ЗЛОБА (to be, or not to be...)
Автор: ianchefff Категория: Изкуство   
Прочетен: 7602 Коментари: 12 Гласове:
0

Последна промяна: 02.06.2007 01:39


“Не се раздразвай, поради злодейците,
Нито завиждай на нечестивите,

Защото злите не ще иматъ бъдеще;

Светилникътъ на нечестивите ще изгасне...”

Притчи 24:19,20

 

ЗЛОБА

 

            ... пак ме ритнаха. Нищо. Свикнал съм. Но винаги се чудя защо го правят. И все не мога да разбера. Просто онези са си такива. Повечето от тях постоянно ме гледат злобно и намръщено. Когато отида при тях се свиват или ми викат. Никога не мога да разбера какво точно искат, но винаги усещам, когато е нещо лошо. Много са лоши. Имам чувството, че те всички са се родили лоши...

 

            ... някакъв ми предлага нещо за ядене. Започвам да ям и веднага ми излизат сълзи. Заболява ме стомаха и спирам да поглъщам. Онзи стои и се хили. Побягвам и се скривам в някаква изоставена къща. Повръщам и ми олеква. Радвам се, че усетих навреме какво ми е дал. Някаква гадост. Признавам си, не очаквах да ми даде нещо лошо за ядене. Имаше добри очи. Явно, съм се заблудил. По принцип усещам по очите, кога някой от онези идва с добри намерения при мен и кога с лоши, но сега...

 

            Веднъж, бях по-малък, пак така ми дадоха някаква гадория и 3 дена повръщах и постоянно си мислех, че умирам... Обаче ми мина. Оправих се. Както се оправят всички от нас... За съжаление по някой път се стига и до най-лошото. Веднъж двама приятели ядоха от някакъв пакет и умряха веднага. После се оказа, че някой от онези бил разхвърлял такива пакети наоколо. Докато успея да предупредя всички, които намеря из квартала, умряха още трима от нас. Започвам да се убеждавам, че онези наистина в душата си са зли. Тогава умря и една моя приятелка. Тъгувах и плаках много, но ми мина. Както минава на всички нас...

 

            ... едно малко от онези стои до мен и ме гледа любопитно. В мого случаи малките им са добри. Мисля, че и сега е така. Дава ми да ям от това, което току що е купило от близкия магазин. Бързо изяждам цяла щафета салам. Тъкмо преполовявам втората, когато усещам страшен ритник в гърба. Побягвайки се напикавам от болка. Таткото на малкото е изникнал отнякъде и нещо ми вика. Нито го чувам, нито го разбирам, защото много ме боли. Избягвам му бързо, разбира се, защото ние сме много бързи и се скривам в някакъв строеж. Боли ме, но съм доволен. Защото съм сит. Ако не беше дошъл онзи, големия, щях да изям всичко, но, уви. Нищо. Все е от полза. Всички ние ядем докато има. Защото не се знае кога пак ще има...

 

            ... имам си нова приятелка. Хубава е. По-голяма е от мене, но няма значение. И е раждала много пъти досега, но и това няма значение. Така е. И пак ще ражда. Защото често сме заедно. Ако ни види някой от онези, започва да ни подвиква, но ние не му обръщаме внимание. И без това удоволствието ни е кратко. Защото по цял ден обикаляме кофите в търсене на нещо за ядене. В последно време все по-малко и по-малко намираме, но все още има. Не зная какво ще правим, когато спре да има. Не ми се мисли. Може би ще тръгнем край ресторантите. Обаче пък там има други като нас и може би ще трябва да се бием. Обаче, аз не обичам да се бия. Просто не съм такъв тип. Но отдавна съм разбрал, че гладът е нещо много страшно и силно въздействащо, и въобще не е за предпочитане. Затова, ако се наложи, ще трябва и да се бием. Но сега не искам да бъда чак толкова черноглед. Все още положението е поносимо. Все още се търпи. Въобще, всички ние сме много търпеливи...

 

            ...събуждам се в някаква непозната къща. Нямам сили да мръдна. Някакъв от онези ме носи в някаква бяла стая и започва да ме къпе. А аз по принцип много мразя да се къпя. Но сега нямам сили да направя каквото и да е. Нищо... В интерес на истината, чувствам се доста по-добре след изкъпването. Лошото е, че ме пръска с нещо, което наистина мирише ужасно, но го изтърпявам, нищо не правя, защото влиза някаква полугола с много храна и я оставя пред мен. Поглеждам я в очите и решавам, че с качеството на храната всичко е наред. Започвам да ям. Ям, ям и пак ям. Не съм ял от 5 дена, затова. Докато ям, усещам, че и тя мирише на онова гадно нещо, с което ме напръска онзи. Но това не ми пречи да ям. Всъщност много от онези миришат на разни такива неща. Не зная, защо го правят. Не ме и интересува. Тяхна си работа. На мен лично не ми харесва...

            Тръгват и ме повеждат в друга стая... Качват ме на някакво легло. Тя ляга и се разкрачва. Онзи ми бута главата между краката и. Мирише добре там. Усещам, че трябва да я лижа и започвам да го правя. Не е лошо. Всъщност веднага се възбуждам. Тя започва да се гърчи, предполагам от удоволствие и притиска главата ми силно към себе си. Целият ми език е вътре в нея. Харесва ми, честно казано. Тя протяга ръка и ме хваща между краката. Придърпва ме и влизам в нея. Хубаво е, приятно е, но с приятелката ми все пак е по-добре... Виждам, че онзи също се съблича и онова нещо вече стърчи между краката му. Тя го хваща с ръката си и го слага в устата си. Той простенва, започва да и мачка гърдите. Действаме така известно време... Обаче аз в един момент повече не мога и започвам да се изцеждам. Онзи също започва и всичко от него отива в устата на онази. Ние с приятелката ми никога не сме го правили това. Не сме си го и помисляли. А тази тук изпитва огромно удоволствие от това, че е изгълтала някаква... не знам как да я нарека... Странно е някак.

            Изблъскват ме внимателно от леглото и онзи застава там, където бях аз. Чувствам, че ме забравят. Измъквам се тихо от стаята. В съседната стая има отворен прозорец. Скачам през него. Излизам на двора и оттам на улицата. Всичко е нормално. Срещам познати. Животът продължава. Събираме се заедно няколко приятели и се разхождаме. Обаче се появяват 5,6 от онези и започват да ни замерват с камъни.             Докато бягам, виждам как един от нас остава с едно око, уцелен от голям камък. Горкият. Но какво да се прави. Такъв ни е живота. Някои от онези ни ползват за забавление, като мен преди малко, а някои други от тях в повечето случаи за подвижни мишени. Лоша работа…

            Освен това, пак ми се развали настроението. Защото знам, че приятелката ми не обича миризми като онази, а аз целия мириша от 1 километър. Въобще кофти ден. И за мен, и за нея, ако я срещна, и за приятеля ми, който вече е с едно око, за всички нас... Дано той поне да е успял да избяга. Пак започвам да си мисля, че повечето от онези са лоши и зли. С всички нас. А ние просто искаме малко слънце и малко храна. И малко спокойствие. Нищо повече.

Но явно много искаме...

 

            ... познах. Приятелката ми се сърди. Не стои до мен и въобще не ми обръща внимание. Ами какво да направя. Нищо не съм извършил по собствено желание, нали? Опитвам се да и обясня, но тя се дърпа. Глупава история. Виждам обаче, че ще си имаме наследство и я побутвам. Но и това не действа. Сърдита ми е. Е, аз съм търпелив. Ще изчакам. Всички ние сме много търпеливи. Все чакаме за нещо. Лошото е, че и от онези очакваме я храна, я малко внимание. Много от нас обичат онези да им обръщат внимание, е, разбира се с надеждата за някаква храна, но най-често получаваме ритник. Царе сме в получаването на ритници. Боли, но се свиква и нали, царе... Глупости. По-скоро сме царе по издържливост на болка. Най-важното е, че все още сме живи. Всеки нов ден е добре дошъл. За всички нас това е най-важното. Нищо друго няма значение. Само това да видим очите на слънцето в утрото на следващия ден...

 

            ... искам да умра. От едноокия си приятел научавам че, приятелката ми е умряла. И той щял да свърши, но успял да избяга. Много от онези ги обградили в някакъв двор и започнали да ги замерват с камъни, железа и разни други неща, каквито само те могат да измислят. Той и един друг приятел успели да избягат, но приятелката ми нали щеше да ражда, не можала. Хвърляли по нея и по един друг от нашите, докато не се превърнали в кървави димящи парчета месо. Червата им излезли навън, очите им се спукали и изтекли. После двама от онези с железни пръчки започнали да ги удрят. Те вече били умрели, но онези блъскали. Защо ли? Не е ясно. Нашите нищо не били направили. Даже не вдигали и шум... Разпорили и корема. Вътре били 5. Все още някои от тях мърдали. Извадили ги и с големи, тежки, черни обувки ги стъпквали. Те се пръсвали. Главичките им се отделяли от телцата. Мозъчетата им се разляли. Всичко било една много гнусна и тъжна гледка... Както слушам, повръщам и се насирам. Досега никога не ми се е случвало едновременно, но ТОЧНО СЕГА имам причина, нали?... Крачетата им били натрошени, ребрата също. Стърчели като съчки в изгаснал огън. И в тях вече живецът бил изгаснал. Но онези налагали. Още и още. И пак, и пак. Чак докато съвсем се изморили. Защо ли? Не зная... НЕ! Мисля че, вече зная със сигурност. Защото са зли. Всички са ЗЛИ. БЕЗ ИЗКЛЮЧЕНИЕ! Така е. Сигурен съм. И затова искам да умра! Не ми се живее вече сред толкова злоба!

 

            ... скитам тъгувам, скитам, тъгувам. И по някой път ям. Много съм зле. След всичко, което се случи, мисля, че е нормално. Едноокия ми приятел го прибраха някакви от онези. Закарали го в някаква къща, където имало и други като нас. Чух, че бил добре. Дано да е така, но не ми се вярва да продължи дълго. Не им вярвам. Вече ги заобикалям много от далече. Не отивам и при малките им. И на тях не вярвам вече. Приятелката ми я били смазали малки. Така е. Зли са. Зли се раждат, зли живеят, зли умират. Дори и да не са се родили зли, превръщат се в такива под влияние на големите. Убеден съм, че е така. Целият им живот е една възхвала на злобата. Не зная защо е така, но вече не ме интересува.

 

            Днес сутринта ме заляха с вряла вода. Едвам оцелях. Добре, че наблизо имаше някаква локва, та се проснах в нея.А те се хилеха отгоре. Имаше и малки там. Злоба. Какво да правиш? Предават си я едни на други. Хранят се с нея. Пият я. И тя расте, расте като гигантска отровна гъба дълбоко в душите им. Сигурно няма да съм жив, когато тя ще се пръсне и целия им злобен свят ще отиде по дяволите. Но нищо, дето няма да съм жив. Важното е, че съм сигурен, че ще стане. Това просто ще се случи един ден...

 

... вървя след един от онези, който, кой знае защо залита. В един момент пада. Шишето, което носи се чупи. Той въобще не помръдва. Лежи си. Имам чувството, че е умрял. Приближавам тихо и започвам да пия от разляното. Не съм пил вода от 3 дена. Убийствена суша е навсякъде. Обаче се оказва, че не е вода, а нещо друго, много люто на вкус. Но го изпивам... Усещам се странно. Не ми пука от нищо май. Абсолютно от нищо. Ходя си така и се мотая наоколо и аз като онзи леко залитайки...

            Виждам как 2 от онези вървят срещу мен и се карат. Виждам как онзи започва да я бие. Зли са. И помежду си са зли. Винаги съм го казвал. Но сега, някакси се усещам адски смел и силен и започвам да му се зъбя, защото не обичам разправии. Той спира да я бие и се опитва да ме ритне. Не успява. Захапвам го. Откъсвам част от панталона и месото от крака му. После скачам върху него. Разкъсвам със зъби едната му буза и това, което остава от нея увисва. Кръв, виждат се зъбите му. Откъсвам части от косата и скалпа му. Вижда се черепа му. Той се опитва да ме отхвърли от себе си, но отхапвам 3,4 пръста от ръката му и той пада. Задавя се от собствената си кръв. Разкъсвам гърлото му и вече кръвта му бликва като фонтан. Продължавам да го ръфам. Рамене, гърди, стомах... навсякъде оставям следи от яда си. А онази крещи и ме удря с някакъв чадър, но аз не усещам нищо. Просто искам да излея целия си гняв върху този тук. За приятелката ми, за едноокия ми приятел, за всички от нас, умрели от нечия безсмислена злоба. Разкъсвам го и го дъвча. Той вече въобще не мърда. Сигурно е умрял. Дано да е така. Целият съм омазан с кръв и парчета месо, но съм щастлив. Отмъстен. Обаче идват и други от онези и побягвам...

            Лошото в този момент е, че не виждам една кола, която ме блъска и отхвърчавам на няколко метра. Усещам, че кракът ми е счупен, както и няколко ребра, но все още имам сили и се скривам в някакъв вход, куцукайки. Появява се някакъв, който като ме вижда целия оплескан с кръв, замръзва. Озъбвам му се и през задния вход, добре, че има такъв се изнизвам. Чувствам се страшно зле, тече ми кръв от тялото. Стърчат ми счупените ребра... Лягам до някаква кофа за боклук. Добре, че вече е тъмно и ще мога спокойно да си умра. Надявам се да стане така. Поне в последните си мигове бих искал да съм на спокойствие. Искам по-бързо всичко това да свършва. Омръзна ми този живот…

            Ако имам друг живот и ако мога да избирам, няма да избера живота на куче. Не е приятно. Кофти е. Направо си е ужасно. Бих избрал живота на онези. Може да са злобни колкото си искат, но поне имат за ядене. А и ще се опитвам да не бъда злобен...

 

            Всъщност не зная. Ще си помисля, когато му дойде времето. Сега все още съм жив и все още съм куче. Чувствам как кръвта ми изтича, колкото и да се ближа. Нищо не мога да променя с това близане. Правя го по навик. Ребрата ми са натрошени много лошо. Даже си порязвам езика на едно от тях. Изквичавам и спирам, няма смисъл. Е, поне съм до кофите за боклук, няма да им е трудно на онези да ме изхвърлят. Като ме видят, сигурно ще полудеят от кеф.

            Злобата си е злоба.

            Кръвта вода не става.

 

            ... а ето я, пристига. Колко е слънчева, колко е топла, колко е красива...

            Искам само да ви кажа, че всъщност ние, всеки един от нас обича онези колкото и да са злобни. Просто сме си такива. Обичаме и малките и големите. Те обаче най-често не разбират. Или не искат да разбират. Е, това вече е техен проблем. Злоба ли е, какво е, вече не зная. Не ме и интересува. Аз повече проблеми нямам. Нямам!

            Сбогом, живот, сбогом, злоба.

            Сбогом!

            Здравей, Смърт...

 

 




Гласувай:
0



1. zari - Притчи 11:6
29.05.2007 15:24
Правдата на справедливите ще ги избави, а коварните ще се хванат в злобата си.
Здравей, Живот!
цитирай
2. vassilyovska - ..
30.05.2007 20:26
Много силен пост, макар и тежък. Искаше ми се да е просто разказ

Иначе - комплименти за темата и творбата. Радва ме, че е останал тук там някой който не го мързи да мисли и да живее. Надявам се да прочета и други твои неща

поздрави м.
цитирай
3. ianchefff - мерси
30.05.2007 20:29
Ама то си е все пак разказ.
цитирай
4. antihuman - ianchefff много Тъжно! Аз обичам ...
14.01.2008 18:52
ianchefff много Тъжно! Аз обичам Животните повече от хората. Работех в кучкарника в Добрич и е хубаво заобиколен от животни! Знаеш ,че нито едно от тях няма да тръгне да те бие или да те хапи без причина! За разлика от хората! Повечето са такива ТЪЖНО НАЛИ? В какъв свят живеем? Исками се да променим нещата но уви .... Човека се ражда злобен и злобен си умира! Но аз несъм злобен не обичам да причинявам болка! А и не искам ,нима има смисъл да удряш едно животно? Разбира се ,че НЯМА като са толкова смели да се бият с ХОРА! Но поради причината ,че знаеш ,че животните са безащитни са чустваш могъщ! Това е ПРОСТОТИЯ ! Жестоки са повечето от нас! То даже си го каза кучето: ,, Виждам как 2 от онези вървят срещу мен и се карат. Виждам как онзи започва да я бие. Зли са. И ПОМЕЖДУ СИ СА ЗЛИ! '' ИСТИНА
Много хубав разказ Тъжен но Реалистичен! Какъв е света сега , а след години!
цитирай
5. ianchefff - нда.
14.01.2008 19:19
така е.
освен а се опитваме да не действаме по този начин, друго не виждам...
цитирай
6. анонимен - злоба
28.01.2009 17:16
"Колкото повече опознавам хората, толкова повече обиквам кучетата."
Казал го е някакъв мислител, живял преди векове.
А злобата е патент на човека. Жалко, но факт.
цитирай
7. 1001usmivki - Тъжно и прекрасно
05.02.2009 16:32
Прекрасен и ужасяващ едновеменно...

Поздравявам Ви!
ianchefff дали случайно не сте чели скоро Саймък и неговия "Град"?
цитирай
8. ianchefff - скоро не съм.
05.02.2009 16:42
:)
цитирай
9. sis - ...
28.03.2009 12:23
аз пък все се надявам да не се раждаме такива :) :) :)

Разказът е много силен :):):)
цитирай
10. ianchefff - 10х,
28.03.2009 13:14
сис.
цитирай
11. анонимен - Пак сам я,барто!
24.05.2010 23:13
Абе нал ти го къзах,би барто, по-мълко енглийски, нал си учен!
Питай барто твойте и они че ти кажът,че предишнию пат-09.09.1944 са почнъли с саветски ,братушки тува,унува и са е..ли мъмъта на България!
Сига ти барто начи, helo-melo и накраю четвъртит!
Недей,ти викам сеа, шот и ти и други, пак ша и..те майката на България!
Айде, еваларката инач за тува дет гу пишеш! Айде..
цитирай
12. marystaneva - Разказът наистина е много хубав.
05.09.2010 12:47
И тъжен... Но дали ще го разберат родителите на едно обезобразено или убито от кучета дете? Или онази баба, на която съседските полубезпризорни кучета изядоха краката на живо? Или съпругът на англичанката, убита от кучета? Не знам... Но знам, че винаги има и друга гледна точка.
ПП
Не мразя кучетата. Имам куче вкъщи - кара 11-а година и е като член на семейството.
http://bgsever.info/
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ianchefff
Категория: Изкуство
Прочетен: 4627480
Постинги: 597
Коментари: 12004
Гласове: 32649
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031