Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.05.2007 14:34 - 76 (стриптийз ин БeГe) - soft version
Автор: ianchefff Категория: Изкуство   
Прочетен: 2818 Коментари: 9 Гласове:
0

Последна промяна: 31.05.2007 23:20


76 (стриптийз ин БГ)               Един приятел, фен на стриптийза се завърна за няколко дни от страната на неограничените възможности, където си живее по принцип и ме кара да ходим в стриптийз клуб.             – Мерси, не си падам.             – Не, трябва да идем. Аз плащам.             – Окей – казвам аз. И без това, гаджето ме заряза току-що и се чувствам като лунатик.             Първо отиваме в "Бохеми". Ядем, пием, веселба.             После отиваме в "Алкохол". Нормална средностатистическа кръчма. Същата работа. Само двамата сме, ама си правим купона, спор няма.             Е, идва бившото ми вече гадже и аз веднага качвам кръвно, изпадам в прединфарктно състояние и имам чувството, че онемявам. Понеже все още я обичам и имам самоубийствени мисли.             Запознавам я с май америкън френд - Ицо, говорим за времето, за сериали и за прочие глупости. Все неща, с които хората по принцип запълват времето при ненужна среща с индивид от противоположния пол, към когото имат чувства.             Тя си тръгва и аз с помощта на поредната водка се успокоявам.              Решаваме и ние да тръгваме и разбира се, насочваме се към бар “Табу”.             Все ми е тая, но за моя приятел това е нещо задължително.             Влизаме и някакви типове, различни от охраната, кято е респектираща с размерите си, ни посрещат, поздравяват и ни насочват надолу по стълбите. Надявам се, че ще излезем живи.             Аз си мисля за любовта, за нея, за времето, в което сме били заедно и тя ме е обичала, но ми минава и мисълта, че не сме платили никакъв вход. Просто не ни го поискаха. Решавам, че няма такъв.               Долу обстановката е приятно тъмно червена. Разхождат се полуголи девойки, една танцува на пилон. Има няколко кръгли дивана с масички пред тях. На диваните седят пак полуголи девойки. Или полуоблечени, все тая.             Посреща ни красива, разбира се, полугола сервитьорка с нещо, което прилича на смокинг без ръкави. Само опашката, висяща под дупето й обяснява, че това е смокинг. Или фрак. Бъркам ги тези двете, но както казвам, все ми е тая. Късно е, а и съм пил доста.             – Заповядайте при нашите момичета – казва тя и ни повежда. Май френд сяда до едната, аз сядам във фотьйл срещу другата.             Не се притеснявай, седни до нашето момиче – казва ми сервитьорката с лястовичата опашка.             – Окей, не се притеснявам.      Сядам. Руса е и не спира да ми се усмихва. Гледа ме, сякаш съм Рокфелер. Е, не съм Рокфелер, бейби.             Преди да си тръгне, лястовичката-сервитьорка казва:             – Искам да Ви кажа, че входът е 10 лева.             Аха, ето къде бил номерът. Добре бе, няма проблеми.             – Приятно ми е, аз съм Вики – казва русата девойка, която ме очаква.             – Приятно ми е, Вики. Аз съм Иван.             – Не се притеснявай, отпусни се.             – Вики, не се притеснявам и няма закъде повече да се отпускам.             – Как си? – пита ме Викито.             Перфектно съм, Вики, ти как си?             – И аз съм добре. Аз мислех, че не си българин – споделя Викито.             – Българин съм Вики, за твое съжаление.             – О, не, аз не съжалявам. С какво се занимаваш?             – Режисьор съм в една телевизия.             – Режисьор? Това е хубаво. И какво правиш?             – Разни предавания, Вики. Разни предавания.             – Коя зодия си? – много е настъпателна с въпросите си тая Вики.             – Най-добрата.             – Е, коя е тя?             – Близнаци, Вики.             – Аха. Хубава зодия.             – Вики, – казвам аз – ако ще продължаваме този разговор, моля те, не се дръж като да си на работа. Дай да си говорим нормално.             – Добре.             – Освен това, мисля че този свят трябва да бъде разрушен Вики, така че разговорът ми е все тая за какво ще е.             Тя сякаш се натъжава от това, което казвам.             – Това не е хубаво.             – Спокойно, Вики. Аз така си говоря. Не се притеснявай. Пък и без друго, с теб повече няма да се видим.             – Но защо? – сякаш наистина се учудва тя. Или е добра актриса, или...             – Защото не ходя в такива барове. Защото съм тук с моя приятел, който е дошъл от Америка. Защото съм багаж. Куфар. Защото след една или две години, когато евентуално пак дойда, ти може би няма да си тук.             – О, благодаря ти – казва тя. – Тази работа за мен е само временна.             – А-ха.             – От кой отбор си – почва ме пак с въпросите.             – Вики, нали се разбрахме, че ще си говорим, само ако не се държиш като на работа.             – Ама аз наистина искам да знам от кой отбор си? – тя се нацупва с големите си красиви очи (наистина красиви) и сякаш потреперва за миг.             – От Левски съм, Вики.             – И аз съм от Левски – тя се въодушевява.             – Браво.             – Каква музика слушаш?             Леле, тази няма спирка.             – Вики, аз съм безнадежден фен на тежкия рок.             Тя пак е във възторг от мен.             – И аз. Ние със сестра ми сега ще си купуваме билети за концерти.             Иска ми се да я питам за кои точно концерти, но не съм в настроение много да се заяждам, освен това е късно, спи ми се, тъжно ми е за гаджето, което ме заряза и съм пиян. Междувременно сме си поръчали аз малка водка, той голяма + две коли.             – Вики, не знам какво да ти кажа, понеже не знам за какво да си говоря с теб. Така че, нека да си пия и ако искаш нещо интересно да споделиш с мен, давай, не се притеснявай.             – Добре. Ама ти си много краен и сякаш не си в добро настроение – Викито се натъжава.             Тази, която ме заряза също твърди, че съм краен. В този момент не ме интересува, ама явно е така.             – Вики, казах ти, мисля, че този свят трябва да бъде разрушен и всичко да започне отначало.             – Може би си прав – казва Викито.             – Със сигурност съм прав, Вики.               Идва нашата сервитьорка. Сяда до мен. Сигурно е недоволна, че с Викито нещо не върви. Аз всъщност не знам какво трябва да стане, за да върви.             – Искам да Ви кажа (говори ми на “Ви”), че нашите момичета пият френско и италианско шампанско.             – Чудесно – казвам аз. – И аз какво трябва да направя?             – Ами ако искате да продължите да си говорите с тях на различни интересни теми, да разберете повече за нашата ВИП зона, която е ей там отсреща, ще трябва да ги почерпите.             Иде ми да я питам “така като ме гледаш, искам ли да продължа да си говоря с момичетата”, ама се въздържам. А ВИП зоната е точно срещу мен. Всъщност ВИП зоната е просто една завеса зад която има кой знае какво. До завесата има табела с надпис “S&M”. Т.е. садо мазо. Или поне така си го превеждам.             – Аз съм моя приятел тук, той плаща.             – Е, все пак да ви кажа...             – Добре, кажете ми – дреме ми дали ще ми каже, ама не ми се занимава да обяснявам. Викито само седи и мълчи. Явно сервитьорката й е началник.             – Има френско шампанско от 199 лева.             Леко изтръпвам, макар да съм далеч от момента да поръчам такова.             – Имаме едно италианско от 98 лева – тя продължава да е упорита, въпреки безразличието на лицето ми. – Имаме и от 45 лева.             – Лястовичке – започвам аз, – не мога да платя нищо от това. Ако моя човек реши да плаща, ще ти кажа. Или ще се разбера направо с Викито.             – С кого? – не ме разбира тя.             – С Викито – казвам аз и слагам ръка на коляното на Викито. Викито не се дърпа.             – Ама ако искате тя да продължи да говори с вас трябва да поръчате....             – Вики, – обръщам се към Викито аз – ето тук, нашата среща приключва.             – Добре, не се притеснявай – казва Викито и става.             – Чао тогава.             – Чао – казва ми Вики и тръгва след лястовичката.               – Не можем да си го позволим, братчед – казва Ицо.             – О, няма значение. Но не мисля, че ще ни оставят.             – Ще видим – казва той – разбра ли за шампанското от 900 лева?             – К-какво? – просто не мога да повярвам аз.             – Ето го, ей там на бара, вляво – той ми показва някакви бутилки. – Освен това, 900 лева е малката бутилка.             Наистина нямам какво да кажа. Забелязвам, че към нас се насочват две момичета, както се казва, по монокини. Първата вълна полуголи девойки не свърши работа, явно пускат тежката артирелия. Едната сяда до май френд, другата до мен.             – Здравей, аз съм Наташа, приятно ми е.             – Здравей, Наташа и на мен ми е приятно. Аз съм Иван.             Не ми пука, Наташа ли е, мамаша ли е, приятно ли и е, но все пак трябва да се държа възпитано. Особено когато девойка като Наташа е толкова красива и гола. Наистина Наташка е много красива, лицето и е хубаво, нежно, има големи добре оформени гърди, дупе и крака.             – Откъде си, Наташа?             – От Украйна.             Не мога да повярвам, че Наташа е от Украйна, защото е първият човек на света, който има нещо общо с Русия и аз не мога да позная, че е оттам.             – Наистина ли? Защото говориш много добре български.             – Имам много добри учители, а и повечето момичета са българки.             – Аха. И какво ще правим сега, Наташа? – питам аз.             – Ами, ако искаш да ти потанцувам в скута малко – предлага ми тя.             Защо пък не, но от друга страна, нямам желание. След това което съм преживял, вече и за един гол танц нямам желание. Да не говорим за нещо повече във ВИП зоната.             – Не, благодаря ти, Наташа.             – 20 лева е – казва тя. На перфектен български.             – Не мога, Наташа. Аз не съм от този свят.             – От кой? – пита ме чистосърдечно тя.             – От този – повтарям бавно аз.             – А откъде си? ­– много е готина. Но не се разсмивам. Не е джентълменско някак.             – От Луната.             – Не те разбирам – тя се замисля. – Добре, както искаш. Ще трябва да те оставя тогава.             – Остави ме, Наташа.             – Чао – казва тя и става. Наистина е префектна. По дяволите, човек наистина трябва да има и късмет, дори да изглежда перфектно като Наташа.             Няма значение.               Девойката, която е при моя приятел също тръгва. Виждам го да и дава 20 лева. Е, щом има желание... И пари.               – Трети опит няма да има – казвам му.             – Предполагам. В Ню Йорк за два долара знаеш ли колко време танцуват?             – Не. Не знам. Остава да видим колко ще ни е сметката за малката и голямата водка + двете коли.               “За 900 лева” ми разправя един приятел на другия ден, “в Студентски град цяла седмица ще ти правят свирки.”               Не искам да ми правят свирки за 900 лева в Студентски град цяла седмица. Не искам да си говоря с Викито. Не искам Наташа да ми танцува. Не искам садо мазо във ВИП зоната. Само аз си знам какво искам, но няма смисъл да занимавам когото и да е.             Знам със сигурност, че от време на време наистина искам този свят да бъде разрушен.              Нали съм краен, какво толкова чудно има?               А сметката е 76 лева.          


Тагове:   Soft,


Гласувай:
0
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - 21.05 14:34 - 76 (стриптийз ин БeГe) - soft version
22.05.2007 15:17
O, j vig ti, kakav talant si!!! Deistvitelna li e situacihta, ako ne to toga zvu4i mnogo realisti4no.
Ilina
цитирай
2. анонимен - Унищожение
30.05.2007 00:08
Нека унищожим този свят заедно!
цитирай
3. анонимен - ..
30.05.2007 19:08
Браво :)
цитирай
4. vassilyovska - :)
30.05.2007 19:57
Най-лесното е да се унищожи всичко. Някой който е мислил така е направил водородната бомба. Нека променим нещата, по-скоро. На място на което всеки влияе на общата маса, дали можем да виним само другите, че живеем в порносвят?
цитирай
5. ianchefff - Нe:)
30.05.2007 20:26
Не, разбира се. Въпросът е в това, че порното не е по телевизора. А на съвсем други места. Примерно... парламента:)
цитирай
6. анонимен - .
01.06.2007 14:35
Според мен текстът е ужасно слаб. Патетичен, елеменатрен, звучи остаряло и фокусът му е върху автора. Всички останали в разказа са само инструменти за стимулиране на особеността на автора (понеже съм убедена, че той е и главния герой). Общо взето, може да се събере в едно изречение: "Този свят не ме разбира, аз съм толкова различен", което е просто жалко.
цитирай
7. анонимен - А бе, я оставете човека на мира бе!!
01.06.2007 17:11
Вчера го изядохте с глупости за дългия маркуч, днес тоя текст бил слаб, бил патетичен, звучал остаряло... Що за глупости? Кое му е остарялото? Да не би да ти прилича на Достоевски? Или на Вазов? Или на патриарх Евтимий? И къде я видя тази патетика? Знаеш ли значението на тази дума? Бил и елементарен? кое му е елементарното? Ти си елементарна. Да, елементарен е, в смисъл, че се чете много леко, но това единствено значи, че стилът е много точен и изпипан. Ясно ли ти е? "Разбирачке"? Струва ти се, че всичко се върти около автора, защото е в първо лице, единствено число разказана историята. Сещаш ли се за какво иде реч?
цитирай
8. анонимен - Братле. . евалата. На моменти се ...
26.09.2007 12:55
Братле..евалата. На моменти се познавах себе си в този текс. Моменти, когато искам всичко да бъде разрушено и започнато нан ново. Моменти, когато искам да убия всички...
БРАВО! А "разбирачката" - go screw yourself!
цитирай
9. pepitofizo - ..
26.09.2007 17:45
текстът, и според мен, е зле. имам предвид в литературно отношение. няма кой знае какво развитие на действието, героите са плоски и тн.. ама имам чувството, че целта и без това не е била да се напише нещо с висока художествена стойност. иначе звучи реално. и сдухано. аман от сдух, честно казано..
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: ianchefff
Категория: Изкуство
Прочетен: 3072614
Постинги: 589
Коментари: 12007
Гласове: 32597
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930